Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Вече знам колко ни мразят

Представете си, че това, в което живеем днес, продължи завинаги... Дано тогава се намери един журналист, който да ви разкаже какъв е бил и би могъл да бъде светът

Снимка: Атанас Шиников - Вече знам колко ни мразят

Снимка: Атанас Шиников

След статията за журналистиката и журналистите от вчера знам колко изумително много хора истински ги/ни мразят. Толкова дълбоко, че дори в тези времена не си свиха порива да го покажат. Под снимката на една от тези репортерки, на които дължим голяма част от официалната си и точна информираност, с ожесточение и подигравка изказваха експертно мнение.

Вижте още: НИКОЙ НЕ РЪКОПЛЯСКА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ

Жал ми е за вас. Защото сте от хората, на които, като им кажеш „част от човешкото тяло“, си представят анус. Като им кажеш „храна“, си представят повръщано. Като им кажеш „любов“, си представят ревност. Като им кажеш „природа“, си представят пожар. Като им кажеш „чувство“, мислят за страх. Като им кажеш щастие… нищо не си представят.

По този повод от снощи си мисля за

Трагичния сценарий

Представете си, че ето така заживяваме завинаги. Представете си как се развива това в годините и десетилетията напред. Завинаги си оставаме по къщите. Работим оттам, между стените си, пред компютри. Няма работа за всички. Тези, които не се пласират, ги събира полицията и ги въдворява в общежития. Навън е пълно с вируси, така че тези „наказани“ и „нефелни“ хора са единствените, които обработват земята, за да има някаква храна. Умират бързо, за около месец-два, някои за година. Заменят ги с нови. Болните се лекуват, само ако са до 40-годишни. След 50 спираш да работиш, каквото си работиш, и ставаш нещо като обществен служител, който дезинфекцира малкото останали обществени сгради за престиж, събира боклука от къщите, прибира и погребва умрелите.

Няма магазини, защото купуваме всичко онлайн. Няма мода, защото никой не ни вижда вече. Затова няма и козметика, няма парфюми, няма ресторанти, няма концертни зали, галерии и театри. Не се снимат сериали и филми – последното, което сме гледали, е „Дързост и красота“ за 1897-и път.

Някои хора все още правят нещо като изкуство, но от домовете си. Наказуемо е, ако не е коректно. Всеки си ползва камерата, за да показва на другите как живее – знаем си всичко – кога ядем, как се къпем, кога сме в тоалетната, как правим любов.

Да се прави любов просто така е забранено, защото е опасно. Секс се прави само онлайн в специален, оторизиран сайт. Когато искаш да създадеш семейство, те изследват в продължение на две години, за да са сигурни, че не са те пипнали вирусите, които на ята се въртят по цялото земно кълбо и заразяват. Когато ви позволят да правите нещо като секс на живо, трябва да сте опаковани в специални скафандри от студена, пластмасова непрозрачна материя, плът до плът не се допуска, целуването е немислимо и забравено, особено това с език, а проникване няма, защото всяко забременяване по закон става в лаборатория.

Децата ни растат у дома до две години, после ги изземват и ни ги връщат само през уикенда. Нямаме право да ги прегръщаме. Не празнуваме рождени дни и други празници, не се събираме, защото е забранено на едно място да има повече от двама едновременно.

Излизането става само на определени места и в определено време, на смени. Заградени сме с телени огради и не можем да ги доближаваме. Срещите ни са само и единствено онлайн. Никой никъде не пътува. Няма туризъм.

Няма радио и телевизия, защото няма реклами, а държавите не искат да издържат медии. Нищо вече не се рекламира, защото, както в комунизма, има малко неща, които трябва да стигнат за повече хора. Ползваме едни и същи работи – дрехите ни са прости и без цветове, имаме по един чифт обувки, защото така или иначе те не ни трябват, хлябът е един вид, сапунът също.

Нямаме вече автомобили, колелата също са ненужни, градски транспорт не съществува. Имаме мобилни устройства, които се следят и подслушват непрекъснато. Няма как да ги изключим сами, защото чрез тях ни знаят какво правим, къде сме, какво мислим. Гледаме природата на скрийнсейвърите си.

Някои хора се опитват да правят някакъв вид изкуство, но понеже никой не може да го види очи в очи, да го почувства с присъствие, то вече не се цени. Четем само инструкции за пазене от вируси. В някакъв определен час от денонощието сме задължени да сядаме пред големите си домашни екрани (дават ни ги държавно) и оттам гледаме правителствата си на брифинги. Не знаем кой кой е, защото всички са с маски до над носа, очила и скафандри с шлемове. То и няма нужда да знаем кой кой е, защото е все едно.

Който излезе навън в неразрешеното време, е отстрелван с приспивателно от денонощно строени по близките покриви войници. Сред тези войници може да е собственото ти дете, няма как да знаеш. После, така приспан, си въдворен в затвора, където те дезинфекцират отвътре и отвън в няколко различни камери. Според нарушението си извършваш определена работа – строиш, дезинфекцираш, поддържаш малкото останали пътища, почистваш от ръжда някой от двата правителствени самолета, останали единствени на тревясалото летище.

Никой не пуши, няма алкохол, няма дори извънбрачни връзки, защото просто няма как да се случи. Не танцуваме, защото не знаем как. Не пеем, защото не си спомняме. Не рисуваме, защото нямаме въображение…

И дано тогава, в тази нищета и пустош, дано тогава, когато вече нищо не ни свързва помежду ни, освен вездесъщите разделения на „за“ и „против“, станали кърваво злостни около теми за цвета на маските ни или материала на скафандрите ни примерно, та дано тогава някъде се пръкне някой с бунтарска душа. Някой, който да рисува с вилица по стената си. Някой, който да си подсвирква някаква забравена или напълно нова мелодия. Някой, който да си представи, че е някой друг някъде другаде, някой, който да дръзне да излезе на балкона си, а оттам да скочи навън на улицата и да хукне ей така, гол до кръста и бос нанякъде! Някой, който да целуне публично друг, някой, който да вдигне дете на ръце и да го завърти във въздуха, някой, който да възстане.

И тогава, уважаеми професионално мразещи, дано отнякъде се намери един останал човек, който да намери начин да ви разкаже за тези хора и това, което са направили. Дано има някой, който чуе спомена на друг отпреди и го достави до закърнелите ви души във вид на разказ и вдъхновение. Дано се намери някой, който да ви покаже как някой друг може да разсмива, да разплаква, да кара душата да се съживява и да копнее, да желае, да мечтае. И да се бори за това! Дано се намери някой, който да ви припомни как е било, който да ви каже защо сега е така и който да ви нарисува какво може да бъде. Колко красиво може да бъде.

Тогава, ако не знаете как да нарeчетe този човек, аз ще ви кажа. Наречетe го журналист.


Текстът е от профила на авторката във Фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на „Площад Славейков“.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС