Вчера на село

Били ли сме по-хубави от вчера –
две камъчета в мраморната кариера?
Две невестулки с плюшени кореми
и с бисерчета от блестяща хрема.
Били ли сме яйце със два жълтъка
и две зрънца в дома на пъдпъдъка?
Били ли сме на кучето ушите
и сто пирончета, целунали магнити?
Били ли сме мишлета на дувара
и пъпчета – на храстите в хастара?
Били ли сме по-лъскави и жадни
от сухата варница, спряла пладнето?
На село има патки и кокошки,
върби, които плачат денонощно.
Магарета, кози и братовчеди…
Но аз съм блед и ти си страшно бледа.
Ти имаш име, но съм спрял да дишам…
Две петънца от топлата черница
и две зърна – с цвета на кукуруза.
По-топъл съм от свлечената блуза.
По-топъл съм от гущерче в бостани.
С парче от диня пръстите ти храня.
И те преглъщам, и с опашка махам –
изгубен в захарта и прахоляка.
Защото с теб се падаме роднини,
аз ден по-късно много ще настина
и ще лекувам тайната си слава
със чер пипер и с млякото на крава.
Защото с теб се падаме комшии,
аз къщата ти с гума ще изтрия
и ще почакам рейса, който спира
и ауспухът му есен рецитира.
Ще се кача, а ти ще се превиеш.
И слънцето със алена мистрия
ще ни направи гладки и кристални.
Пораснахме ли? Никога… След малко.