Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Вчерашните новини ни напомнят, че всичко е буря в чаша вода

Всички се борим за едно – за усещането, че има смисъл, че светът е пълен и ние сме на точното място, казва писателката Оля Стоянова

„Ако престанеш да се радваш на срещите с други хора, ако загубиш способността си да се радваш на една чужда книга, ако не можеш да оцениш една идея или хубав филм, например – ти си свършен като човек“, казва Оля Стоянова. Снимки: Личен архив - Вчерашните новини ни напомнят, че всичко е буря в чаша вода

„Ако престанеш да се радваш на срещите с други хора, ако загубиш способността си да се радваш на една чужда книга, ако не можеш да оцениш една идея или хубав филм, например – ти си свършен като човек“, казва Оля Стоянова. Снимки: Личен архив

Два повода за радост има това лято писателката, журналист и пътешественик Оля Стоянова. На път към сцената е новата й пиеса „Цветът на дълбоките води”, чиято премиера е планирана за 13 и 14 октомври на Сцена на IV етаж в Народния театър „Иван Вазов”. А тази вечер от 19 ч. й предстои среща с читатели – в рамките на провеждащата се в момента „Алея на книгата” във Варна ще бъде представена новата й книга с разкази „Висока облачност”.

„Не знам каква е прогнозата за времето, дали облачността ще бъде висока или ниска, но това едва ли ще е от значение по това време на годината… В програмата има куп хубави срещи с книги и автори тези дни, така че със сигурност може да си изберете нещо. Мястото е книжарница „Сиела”, часът – 19, денят – четвъртък. Невена Дишлиева-Кръстева ще представи книгата – и най-хубавото е, че с нея още нямаме планове как ще стане това, а така е най-интересно… Ако имате желание – елате. Ще си говорим за облаци, а и за други неща”, написа Оля на стената си във Фейсбук.

От „Площад Славейков” я потърсихме за по-дълъг разговор – и не сбъркахме. Оля Стоянова е сладкодумен, мъдър, лишен от суета събеседник. Зад гърба й са многобройни издадени заглавия („Фотографии“, „Пътна карта“, „Лични географии“, „Какво сънуват вълците“, „Улица „Щастие“, пиесата „Покана за вечеря“ и др.), донесли й също толкова многобройни отличия (първи награди за поезия, проза и драматургия „Веселин Ханчев“, „Дора Габе“, „Добромир Тонев“ и „Сирак Скитник“, наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“, приз „Наум Шопов“ за пиеса на абсурда, Наградата на театър „София“ за съвременна пиеса, националните отличия „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“, приз „Аскеер“ за съвременна драматургия и др.). Но тя винаги печели симпатии с това, че въпреки успехите и популяността си остава нормален, любопитен към света човек, майка на три деца и жена, на която не й е безразлично има ли достатъчно любов около нея.

Говорим си с нея на „ти“, защото сме колеги – освен писател и драматург, Оля Стоянова е и журналист.

– Оля, на път към сцената е следващата твоя пиеса, но този път сюжетът е исторически – откъде ти хрумна идеята за Мария Стюарт и Елизабет Първа?

– Истината е, че преди време четях историята не толкова с идеята, че ще пиша по темата, колкото с любопитство. Нямам особени пристрастия към историческите теми, защото действителността около нас е достатъчно абсурдна и дава изключително богат материал за писане. Но пък историята на Мария Стюарт и Елизабет Първа се оказа много хубава.

– Дълго ли проучва документални материали за тях и какви бяха изненадите за теб?

– Изненадата беше, че потънах в тази тема и мислех, че никога няма да изплувам. Повече от две години и половина продължи писането. Почти цяла година четях. Изчетох всичко, което успях да открия по темата, а за Мария Стюарт и Елизабет Първа има наистина много – не само романи и исторически книги за епохата, за тях, за родителите им, за фаворитите и наследниците им, но са запазени дори писмата, които двете си разменят. Оцелели са последните писма на Мария Стюарт, стиховете, които е писала, дори бродериите й.

В тяхната история има всичко: борба за власт и за надмощие, саможертва, предателство и любов, а залогът е толкова високо вдигнат – става въпрос за борба на живот и смърт между две жени. Едната е кралица. И другата е кралица. Едната има своите основания да се нарича кралица на Англия, другата – също. Тези кралици много си приличат – и двете са самотни жени, които обитават своите кули от слонова кост, но в същото време са различни. Едната цял живот търси любовта, другата жертва любовта в името на това да бъде силна. Едната е политик, другата – родена, за да бъде кралица и за нея да се пишат стихове. Все едно не живеят в едно и също време. Елизабет е протестантка, Мария Стюарт – католичка, и ако това днес не ни се вижда голяма драма, в онези години не пречи в името на един и същи Бог да се издигат клади и да се убиват хора. Днес, няколко века по-късно, отново се извършват престъпления с името на някой бог в уста.

– Явно историите на тези две прочути жени се вписват в нашата съвременност – има ли какво да научат държавниците и политиците от тях? А жените, включително жените политици?

