Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Възвишението на Милен Русков – планина в културата

Спектакълът "Възвишение" на Пловдивския театър има номинации за режисура и второстепенна мъжка роля. - Възвишението на Милен Русков – планина в културата

Спектакълът "Възвишение" на Пловдивския театър има номинации за режисура и второстепенна мъжка роля.

Милен Русков не е най-търсеният автор на родните сергии, името му не е на върха на класациите за най-продаваните книги. Засега, защото той е най-значимото възвишение в бозавата ни съвременна култура. Доколко високо всъщност е това “Възвишение” няма как да установи всеки средностатистически маратонец между театри, книжарници и концертни зали – не става само с любопитство, нужен е тежък културен бекграунд. Новият роман на Русков не може да бъде отминат като незначително хълмисто образувание, тъй като е планина, на която трябва да се покатериш, за да я огледаш в цялото й великолепие.

Писателят Милен Русков

Писателят Милен Русков

“Възвишение” е хайдушка приказка за най-трагичния период в българската история – борбата за Освобождението на България от турско робство и предателството на най-светлия й образ Левски. Русков разказва за “револуцията” през очите на периферни герои, които не са съвсем съгласни с идеите на Дякона за сериозна предварителна подготовка на националното въстание, смелостта да пуцат по турците им идва спонтанно – така, както си и отива. “Револуционер за образец и показ” им е Димитър Общи, който организира обира на турската хазна при Арабаконашкия проход, за да финансира въстанието. Поетично звучи описанието на хайдушкия живот: “…Стара планина е открай време била мило убежище за юначни български хайдути, кои са ся тамо събирали и агарянцем жестоко отмъщавали – тез утепали, онез обрали, бе вкратцех – мамата им и…ли. Но още не са ся били те в правий път отправили, народное чувство още не ся било в тях юнаци докрай пробудило, и действували са само за свое лично отмъщение, а не за Дело някое си.”

Благородната кауза обаче не пречи на Общи и неговата полу-разбойническа чета да приберат голяма част от плячката, в което личи изначалната драма на българина как да спаси отечеството, но и да изкяри от това. Тази користна схема е причина за много от епичните провали в историята ни…

Езикът на Русков ни покорява като древна народна песен. През 2-3 реда откриваш имане – слова от епохата на списание “Любословие”, пръкнали се като че ли в главата на Иван Богоров. Говорът на възрожденския човек Гичо ни се разкрива с богатство, което днес е стопено в ежедневната реч до незначителна сума от около 200 фрази. Гледани от наши дни, годините преди Освобождението изглеждат дрипави, сумрачни, в кал до колене, но преживяванията на Гичо разкриват историческо свидетелство за цял един непознат ни космос. В него архаичният език сияе с метафизична хубост, преоткрит и изваяна майсторски от Русков: „Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще трябва здравата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но, няма как, тъй става.“

Диалектът не профанизира повествованието, а го превръща в сложна интелектуална игра за постмодерния вкус. Самоубийството на философа-разбойник Гичо, вселенското безсилие, обзело го след смъртта на дружината му, и красотата, която му се разкрива в този миг под звездното небе, придава Кантова естетика на геройството му.

Часове преди смъртта на Гичо, прозвучава неговото откровение: “…Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. … Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно – какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого. … Народа го измисли мой велик съгражданин Раковски, мене ако питаш, или поне български народ го той измисли. И бача ти Паисия преди това. Десетина души да са тез, кои измислиха българский народ. Хайде двайсет. Сто да са. Но туй си е измислица, мечтайност, или пък е грешка. Ей на, язик, на кой пиша, е българский язик, криво-ляво и той съществува – на, чети, ако ти е кеф; ей туй на е българский язик, туй е истина неоспорима. … Български язик има, но български народ няма.”

Идеята за възвисяването, която непрекъснато човърка мислите на Гичо, е може би най-ценна в романа. Докато се препъваме по възрожденските калдъръми по първите страници, пропадаме в метафорите като в ями, от които не ти се иска да излезеш: “…Да ся возвисиш, да ти ся отворят кепенците, да ся издигнеш ти, байно, до знанието и до благородная мисли, да ся осъзнайш като словесна твар и человек. Оттука до Делото има една крачка”.

От тази книга до Вазовите класики “Под игото” и “Немили-недраги” също има може би една крачка. „Възвишение“ на Милен Русков се съизмерва с най-големите творби в литературата ни, посветени на борбите за Освобождението. Ракурсът към миналото е неочакван в българската литература, освободителите са представени натурално, без патос, тъй като мнозина от тези борци до голяма степен са били обладани от личния си интерес и от стремежа за едното оцеляване.

Дори да не сте чели “Възвишение”, вероятно ще преживеете емоционално възвисяването на “революционера” Гичо и в салона на Пловдивския драматичен театър, където режисьорът Иван Добчев постави блестящо адаптирана версия на романа. Актьорите очевидно са силно пленени от разказа на Милен Русков. В образа на Димитър Общи Асен Блатечки като че ли не се задълбочава особено, но Бойко Кръстанов е истински вдъхновен от историята на Гичо. Речта на възрожденец му пасва като колта, с който героят му стреля с наслада по турците. Сценографията е силно въздействаща, декорът е във вид на старопланински пътеки с високи борове над тях и звезден купол, под който хайдутите мечтаят за свободата. Добчев противопоставя волния им живот на селските женски битовизми, които си разменят клюки пред рамки, символизиращи прозорци, а когато четата е избита, гласовете на вдовиците са като ехо” в низината…
Представлението на моменти спада до литературно четене, но удоволствието да слушаш магическата възрожденска реч на Русков е огромно.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах