Вече не можем да се гледаме, още по-малко да работим заедно

Бурята в Народния театър е пред развръзка. Вижте финала на най-експлозивния епизод в историята на трупата – пенсионирането на звездите Георги Черкелов, Наум Шопов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова през 90-те години.

Разказът е на проф. Васил Стефанов – най-дълго управлявалият първата ни сцена директор. Тази пролет той издаде спомените си в книгата „Народният театър като съдба“. Поради бутиковия й тираж я публикуваме и в сайта „Площад Славейков“. Сериала нарекохме „Театрален роман“.

(В курсив са посочени пасажите, които проф. Стефанов е дописал преди отпечатването на книгата.)

Вижте Пети епизод:

5 февруари 1992, сряда

Първото нещо, което се залових да направя сутринта, беше написването на докладната записка до министъра. Писах бавно, завърших едва по обед, поради което се наложи да пропусна две уговорени срещи. Но нищо не ме интересува, нямам желание да отида в театъра, чувствам някаква лекота в душата си.

Около 14.30 бях в кабинета на министъра. Точно по това време токът беше спрял, трябваше да изкачвам пеш шестте етажа, а вратата на кабинета беше отворена, за да влиза през нея светлина към тъмния коридор. Още като застанах в рамката на вратата ме смути присъствието на Марин Янев, който седеше самотен на един фотьойл в стаята на секретарката, явно очаквайки не секретарката, а министъра. Поздравих го сухо, оставих на секретарката плика с оставките и помолих устно за среща с г-жа Константинова в удобно за нея време. Обърнах се и си тръгнах, като казах довиждане и на Марин. Бях вече излязъл от стаята, когато той ме застигна. Малко объркано ми обясни, че чака да бъде приет от министъра и че има среща още с Маргарита Младенова. Отговорих му, че това си е негова работа и се учудих, че Маргарита търси среща с министъра, отново без да ме предупреди, както Иван написа статията си, без да ме предупреди. Марин настоя да остана и да се присъединя към срещата им. Размислих и реших, че все пак по-добре ще е да го направя. Мина ми през ума, че Марин е парламентьор на “заговорниците”, защото реших, че срещата му е уредена от Борис Луканов, близък на Елка Константинова. После се разбра, че той идвал да заяви, че ако бъдат приети нашите оставки, още 10-15 актьори също ще подадат оставки. А Маргарита беше побързала да уреди някои от висящите проблеми на “Сфумато”, тъй като моята оставка означаваше прекратяване на договора на Народния театър със “Сфумато”, така че “Сфумато” можеше да се окаже на улицата.

Около 15.00 часа Елка Константинова ни прие: мен, Маргарита, Иван Добчев и Марин. По-късно бяха извикани двамата зам.-министри Скопаков и Ана Серафимова. Аз прочетох на глас докладната си записка, която описваше случилото се вчера и завършваше с молбата да бъда освободен от длъжност. Министърът прекъсваше четенето ми със свои коментари. Веднага след като свърших, тя заяви, че никаква оставка не може да приеме. “Вие оставате в театъра”, беше решението й. Предложи ми веднага да подпише с мен договор за директор на Народния театър за пет или за три години. Казах, че въпросът не е в договора, а в невъзможното оттук нататък съжителство с хората, които поискаха да напуснем театъра. Някой трябва все пак да си отиде. Маргарита дори доста твърдо заяви, че режисьорите няма да оттеглят оставките си, преди да са получили гаранции, че на директора, т.е. на мен, се дават пълномощия за промени. Говорихме дълго, излишно дълго. Разбра се, че уволнения не могат да станат. Скопаков предложи вариант със съкращаване на щата. Практически този е единственият приложим вариант, аз го знам. Но той е тежък, мъчителен. При липса на по-добро, приех съкращението като изход. Министърът отказа да даде съгласие за пенсиониране на подлежащите на пенсиониране.

От Министерството отидох в театъра. Заповедта за разпределението на “Маркиза дьо Сад” е свалена, в театъра е тихо, някаква тишина след буря. Разбира се, клюката за вчерашното събрание е тръгнала. Знае се за оставките ни. Още вчера, когато се бяхме събрали в моя кабинет, аз казах на колегите си, че трябва да изясним за себе си какво искаме: наистина ли да се махнем от театъра или само да се противопоставим на противниците си. Сам аз не знам какво от двете искам. Отказът на министъра да приеме оставките ни може да се нарече наша победа. Но не съм сигурен дали след спечелената победа искам да продължа битката. Не мога да видя смисъла в продължението.

9 февруари 1992, неделя

Най-после оставам един ден на спокойствие вкъщи, дори телефонът ми е блокирал и нямам връзка с външния свят.

В четвъртък, на 6 февруари, имахме премиера на “Убийци”, пиеса от Стефан Гечев, постановка на Вили Цанков. Бях гледал преди седмица една репетиция и не останах никак възхитен. Вили прави един старомоден театър със силни емоции, фалшив и скучен. Пиесата бездруго не е нищо особено, но е рационална. А спектакълът кипи от страсти, леят се пот и сълзи, не ти е работа. Отидох без охота на премиерата. Между зрителите видях Ал. Лилов, д-р Дертлиев, писатели, съидейници на Вили. Той е нещастен човек, на стари години политиката го е заразила така неспасяемо, че ще го погуби окончателно като режисьор, толкова повече, че той отдавна не е онзи Вили, когото знаехме и харесвахме.

В печата се вдигна голям шум около нашите оставки. За това се говори дори по радиото и телевизията. Дадох пет-шест интервюта, правиха ми снимки. На раздяла след срещата ни с Елка Константинова я помолих да намери начин да изрази публично подкрепата си за ръководството на Народния театър. Тя веднага заръча да поискат да й се даде време за телевизията и радиото. Още същата вечер в новините в 23.00 часа по телевизията беше прочетено заявление на Министерството. На другата сутрин самата Константинова говори по радиото в този смисъл. Стана ясно, че опитът за преврат се е провалил. В четвъртък сутринта бяха дошли от телевизията да ме интервюират. Когато ме извикаха в репетиционната зала, където правеха заснемането, с изненада застанах срещу Ст. Мазгалов и Мл. Младенов, които преди мен също бяха дали изявления. Аз не говорих много, но в края на изказването си приканих колегите, които са против мен като директор, да си подадат оставките така, както аз подадох своята, когато те ми я поискаха. Младен беше в репетиционната зала, когато заявих това пред камерата. След това се обърнах към хората от телевизията, за да повторя, че в тяхно присъствие отправям поканата си към г-н Младенов. “Няма да я подам”, отговори Младен. “Знам, че няма да я подадеш”, му казах аз. Завърза се излишно обяснение помежду ни, при което го нарекох подлец. Той не се засегна. Очевидно такива разправии са минали много през главата му и не му правят никакво впечатление. А ми е много ясно, че никой няма доброволно да си подаде оставката.

На 5 февруари сутринта телефонирах на Стефан Илиев, за да подновя молбата си пред САБ да ми разреши да пенсионирам синдикалния лидер Стойчо Мазгалов. “Съберете мъжество и направете едно добро на театъра”, му казах по телефона, защото малко преди Нова година на молба в същия смисъл те ми отговориха с отказ. На 6 февруари бях поканен на заседание на Управителния съвет на САБ за изясняване на случая. Дадоха ми надежди, че ще свалят имунитета на Стойчо. Два часа по-късно наистина получих писмо с потвърждение на това, което исках.

На следващия ден подписах и изпратих известия за пенсиониране на всички, които са в пенсионна възраст. Повече няма за какво да се умува. Те сами докараха работата дотам. Те поискаха ние да си отидем и ние си тръгнахме. Сега, щом ние трябва да останем, редно е те да си отидат. Невъзможно е да оставаме повече под един покрив. Ние вече не можем да се гледаме, още по-малко да работим заедно.

В петък, на 7 февруари, в късните следобедни часове, в присъствието на зам.-министъра Хр. Тотев събрах в кабинета си съвещание за хода на ремонта на сцената. Установи се, че и последният даден за завършване на ремонта срок няма да се спази. На 15 февруари сцената може в общи линии да бъде готова, но довършителните работи по монтажа трябва да продължат още най-малко 20 дни. Първоначалното ни договаряне беше ремонтът да завърши преди Нова година. И аз се бях хванал на въдицата. Бях се съгласил да работим първите 3-4 месеца от сезона без голямата си сцена вместо да отлагаме ремонта за лятната ваканция. Кълняха се, че няма да са повече от 3-4 месеца, бяха ми показали изчислен график. Сега вече се отваряше дума да пожертваме и месец март, всъщност целия сезон. Аз избухнах, беше ми дошло до гуша от лъжливите обещания и увъртания. Накрещях се, казах всички лоши думи, които можех да си позволя в присъствието на зам.-министъра. На него самия му стана ясно в каква клопка съм попаднал.

Късно следобед имах среща с Коко Азарян. Той направи намек за отказване от пиесата на Арабал. Изслушах го, но в момента не можех да взема никакво решение, защото удължаването на ремонта налагаше ново пренареждане на репертоарния план, а то не можеше да стане без съгласуваното участие на останалите режисьори. Утре, в понеделник, имам среща с режисьорската колегия.

Тук съм длъжен да дам моя днешен коментар за един от най-шумно огласените и досега още обсъждани актове от периода на моето директорство. Става дума за пенсионирането на “най-големите български актьори”. Всичко записано в дневника позволява много добре да се види по какъв начин са протекли събитията. Още докато се случват тези събития, а толкова повече след изминалото оттогава време, аз не съм престанал да мисля за цялата верига от действия и противодействия като за едно от най-драматичните изпитания, с които съм се сблъскал.
Днес няма никакъв смисъл да се разсъждава над хипотези дали и как този драматичен епизод би могъл да се избегне. Неговото възникване и развитие е зависимо повече от обективни, отколкото от субективни фактори. Личните желания и субективните воли се намесват по-късно, едва с приближаването на развръзката. Не е моя инициативата за пенсионирането. Аз въобще не съм имал такова намерение. То беше наложено от правителствени документи, които като длъжностно лице не можех да не изпълня. Искрено съм се радвал на възможността, подсказана от министър Константинова, да анулирам изпълнението им. И така може би щеше да стане, ако очакването за благополучен изход не беше взривено от злополучното събрание, замислено да доведе до смяна на театралното ръководство като по-сигурна стъпка.

Това събрание издълба пропастта на недоверието между “старата гвардия” и ръководството. Недоверие е може би неточна и слаба дума. Точната дума е нетърпимост. След всичко казано и сторено в този и следващите дни съжителството между ръководството на театъра и организаторите на опита за неговото сваляне стана невъзможно. Мостовете бяха изгорени, в двата им края стояха настръхнали един срещу друг врагове. За да има мир и да се нормализира обстановката, някой трябваше да си отиде. Ние, нежеланите от “старата гвардия”, бяхме готови да си тръгнем. Оставките ни не бяха приети. Единствената алтернатива при това положение беше да си отидат другите.

Тогавашните и по-късните критици на моите действия се задоволяват с констатацията, че “Васил Стефанов пенсионира такива първокласни актьори, като…”, без да се интересуват какво е довело до това. Никой не обръща внимание на ключовия факт, че процедурата за пенсиониране, прекъсната от мен още в края на м. декември, е била възобновена едва в началото на февруари следващата година. По-точно – броени дни след скандалното събрание. На другия ден след като беше отхвърлена оставката ми, т.е. на другия ден след като отново ми беше дадено доверие да ръководя театъра, аз подписах известията за пенсиониране. Това беше моята обяснима, логична реакция на разразилия се конфликт. Нищо друго не ми оставаше да направя. Не знам кой на мое място би постъпил по друг начин. Тези, които обявиха за вредна водената от мен политика, които ме обвиниха в некомпетентност, които отрекоха творческите възможности на новия състав на режисьорската колегия, нямаше как да участват по-нататък в общото движение напред. Театърът не можеше повече да работи в обстановка на тайни заговори, на враждебно мърморене и злословие. Парадоксалното беше, че негативизмът на отрицателите изригна в утрото след премиерата на “Лоренцачо”, спектакълът, който щеше да донесе първото публично признание на новия курс в Народния театър “Ив. Вазов”с наградата за най-добър спектакъл на годината. В нощта преди да чуя обвиненията на събранието, бях слушал похвалите и поздравленията на зрителите. Тези, които отправяха обвинения, бяха изгубили способност да виждат реалностите, пристрастието им ги беше заслепило. От тях вече не можеше да се очаква диалог на добра воля. Нямаше друг изход от положението, освен да се разделим.

Не отричам, че някои от пенсионираните не бяха активна страна в конфликта. Но подбор не можеше да се прави.

Когато прехвърлям в паметта си спомена от онези наистина много напрегнати, обременени с драматични вълнения дни, осъзнавам особено ясно какво предизвика събитията. В дъното на всичко лежеше страхът от промяна, съпротивата срещу промяната. В този смисъл сблъсъкът беше неизбежен. Пътят, по който Народният театър беше поел, жалониран от други, различни от предишните ориентири, минаваше неспасяемо през този сблъсък. Онова, което се случи тогава, беше цената или жертвата, с която трябваше да се плати правото за смяна на посоката, на поколенията, на критериите. Очевидно такива сътресения не могат да минат безболезнено.

13 февруари 1992, четвъртък

В понеделник, 10 февруари, бях готов с един проект за съкращаване на общото количество на персонала в театъра. След като свърших тази работа си дадох сметка, че една операция със съкращения ще бъде болезнена и мъчителна, ще срещне неминуема съпротива от страна на синдикатите и ще се натъкне на необходимост от неизвестно количество компромиси по една или друга причина.

Следобед трябваше да се срещна с М. Младенова, Ив. Добчев и Кр. Спасов, за да обсъдим промените в репертоара заради продължаващия ремонт и действията си по-нататък. Не скрих от тях, че вариантът със съкращенията не ми харесва, от него няма да излезе това, което е нужно за промяната. Трябва да се потърси друг, по-ефикасен вариант. Добчев заяви, че пред изчакването винаги са по-добри някакви действия, каквито и да са те. Вярно е, че съкращенията са половинчата мярка, но все пак са мярка, която ще даде да се разбере, че не сме се отказали от промяната.

2 март 1992, понеделник

Миналия понеделник Елка Константинова дойде в театъра, гледа “Краят на играта” и след това остана около час да разговаряме в моя кабинет по проекта за статут на Народния театър, който тя обеща да внесе за утвърждаване в колегиума на Министерството на следващия ден. Предстоеше й да замине в чужбина, така че не знам дали проектът е вече утвърден. Между другото аз отново помолих министъра в присъствието на Антоанета Войникова, Маргарита Младенова и Иван Добчев, да ме освободи от директорската длъжност. Тя твърдо отказа.

В поведението на режисьорите се появиха някои притесняващи изненади. Първо, Коко Азарян оттегли ангажимента си да постави пиесата на Арабал, на която лично аз много разчитах. За компенсация ми предложи да постави “Илюзията” на Корней, аз му дадох да прочете “Невидимата дама” на Калдерон, но той в последна сметка заяви, че май ще е най-добре изобщо да не прави постановка. Опитах се да го разубедя, но без резултат и реших да не настоявам. При създалата се обстановка нямах много възможности за избор, затова поканих Иван Добчев да продължи работата си над “Гладуващият си отива”. Според него атмосферата не е благоприятна за продължаване точно сега, още повече, че ще се наложат промени в състава, което може да породи нови настроения против него. Уважих съображенията му. Тогава предложих да поканя Здравко Митков, който преди месец ме потърси, за да ми каже, че е готов да постави “Венецианският търговец”. Режисьорската колегия намери, че това е подходящ изход. С нейна благословия се обадих незабавно на Здравко. Уговорихме си среща, но още по телефона го предупредих, че трябва да мислим за сценограф.
Междувременно Красимир Спасов се приготви да започне репетиции на “Бизон” от Мамет. Спектакълът трябваше да се играе на голямата сцена, но сега, след като ремонтът продължава, ще го играем на авансцената, пред металната противопожарна завеса.

Във в.”Дума” излезе моя хаплива бележка срещу изказване на Стойчо Мазгалов, който нагло лъже. А днес съм отделил целия следобед да пиша статия, в която да отговоря на непочтеното писание на Младен Младенов във вестничето “Арт”. Усещам се изцяло завладян от тази битка на думи и нерви. Докато битката трае, апетитът да се боря няма да ме напусне. После не знам какво настроение ще ме споходи.

11 април 1992, събота

Гледах “Българският вариант” в Малък градски театър по фейлетоните на Станислав Стратиев, който всъщност ме покани на представлението преди няколко дни, когато се видяхме на тържеството по случай 35-годишнината на Сатиричния театър. Днес валя сняг! Неочакваният студ и влагата от лапавицата бяха явно причината представлението да не бъде посетено много добре. На входа актьорите в сценични костюми посрещат публиката, настаняват я, при което от тях узнах, че тази вечер играят на “вход свободен” или нещо подобно. Играха много добре и цялото представление ми допадна, макар в него да няма нищо оригинално като театър (виждали сме го вече при Радичков в много по-добър вариант), ако тук може да се говори за театър в собствения смисъл на думата. Възможно е да съм малко пристрастен, малко да преувеличавам похвалата, но този спектакъл, както спектакълът “Чудо” на Военния театър, който гледах в четвъртък, ме спечелват преди всичко с онова, което Народният театър решително няма – с ансамбъла си. Актьорите в другите два театъра играят с пълно отдаване, те се грижат за създаването на спектакъла и се подчиняват на тази единствено достойна в наше време цел на театралното начинание. В Народния театър актьорите играят, за да покажат колко добри са, тази е главната им цел. В техните спектакли никога няма ансамбъл, никога няма онова приобщаване на всеки към общото дело, от което приобщаване печели тъкмо общото дело. Тъжно е, но е така.

Последните дни не знам защо мисля за тези неща. Може би защото започваме да обсъждаме репертоара за следващия сезон, започваме да кроим планове за бъдещето. При кроенето на плановете не мога да не се запитам какъв е техният смисъл, за какво и за кого ги правим. Сътресението, което преживях, а мога да кажа – преживяхме всички – ме направи избухлив и рязък, прекалено остър в реакциите си. То ми остави много смесени чувства. Вечерта, когато бях в Малък градски театър, също както и преди две вечери, когато отидох във Военния театър, актьорите ме посрещнаха и ми оказаха внимание като на “директора на Народния театър”, от отношението им към мен разбирам, че в техните очи аз съм изнесъл една битка и съм удържал в нея победа. Те гледат на мен като на издържал изпитанието “герой”. Не знам дали в преценката на онова, което съм направил, преобладава уважението или просто одобрението на зяпачите. Аз съм като боксьор, който е нокаутирал противника си и сега му вдигат ръката на победител при доволното свиркане на публиката. Тъжното е, че аз, именно аз се оказах на ринга, вместо да си гледам работата и да не се занимавам с глупости.

В последно време няколко млади момчета – театроведи, критици, редактори във вестниците, че и главни и зам.-главни редактори – изненадващо ми показват зъбите си. Всички те са работили с мен. Сега са готови да хапят ръката, която ги е подкрепяла. Такава е благодарността на всеки, който страда от чувството, че е задължен някому. С горчивина разбирам, че всички тези момчета, на които по един или друг начин, в една или друга степен съм помогнал, сега са готови да скочат срещу мен. Само че все още не им стига кураж, все още не е потиснат рефлекса им към човека, на когото до вчера са се подчинявали.

Но аз се отклоних, макар че може би днес точно тази посока на мислите ми е най-тревожната. Мисля също за срещата с актьорите от театъра, която насрочих за идната сряда. След пенсионирането на Стойчо Мазгалов синдикалното дружество на театъра се лиши от председателя си. Пенсионира се и заместник-председателят Славчо Митев. Междувременно внезапно почина Дора Глинджева, която влизаше в състава на ръководството. Така не остана нито един актьор, избран от своите колеги, който да представя съсловието в нашия директорски съвет. Вече два месеца правим заседания в отсъствието на актьор. Насроченото през тази седмица събрание за избор на ново ръководство се провали поради неявяването на по-голямата част от синдикалните членове. Така стигнах до решението аз да свикам събрание на актьорите, за да ги помоля те да си изберат двама свои представители за членове на директорския съвет, а да си избират ръководство на дружеството, когато си щат. Боя се само, че нашата среща няма да се изчерпи с избор, а ще ми задават въпроси и може да има дори изказвания. А аз вече изпитвам дълбоко отвращение от този вид срещи, омерзен съм от лицемерието, което господства на тях. Когато по-рано се изправех пред актьорите, имах самочувствието на техен избраник, защото знаех, че не някой друг, а те са ме извикали да им стана директор. След прословутото събрание аз престанах да бъда избраникът им, престанах да се ползвам от тяхното доверие. Сега съм директор по настояване на министъра, а не по желанието на трупата. Днес моето отношение към тази трупа е вече съвършено друго, аз съм техен административен ръководител, който им е наложен. Те нямат доверие в мен, аз нямам доверие в тях… Какъв език трябва да се намери в такава ситуация?

1 май 1992, петък

От няколко дни боледувам от грип, имам остра хрема, очите ми сълзят, кихам, дишам през устата и главата ме боли като че ли е пред пръсване.

Снощи имахме премиера на “Бизон”. Красимир Спасов получи бойното си кръщение на голямата сцена, макар че всъщност постановката му е извън, по-точно пред голямата сцена, пред спуснатата противопожарна завеса, пред която играем и “Краят на играта” (защото ремонтът продължава). Гледах една от първите цялостни репетиции на спектакъла, впечатленията ми бяха колебливи. Тогава спектакълът все още нямаше ясно очертана линия с поставени по нея акценти и аз си помислих, че се задава премиера на още един половинчат спектакъл, поради което вчера се надигнах, макар и неразположен, да гледам със свито сърце как ще премине представлението. Премиерата мина много добре, спектакълът вече има облик, структура, ясни опорни точки. Велко Кънев и Жоро Мамалев бяха чудесни, Тони Радичев прави може би най-добрата си роля. Надявам се с времето спектакълът да расте, да придобива лекота, дихание, спонтанност. И много ми се ще да има публика, защото е един друг вид театър, какъвто на сцената на Народния театър досега не е правен. Мога спокойно да кажа, че с “Лоренцачо”, “Краят на играта” и “Бизон” през този сезон решително се набеляза новата естетическа програма на театъра, доказа се съществуването на промяна. Не знам как ще стане “Последният запис”, това може да е четвъртата стилна постановка от новата програма.

Отдавна не съм записвал нищо, а междувременно се случиха сума неща, може би не толкова важни, но някои от тях със значение като факти.

Асен Шопов се прибра от провинцията след четвъртата си постановка там за сезона. Казах му, че след като не е направил нито една постановка в собствения си театър, ще се наложи да получава и съответно по-малка заплата. Още на другия ден той ми донесе една пиеса на Франсоаз Саган, трябва някой да му я натикал в ръцете, защото Асен не е от тези, дето четат пиеси, още по-малко пък пиеси от Саган. Сама по себе си пиесата е добра, хареса ми и веднага след като я прочетох му го казах, но му казах също, че не мисля, че това е пиеса за него, за неговия режисьорски натюрел и досегашен опит, защото в нея има салонни обноски, психологически тънкости, въобще неща, които са дълбоко чужди на Асеновата природа. Той не се съгласи веднага с мен. Тогава поисках да ми предложи актьорите, с които би поставил пиесата и стана ясно, че една шепа незаети актьори му дърпат конците и му дават съвети какво да прави. Заявих му, че разпределението, което предлага, е гаранция за провала на постановката. Дадох му да прочете “Цената” на А. Милър, пиеса също не за него, но предложена ми преди седмица от двама актьори с идеята “да играят” в нея, без да е ясно, кой ще ги режисира, ако те предварително си разпределят ролите. Аз посрещнах радушно идеята им, но от това те май останаха с грешното впечатление, че бих им разрешил да ми предлагат пиеси със запазени за тях роли. Асен отхвърли предложението веднага щом му обясних обстоятелствата. Тогава литературното бюро предложи “Вестникар ли?” на Вазов.

През последните години Асен е свикнал да работи по поръчка, имам впечатлението, че е престанал да подбира, важното е да му дадеш работа. Така че прие веднага да постави Вазовата глума. Предупредих го, че бих искал да знам дали актьорите, на които ще възложи ролите, ще желаят да работят с него. Защото мнозина актьори са ми заявили, че не желаят той да ги режисира. Актьорите, които той избра, първоначално уж дадоха съгласието си. Но и Марин Янев, и Сава Хашъмов дойдоха при мен поотделно да ме подпитат защо съм се отказал от пиесата на Саган. Обясних им. Дали обяснението ми ги задоволи или не, не знам, но след няколко дни на умуване, което значи на консултации, Асен дойде да ми каже, че “това заглавие няма ход”. Фразата ми се видя мъглива, но схванах, че има смисъл на отказ. Оказа се, че актьорите отказали да работят с него такова “рисково” заглавие. Така възможността Шопов да направи постановка през този сезон пропадна.

С Вили Цанков имам подписан договор за втора постановка, която той трябва да направи до края на юни, и дори е посочено на коя пиеса – “Човекът, който донесе дъжд”. Когато подписвахме договора, Вили имаше други планове и аз допусках, че до изпълнението на този проект въобще няма да се стигне. Но в един прекрасен ден той дойде и ми заяви, че вече е готов с разпределението на пиесата, че сега заминава за Търново, където ще постави същата пиеса и че след завръщането си в началото на май може да започне постановка при нас. Още тогава беше ясно, че актьорите, с които иска да работи, са заети във “Венецианският търговец”, което ще наложи той да изчака премиерата, за да започне. Тогава, когато се срещнахме, премиерата на Шекспировата пиеса беше насрочена за средата на май, но сега, поради закъснялото завършване на ремонта, тя беше отложена за края на май. Време за друга постановка не беше останало. От друга страна, постановката на “Убийци” показа, че Вили е изпаднал в творческа немощ, толкова безвкусна работа не можех да допусна, че е възможно да излезе под неговата режисура. Мисленето му сякаш е атрофирало, сега вече дори прочутият му усет за изобразителност го е напуснал. Този отчайващ резултат никак не ме стимулира да му възложа нова постановка и знам, че ме очакват трудни мигове на дипломация, може би и горчива размяна на реплики, за да му изкажа по възможно най-приемлив начин отказа си от сключения договор. Вили не е лесен, упорит е и сега е надъхан с куп политически предразсъдъци, които са го направили още по-неприятен за подобен род разговори.

7 май 1992, четвъртък

Снощната премиера на “Последният запис” ми донесе радостта, че най-после Бекет се появява на българска сцена в театрална форма, която според мен стои най-близко до неговата представа за смешно-трагичния клоун. Коко Азарян има силна интуиция, усетил е с театралния си инстинкт, че тъкмо Наум Шопов може да бъде ексцентричната кукла, в която макар човешкото да е почти угаснало, е способна да предаде една дълбока човешка драма. Спектакълът има трагично излъчване, той е разтърсващ. Интересното и хубавото в него е, че не си служи със стандартните средствата на психологическия театър, а постига силно психологическо въздействие. Не знам обаче доколко такъв тип спектакъл ще допадне на публиката.

14 май 1992, четвъртък

Отношението на публиката към театъра се оказа извънредно уязвимо за влиянието на промените в икономическата конюнктура. Вече е пределно ясно, че поведението на публиката е в пряка зависимост от финансовото й състояние, от подобряването или влошаването на това състояние. От близо две седмици, откакто възникна правителствената криза и започна пълзящото покачване на цените на основните хранителни продукти като хляб, мляко, сирене и пр., се почувства рязък отлив на публиката, която през последните няколко месеца беше дала категорични доказателства, че се завръща. Посещението спадна наполовина. Очевидно хората са обезпокоени за утрешния си ден, расте усещането за несигурност, надига се нова вълна на инфлация и всеки чувства как се ускорява опразването на и без това олекналия му джоб. Не знам как ситуацията ще се отразява по-нататък върху дейността на театъра, но перспективата не е розова и не бива да се надяваме на плодоносна есен, напротив, може би наесен кризисната ситуация се ще изостри още повече и салоните още повече ще се опразнят.

Има всевъзможни сигнали, че бюджетът, който очакваме вече пети месец, ще бъде значително намален и ще постави театъра пред необходимостта да се извършат големи съкращения, за да се освободят средства за увеличаването на заплатите на онези, които ще останат. Дали целта на орязания бюджет не е точно тази – да направи съкращенията неизбежни, ако не искаме да станем пълни бедняци?

Вече няколко месеца умувам над изхода от тази неизбежност и разбирам, че съкращенията са необходими и като морален фактор, който да стресне хората и ги накара да работят по друг начин. Така или иначе всички са изнервени от изтощителната неизвестност на бюджета, макар да знаем, че той ще е жестоко недостатъчен, но все пак не знаем доколко недостатъчен. Неизвестността блокира действията. Какво да предприемеш, когато не знаеш възможностите си?

Това правителство прокара бюджета през парламента и пет дни по-късно обяви, че дава ход на ново поскъпване и корекции на заплатите. Което означава, че приетият бюджет ще трябва да се преразгледа. Така че и в демократичната държава порядките са същите, каквито бяха при тоталитарната. Днес това скептично заключение може да се чуе от устата на мнозина. То изразява разочарованието от очакванията за промени. Промени няма или има, но такива, каквито не са желани. СДС се разтърсва от противоречия, започна боричкане за власт, разменят се удари, преследват се вещици. Не е ясно как ще завърши всичко това, но сигурно не е на добро.

Както изглежда, ще трябва да освободя излишните хора от техническия и обслужващия персонал, вероятно ще трябва да се разделим и с 10-15 актьори, което ще е най-болезненото. Но друг вариант просто няма. Сега персоналът на театъра е общо около 250 души. Може би ще се наложи да бъде свит до 150-160 души. И тогава има шанс работите да тръгнат, тъй като икономическата принуда ще застави останалите 150 души да работят като за 250.

Преди десетина дни се срещнах с Леон Даниел за уговаряне на негова постановка за следващия сезон. В края на разговора той ме запита: “Как плащаш?” – “Ами, най-високият хонорар, който засега съм платил, е 10 хиляди.” “Малко е – казва Леон, който вече е пенсионер и не е равнодушен към размера на хонорара си. – Във Военния театър сега ми плащат 15 хиляди на постановка. Но наесен и това ще е малко.”

Носят се слухове, че в някои театри в провинцията отделни режисьори получават вече и 40 хиляди хонорар. Това са пари, получени от спонсори. Някоя фирма или голям завод може да си позволи да дари на единствения театър в града подобна сума. Тъжното е, че тези провинциални театри дори с главозамайващите хонорари не могат да надскочат ръста си, те само качват “тарифата”, като принуждават останалите театри да се съобразяват с нея. Възможността да си “купят” на висока цена известен режисьор ласкае честолюбието им, но не им носи особена творческа печалба, защото реномираният режисьор идва и си отива, а те остават при собственото си можене.

В Шести епизод очаквайте първата среща на Васил Стефанов с Александър Морфов.

Вижте кратък откъс:

„Морфов не си знае силата. Когато го увлече фантазията, действието се разгъва върху цялата площ на сцената, че дори и извън нея, сякаш тази площ не му стига. На Народния театър е нужен точно такъв режисьор…“