– Няма смисъл да разказваме истории, които днес нищо не ни говорят и в които не можем да открием себе си. Но историите, освен да припомнят забравените уроци, че нищо не започва от нас, могат да бъдат и много иронични. Ето – след като Елизабет Първа държи Мария Стюарт в плен в продължение на 18 години и накрая я обезглавява, ще минат още 16 години и същата тази кралица Елизабет ще обяви за свой наследник не друг, а сина на Мария Стюарт. Джеймс I ще стане крал на Шотландия, но и на Англия, които доскоро са били врагове.
Мария Стюарт може да ни е много по-симпатична като жертва, като жена, която залага всичко на една карта – на любовта, но Елизабет е по-добрият държавник. Тя взима трудни и жестоки решения, които след време се оказват правилни. Зад привидната битка между две жени тук има нещо повече. Тези не са борят само за власт. Тези жени имат кауза. А това е нещо, което много ни липсва днес. Какво е властта, когато не можеш да имаш контрол дори върху себе си? Струва ли нещо властта, когато нямаш идеи?

– Пиесата ти ще бъде режисирана от жена – актрисата Бойка Велкова. Как се открихте?

– Бойка Велкова ми се обади и ми предложи, ако реша, да напиша нещо по темата. В интерес на истината беше много съмнително, че ще реша да пиша точно по тази тема. Предполагам, че и самата Бойка Велкова в един момент се е отказала, защото аз повече от година не се обадих. С тази разлика, че реших да проверя каква е тази история, и потънах в нея.

– Важно ли е за теб „Цветът на дълбоките води” да се играе именно в Народния театър?

– Не, нямам амбиции, свързани с Народния театър. Да, важно е пиесите да се превърнат в спектакъл, хубаво е да не останат само написан текст, но в повечето случаи тези неща не зависят от мен и това не са моите битки.

Битката, която аз водя, е друга и е свързана с процеса на писането на текста. И аз наистина харесвам този процес – с всичките колебания, със съмненията какво се получава, как се получава, с усещането, че си потънал в един друг свят и за известен период мислиш за него, докато правиш всичко останало. Много обичам това писане – то наистина прилича на борба, но е хубава борба и ако не ми носеше истинска радост, може би изобщо нямаше да се занимавам с литература. Всичко друго, което следва – репетиции, спектакъл, премиера – е вторично за мен. Давам си сметка, че дори пиесата да не се играе, аз съм извървяла своя път с текста. За добро или лошо. Драматургията просто е литература. Тя има живот и извън сцената – аз обичам не само да гледам представления, но и да чета пиеси.

Оля Стоянова (първата вляво) с екипа, който ще пресъздаде на сцена пиесата й „Цветът на дълбоките води”

– Как виждаш твоя текст в общата картина на съвременната българска драматургия от последните 20-30 години?

– Не го виждам. Нали когато фокусът е толкова приближен, човек престава да вижда цялата картина, а е съсредоточен върху детайлите? Сигурно така и трябва да бъде – когато човек пише, той се бори със собствения си текст и не му трябва да мисли за тенденции, за течения и поколения. Това не е негова работа. А може би така е и по-здравословно. Към писането не трябва да се посяга с амбиция, а с радост. Останалото не зависи от нас.

– Какво според теб се случи с театъра у нас от 90-те години насам и как си обясняваш внезапното връщане на трупите към българските класици: Рачо Стоянов, Алеко Константинов, Яворов, Вазов…

– Интересна е употребата на миналото днес. Живеем във време, в което настойчиво се вглеждаме в историята. Този интерес към миналото не е толкова изненадващ, защото помненето/припомнянето на миналото е част от процеса на изграждане на идентичност. Пък и интереса към миналото можем да си обясним и с факта, че то до голяма степен е продукт на настоящето, по израза на американския професор Дейвид Лоуентал. Длъжници сме обаче на тези класически текстове, доколкото те трябва да бъдат добре, талантливо представени. А не да създават фалшиви копия, замръзнали във времето, реставрации.

Но ако говорим не само за театър и разширим фокуса, този траен интерес към миналото може да има и друга причина – миналото често се конструира съобразно с управляващите стратегии на настоящето.

– Тази вечер (3 август) ти предстои среща на живо с читатели в Алея на книгата във Варна – къде събираше историите за твоята „Висока облачност” и колко разкрасени са те от писателската ти фантазия?

– Харесвам истории, които са на ръба – между документалното писане и фикцията. Обичам, когато границата е тънка и хлъзгава, а човек не е сигурен кое е истина и къде започва измислицата. Повечето от историите наистина започват така – те са истински, само дето след това се случва нещо, което изкривява реалността и нищо вече не е същото. Харесва ми да наблюдавам какво се случва, когато културните пластове се отмият и човек стане отново първичен, но и искрен.

В същото време нито една история не може да бъде само тъжна или само смешна. Обичам за драматичните неща да се пише с ирония – като разказа за онзи мъж, познавач на билките, който казва, че знае точните билки, които лекуват всяка болест, и дори има решение на кризата в Близкия Изток. Или като онзи мъж, който влиза в един евтин фризьорски салон и излиза оттам с прическа по френската мода, каквато се е носела през 90-те години в Багдад, например. И го прави съвсем съзнателно, с обяснението: „Какво пък толкова, косата расте“.

Смехът и иронията преобръщат гледните точки, а трагикомедията ни позволява да имаме повече гледни точки към света. И много обичам моментите, когато хората се смеят на най-неподходящите места. Защото това е много човешка реакция.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС