Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Вдъхновен от Персия, иронично посветен на Мусолини

„Аламут“, алегория на фашизма и репресиите му, излиза на български (откъс)

Действието в „Аламут“ се развива през ХІ век в някогашна Персия и възкресява историята на Хасан ибн Сабах, шиитски духовен водач, бизнесмен, учен, ересиарх, мистик, убиец, аскет, политически революционер... - Вдъхновен от Персия, иронично посветен на Мусолини

Действието в „Аламут“ се развива през ХІ век в някогашна Персия и възкресява историята на Хасан ибн Сабах, шиитски духовен водач, бизнесмен, учен, ересиарх, мистик, убиец, аскет, политически революционер...

Издаден над 70 пъти на повече от 30 езика, сега и на български излиза „Аламут“ на словенеца Владимир Бартол. Романът за първи път е публикуван през 1938 г. и се смята за алегория на италианския фашизъм и репресиите над словенското малцинство в Италия. Първото издание на книгата е иронично посветено на Бенито Мусолини, известно е, че Бъроуз е почерпил от „Аламут“ вдъхновение за емблематичната си „Голият обяд“, а романът влиза в популярната култура и като основа за поредицата видеоигри Assassin’s Creed.

Действието в книгата се развива през ХІ век в Персия и възкресява историята на Хасан ибн Сабах, шиитски духовен водач, бизнесмен, учен, ересиарх, мистик, убиец, аскет, политически революционер и основоположник и първи Велик майстор на ордена на федаините-асасини, съученик на Омар Хаям и Низам ал Мулк, по-късния Велик везир на Селджукската империя. И първа видна жертва на асасините.

За да изгради мощта на своя орден, обучаваният в суфизъм и Кабала ибн Сабах създава строго йерархизирана пирамидална структура, състояща се от седем нива на посвещение, която е възприета и доразвита както от ордена на тамплиерите, съвременници на асасините, така и от възникнали по-късно тайни общества като розенкройцерите, франкмасоните или баварските илюминати.

Преводът за българското издание на „Аламут“  („Парадокс“) е дело на Александра Ливен и Георги Стойчев, а художник на корицата е Живко Петров.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Владимир Бартол (1903- 1967) е роден в Триест и е сред водещите словенски интелектуалци, признат за един от големите класици в словенската литература. През 20-те години следва философия, теология, биология и психология в Париж и Любляна. Нарежда се сред първите, популяризирали идеите на Фройд в бивша Югославия. По време на Втората световна война Бартол взима участие в съпротивата срещу нацистката окупация на Югославия.

Предлагаме ви откъс от „Аламут“ на Владимир Бартол.

Аламут

Един предиобед главният церемониалмайстор му съобщи, че някой си Осман, ученик на Газали, иска да го приеме. Изпращал го неговият учител от Низамия в Багдад с молба, която би искал да му предаде.

Великият везир се беше излегнал върху куп възглавници. До него имаше позлатена чинийка със стафиди, захаросани орехови ядки и други вкуснотии. От време на време посягаше към тях и поднасяше към устата си ту едно, ту друго лакомство. От бакърено джезве сипваше медовина в чашака и я сърбаше полека. Вече бе отметнал цял куп молби и посещения и двамата му помощници, седнали от двете му страни, бяха заети с писане.

– Какво? Ученик на Газали, казваш? Да влезе! Да влезе!

Достъпът до великия везир се оказа много по-лесен, отколкото до върховния господар на исмаилитите. В това Ибн Тахир се убеди още същия ден. Пред лагера се сблъска със стражата. Показа на командира писмо с печата на висшето училище в Багдад и каза, че го носи на великия везир. Пуснаха го да продължи и му показаха зелената палатка на Низам.

Ибн Тахир беше невероятно спокоен и съсредоточен. В себе си чуваше само заповедта на господаря, която трябваше да изпълни. Пред шатрата глътна топчето и влезе в преддверието. Стражата го спря. Езикът му дори не се запъна. Спомни си за рая и Мириям и по детски се усмихна. През всички тези дни не беше мислил много-много за нея. Сега изведнъж осъзна, че тя го чака като награда за делото му. Това значеше, че трябва да положи всички сили, за да го изпълни както трябва.

Един стражар го пропусна в ново помещение. Шатрата на везира беше като палат. Ибн Тахир смело пристъпи вътре и се озова пред няколко въоръжени мъже. Един от тях, с посребрен боздуган на рамо, беше облечен особено красиво. Наметало, извезано със злато и сребро, широки червени шалвари и шарен тюрбан с дълго птиче перо на главата. Това беше церемониалмайсторът на везира. Остро изгледа пришълеца и го попита какво иска.

Ибн Тахир се поклони дълбоко. С ясен глас каза кой го изпраща. Показа писмото и печата върху него. Церемониалмайсторът даде знак на войника, който претърси пришълеца от глава до пети. Намери само книгата на Газали и кесия с пари.

– Такъв е редът при нас – каза церемониалмайсторът с извинение. След това влезе при везира, за да му съобщи за посетителя.

За Ибн Тахир това бяха миговете на най-голямо напрежение. Топчето започна да действа. Дочу гласове и се заслуша в тях. Обзе го странна тревожност. Струваше му се, че чува гласа на Мириям.

– О, Аллах – каза си. – Сеидуна беше прав. Вече чувам райски шепот около себе си.

Церемониалмайсторът го повика два пъти, преди той да го чуе и да влезе вътре. Един войник придържаше завесата.

На възглавниците видя прекрасно изглеждащ старец. Всичко у него изразяваше добронамерена величественост. На Ибн Тахир му се стори, че му каза нещо, но гласът сякаш идваше от много далеч.

Поклони се дълбоко. Когато се изправи, всичко пред него беше променено. „Райски павилион!“, удиви се в себе си.

– Успокой се, сине мой – каза дълбок мъжки глас. – Значи идваш от Газали.

Сега отново видя пред себе си великия везир, който му се усмихваше приятелски, за да му помогне да се освободи от смущението, с което си обясняваше странното му поведение.

Ибн Тахир светкавично осъзна всичко. Разбра, че беше въздействието на топчето.

– Така е, от Газали идвам, твоя светлост, с това писмо.

Подаде на стареца писмото и спокойно извади писалката с острието от него. Толкова спокойно и естествено извърши всичко, че никой от присъстващите не разбра какво стана.

Везирът разпечата писмото и го разгърна.

– Какво прави в Багдад моят учен приятел? – попита.

Ибн Тахир бързо се наведе и заби камата под брадата в гърлото му. Везирът беше толкова изненадан, че първоначално изобщо не усети болка. Само широко отвори очи. След това прочете още едно изречение от писмото и разбра всичко. Извика за помощ.

Ибн Тахир остана на място, като че ли тялото и душата му се сковаха. Предметите в стаята се смесваха с привиденията. Спомни си Мириям и пожела да бъде с нея. Крайниците му натежаха силно. Искаше му се да легне и да се остави на действието на наркотика. Но някой вече го беше съборил на земята. Дойдоха и други пазачи и се нахвърлиха върху него. Инстинктивно започна да се брани. Блъскаше около себе си и хапеше, докато върху му се сипеха удари с юмруци и оръжия. Ритаха го с крака, късаха дрехите му.

Изведнъж разбра, че целта беше да умре, изпълни ли задачата. Остана спокоен и зачака смъртния удар. През кръвта, която се стичаше над очите му, видя красивото лице на Мириям.

Слабият глас на везира достигна до него:

– Не го убивайте! Хванете го жив!

Блъскането и ударите спряха. Усети как вързаха ръцете и краката му. Шурналата кръв го заслепяваше така, че нищо не виждаше.

Грамадни ръце го вдигнаха от земята. Страшен глас го попита:

– Кой си ти, убиецо?

– Убийте ме. Аз съм жертвено животно на Нашия господар.

В това време служителите измиха раната на везира и я превързаха. Други хукнаха да доведат лекар.

Когато везирът чу отговора на Ибн Тахир, изстена:

– О, глупак! Послушал си един престъпник.

Началникът на охраната на везира се наведе и взе писмото. Прочете го и без да продума, го подаде на церемониалмайстора. Той се ужаси.

Пишеше:

„До нови срещи в ада. Ибн Сабах“.

Лекарят на везира дойде и прегледа раната.

– Не е ли добре? – попита везирът с треперещ глас. – Усещам, че не е добре.

Лекарят прошепна нещо на командира на охраната.

– Страхувам се, че оръжието е отровено.

– Господарят на Аламут е изпратил убиец – отговори началникът на стражата.

От уста на уста из шатрата плъзна вестта, че господарят на исмаилитите е изпратил убиец на везира.

– Какво, Старецът от планината?

– Онзи Хасан, когото преди много години везирът направил за смях в исфаханския двор?

– Да. Това е неговото отмъщение.

Още по-голям ужас изпитаха от дързостта на Ибн Тахир, която не можеха да проумеят.

– Идва в чужд лагер и без да му мигне окото, намушква командира пред всички. Не се бои от смъртта, като че ли дори я очаква.

– Това е сляпата вяра!

– Не, това е лудост.

Дори най-старите не помнеха подобна дързост. Някои даже изпитаха скрито възхищение.

– Той наистина не се бои от смъртта.

– За нищо не я смята.

– Или направо я желае.

Забиха барабани, засвириха тръби. Войниците с оръжие в ръце се строиха. Съобщиха им, че великият везир е опасно ранен. Главатарят на исмаилитите, Старецът от планината, му изпратил убиец.

В отговор последваха гневни викове и размахване на оръжие. Ако сега някой дадеше заповед за нападение срещу исмаилитите, всички с най-голямо удоволствие биха се хвърлили в битка.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах