Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Възвисени и в добро, и в зло

Възхищение и размишление за „Възвишение“

„Възвишение“ е револуционен за българското кино, както би казал някой от героите му.  - Възвисени и в добро, и в зло

„Възвишение“ е револуционен за българското кино, както би казал някой от героите му.

„Възвишение“, филмът по прочутия роман на Милен Русков, е готов. И дългото притеснение, че екранизацията ще съсипе любимото литературно произведение, приключи. Нищо не е съсипано, филмът е чудесен, смешен, дързък, въодушевяващ, трагичен и различен – без аналог в жанра си през последните 27 години. Не че има с какво изобщо да се сравнява – историческите филми за османското иго през последните 27 години са два. В сравнение с „Дякон Левски“, този опус на максимгенчевия „магически историцизъм“, скрил творческа немощ зад широкия гръб на Апостола – всичко друго е много добро. Дори и „Воевода“, вторият представител на „патриотично-историческия“ жанр, повлякъл три синджира тежки робски клишета, само уби надеждите, че българското историческо кино има бъдеще.

Впрочем, как да мечтаем за бъдеще, когато то няма минало? Ако погледнем още по-назад, към така наречената „златна ера“ на българското кино, ще открием следи от кинематографично злато в историческия жанр само в „Мера според мера“ („Козият рог“ не е исторически филм, а драма за отмъщение). Почти всичко друго са поръчкови филми („Време разделно“ е и по поръчкова книга), изгубени сред митове, измислици и пропаганда, обслужващи строго идеологически тезиси. Те представят българската история като триумфален низ от вдъхновени победи и театрализиран апотеоз с тромави манифестации на владетелско величие.

В тези филми всичките ни владетели (освен Фердинанд и Борис III) са мъжествени като Апостол Карамитев, Коста Цонев и младия Стойко Пеев, а най-често красиви като Стефан Данаилов. Дори и Тодор Живков, освен спасител на българските евреи (в „Ешелоните“) е и хубавец в „Те надделяха“ (в изпълнение на Антоний Генов).

В сравнение с всичко това „Възвишение“ е много различен, направо „уникален“ (но тази дума отдавна трябва да бъда забранена заради злоупотребите, на които бе подложена в медиите). „Възвишение“ е револуционен, както би казал някой от героите му.

Без следа от обичайните клишета за хора-икони с нечовешки героизъм в съчетание с остър ум, благородна външност и безупречен морал при добрите и точно обратното при лошите, героите тук са живи, истински, понякога склонни към подлости, но това прави жертвата им още по-реална. Особено на фона на великолепно заснетите балкански върхове и дебри през четири сезона.

Филмът, както и книгата преди него, предлага нов поглед към най-важното и интересно време в историята на България. Но за разлика от литературата, в която вече титани като Вазов, Ботев и Захарий Стоянов са описвали епохата в шедьоври – в киното това се случва за първи път.

Във „Възвишение“ режисьорът Виктор Божинов прави с българското историческо кино това, което се случи през 60-те и 70-те с уестърна като жанр в американското кино – демитологизация на героите и идеите в класическия холивудски уестърн. Допълнителна прилика носи и съвпадението с историческото време, откраднатите от Гичо дрехи алафранга  (и важната роля на американския револвер, заради който Гичо за пръв и единствен път се изправи срещу главатаря на четата Димитър Общи).

Част от този процес е, че в това приключение проблемите не са разделени между българи и турци, дори не и между добро и лошо. Има моменти в историята, когато лошите хора могат да извършват добри дела – и обратното. Времена, в които смисълът на обичайните понятия се разклаща, и действия, които във всяко друго време биха били приети за престъпления, могат да се окажат геройства.

Друг въпрос е дали в обстановката на бурен възход на националистическите и шовинистически тенденции в обществото през последните години някои среди няма да бъдат силно подразнени от този вид дегероизация и демитологизация на борците за национално Освобождение (ако въобще разберат за какво става дума във филма) и очовечаване на турците в някои сцени.

Авантюрата започва като комедия, в която важна роля играе и езикът, който говорят героите – при Гичо това е архаична смесица от диалект и личен идиом обогатен от четенето на Паисий, Берон и Раковски. Свикването обаче е много бързо – комичният ефект се запазва, но изобщо не пречи, когато героят говори сериозни неща – само ни кара да слушаме по-внимателно. И да се наслаждаваме повече – „вътрешни гащи“ звучи далеч по-интересно от „долни гащи“.

Актьорите са безупречни: в ролята на Димитър Общи (отрупан с пръстени, гривни, ланци, ножове и пищови) Филип Аврамов излъчва едновременно застрашителна сила, лукавост, дързост и бабаитлък на преуспяваща мутра или на революционен командир – както прецените – но зрителят трудно може да откъсне очи от него, докато реши дали да се възхищава, опасява или възмущава.

Трудно е да откъснеш очи от Димитър Общи на Филип Аврамов.

Вниманието приковават и двамата главни герои, в изпълнение на Александър Алексиев, като по-просветения бачо Гичо (учил до трети клас и после в пети), и Стоян Дойчев, като простодушния доскорошен овчар Асенчо. Филмът представя техните трагикомични приключения, в които историческите факти преди и след обира на турската хазна в Арабаконашкия проход, организиран от Димитър Общи, довели до разгрома на Вътрешната революционна организация, се преплитат с художествена измислица.

Александър Алексиев и Стоян Дойчев са като Дон Кихот и Санчо Панса… имат си и Росинант.

Някъде по средата на филма, заедно с времето започва да се променя и настроението. Слънцето е изместено от облаци, а надеждите и възторга от предстоящото Освобождение – от напрежение, страх и съмнения. В една много важна сцена, да я наречем „Краят на невинността“, Герасим Георгиев – Геро, прави много силна епизодична, но героична роля на помак при сблъсъка си с четата. Няма да я забравите лесно.

Бедни и възторжени, гладни и наивни, героите копнеят да се возвисят. Гичо вече е проумял нещо много важно:

„Народното дело през образованието минава. Ти неграмотен револуция не мож дигна“.

„Народното дело през образованието минава. Ти неграмотен револуция не мож дигна“.

С такива разсуждения и в разговори – за свободата, народа, идеалите, Делото, но и за прането и за борбата със запека – в компанията на дръгливий порочний кон Дядо Юван, двамата обикалят гори, планини, манастири и тайни квартири. И като едни родни възрожденски Дон Кихот и Санчо (и Росинант) се изправят срещу турците – а още повече срещу великаните и чудовищата на съмнението, страха и неверието – в една битка с различен успех. Която ще им разплаче мамицата, но може и да ги възвиси. И нас, зрителите, също.

Защото, струва ми се, че въпреки някои дребни кусури, освен филм за размишление, възхищение и забавление, „Възвишение“ не е просто възвишение, а истински връх в българското историческо кино.

„Възвишение“ тръгва по кината от 10 ноември.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах