Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Вечният пътник (откъс)

Странстванията на писателя Златко Ангелов – в пет попътни есета в новата му книга „Моята Америка“

Моят дом ме следва там, където решим да се преместим. Но този дом не е познат на моите приятели, така както те знаеха къщата ми в България, пише Златко Ангелов. - Вечният пътник (откъс)

Моят дом ме следва там, където решим да се преместим. Но този дом не е познат на моите приятели, така както те знаеха къщата ми в България, пише Златко Ангелов.

Странстванията на писателя Златко Ангелов, описани в пет попътни есета, излизат под заглавие „Моята Америка“. Авторът понастоящем живее в Саутхамптън, Южна Англия. Преди това обаче, като описва себе си като вечен пътник, е бил седем години в Канада, четиринайсет в САЩ и една – в Испания.

MOYATA_AMERICA_front„Моят дом ме следва там, където решим да се преместим – пише Ангелов в един от текстовете си. – Но този дом не е познат на моите приятели, така както те знаеха къщата ми в България. Има някаква амалгама, с която човек израства и като с клей свързва всички атрибути на социалния живот – най-вече къщите, улиците и хората – в нещо топло, познато и близко, което няма нищо общо с пространствената ориентация и географската памет. Тази амалгама създава уникалното усещане за сигурност, за увереност, че родното място за теб е безопасна територия, дори и според статистиката или видимите признаци в него да върлуват гангстери.“

„Моята Америка“ (изд. „Ерго“) вече бе представена в София на 17 септември. На 22 септември, на деня на Независимостта на България, предстои премиерата ѝ и в Пловдив – в „Петното на Роршах“ от 19 часа.

Вижте откъс от книгата:

Каквото и да разправям, както и да върви животът ми, до края ще си остана емигрант, имигрант, новодошъл, аутсайдер, пришълец, чужденец, бездомник, странник, пътешественик, непринадлежащ. Човек, който не знае в кое гробище ще бъде погребан. Дежурният въпрос, който ми задава всеки кореняк, когато чуе името и акцента ми, е: „Откъде си?”. В началото, в Монреал, казвах: „От България.” Като се преместихме в Айова, казвах: „От Канада съм” или „Дойдох тук от България през Канада”. След като живях дълго в Айова Сити, отговорът ми естествено гласеше: „От Айова Сити съм.” Но лицето на събеседника почти мигновено изразяваше неверие и в повечето случаи следваше втори въпрос: „Ама все пак откъде си наистина?”. В зависимост от настроението ми отговарях късо и нелюбезно: „От тук съм” или усмихнато и изчерпателно: „Роден съм в България, но от еди-колко си години живея в Северна Америка.” И колкото това еди-колко си растеше, толкова по-малко хора ми задаваха втория въпрос, въпроса на неверието и незадоволеното любопитство. В Испания беше лесно: казвах, че съм от Америка и хората, които не различаваха английските акценти, не проявяваха съмнение. Но какво да отговарям сега в Англия?

Друго нещо, което винаги ще ми напомня, че „не съм от тук”, е, че живея или пребивавам в градове, по чиито улици не срещам нито един познат. Моят дом ме следва там, където решим да се преместим. Но този дом не е познат на моите приятели, така както те знаеха къщата ми в България. Има някаква амалгама, с която човек израства и като с клей свързва всички атрибути на социалния живот – най-вече къщите, улиците и хората – в нещо топло, познато и близко, което няма нищо общо с пространствената ориентация и географската памет. Тази амалгама създава уникалното усещане за сигурност, за увереност, че родното място за теб е безопасна територия, дори и според статистиката или видимите признаци в него да върлуват гангстери.

Веднъж напуснеш ли го, се озоваваш в пространства, чиято амалгама нито можеш да помиришеш, нито да възпроизведеш, нито да измислиш. Навън, в новия град, ходиш по улици, които тепърва трябва да научиш накъде водят. По тях няма да срещнеш хора, чиито биографии знаеш почти с толкова подробности, колкото и своята. Следователно около теб няма никой, който, като те срещне, да знае или да се досети за къде си се запътил, нито пък намира причина да те попита накъде си тръгнал.

А ти може би просто се връщаш у дома. Този дом, осъзнаваш в някакъв миг на прозрение, е станал твоята единствена котва. Ти започваш да принадлежиш истински само на дома си.

 

В абсолютно слънчев юнски предобед седях в залата за заминаване на международното летище в Сан Франциско и чаках да стане време за полета ми до Лондон. Самолетите са ничия територия. В течение на десет часа нямаше да бъда нито в Америка, която напусках неизвестно за колко дълго време, нито в Англия, където не знаех какво точно ме очаква. Оставях тук детето си, оставях я да гради живота и щастието си в най-напредничавата част на Америка, а по всичко личи – и на света. Чувствах се лек и незакотвен.

Америка ме научи на толкова много неща. Америка ме приобщи: към себе си и към глобалния свят, който от тук се вижда по уникален начин. Не е неточно да се каже, че причината за това приобщаване съм самият аз, а Америка се оказа подходящият културен бульон. Аз се стремях и към Америка, и към света. И това беше естествената реакция на моя критичен ум, затворен насила в кибритената кутийчица България, без излаз в течение на 46 години. През годините на моето интелектуално освобождение самият свят започна да се променя с шеметна скорост. Напредналите държави отидоха много по-напред, изостаналите държави изостанаха още повече. Във всичко! Тази увеличена дистанция, която не е в полза на изостаналите държави, поддържа не просто културната асиметрия на света, но гарантира, че светът ще бъде дълго време под постоянно напрежение. Новият световен ред, за който някои замечтаха след 1989-а, се оказа поредната илюзия. Историята всъщност едва сега започва.

Казвам това по две причини. Едната е, че в много места по света, напр. Русия и Източна Европа, историята е била изопачавана до степен днешните поколения да нямат представа за истинската си идентичност. Следователно тези региони се нуждаят от пренаписване и усвояване на истинската си история. Другата причина е, че допреди технологичната ера историята се движеше от изключителни личности и следваше правила, установени още по времето на Римската империя. Днес в действие се включиха и всички онези, които до началото на Втората световна война бяха смятани за пушечно месо и/или за мълчаливи незаинтересовани наблюдатели на действията на елита.

Днес бедността е сюжет за разказ. Лоялността на бътлъра в английския аристократичен замък е драма, равносилна на „Макбет”. Рапърите претендират да бъдат революционери, тв звездите – политици. Т. нар. „малък човек”, увековечен от Чехов, днес пише, изказва се, блогърства и раздава съвети под формата на коментари във фейсбук. Домакини публикуват бестселъри. Протестни движения пламват и угасват без лидери. Фанатизирани последователи на исляма, непринадлежащи към никоя държава, без армия, си въобразяват, че могат да сломят цивилизования свят чрез терор.

В някакъв смисъл става дума за напън качеството да бъде превърнато в количество. Науката, образованието и високата култура, които досега бяха стожерите на социалните ценности във всяка отделна държава, така както армиите са стожери на националната неприкосновеност, днес едва удържат натиска на религиозния фанатизъм и масовата профанация на образованието, литературата и изкуствата. Свободният достъп до информация, който получиха милиони хора, неподготвени за системни познания, нямащи си хабер що е критичен ум, разруши авторитетите и е на път да създаде ценностен хаос.

Америка едва ли е причината за това състояние на нещата. Вътре в самата нея се извършват подобни процеси на профанация и разслоение, при което авторитетът на знаещите и можещите намалява все повече, а расте звездоманията и безкритичната посредственост. Но по силата на научната еволюция и своята отвореност Америка снабдява света с технологии и разчита на своята солидна институционална система за това нейните граждани да ги усвоят като средство за постигане на успех и лично щастие, последните две записани като основна цел на американската конституция. Онова, което най-вероятно ще се случи, ако този процес продължи със същото темпо, е, че наред със задълбочаването на националните асиметрии между образовани/богати и необразовани/бедни граждани ще се задълбочава и световната културна и икономическа асиметрия.

Засега не знам дали някой се тревожи от това. Създателите на знание и висока култура работят все по-изтощително. Хората, опиянени от своята мнима свобода да се появяват и изявяват във виртуалното пространство, дори и когато не са прочели нито една книга, стават все по-гласовити. На мен ми се струва, че демократичното мислене на интелектуалците, чиято роля е да показват накъде се движи светът, още не е осъзнало, че интелектуалният авторитет се топи застрашително, когато масовизирането, вкл. и разсекретяването на информацията (под благородния претекст да бъдат спазвани правата на човека) не е придружено от увеличаване на броя на хората със знание и ценности.

Седях в огромното туловище на боинга редом с всякакви хора, почти без разлика дали седалките им са в първа, бизнес или туристическа класа, и се радвах на пътуването. Вечният пътник, аз не се сбогувах с Америка. Отнасях я със себе си: не просто паспорт в джоба на сакото ми, а интелектуална и емоционална свързаност с този оригинален, противоречив и неуспокоил се народ.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах