Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Величието и безразличието на Годар

Филм за една „жива киноикона“, показан в Кан. При пълната липса на интерес от „иконата“

Атмосферата на 60-те години във Франция е представена убедително, а присъствието на актьора Луи Гарел като младия Годар е изключително убедително.  - Величието и безразличието на Годар

Атмосферата на 60-те години във Франция е представена убедително, а присъствието на актьора Луи Гарел като младия Годар е изключително убедително.

КАН, специално за „Площад Славейков“

В историята на световното кино има много талантливи режисьори. Знаменитите са доста по-малко. Легендите – още по-малко. А „икони” – само неколциа.

Френският режисьор Жан-Люк Годар без съмнение е една от иконите на авангардното кино с мястото, което си е извоювал през десетилетията. А ореолът около името му не избледнява и днес, когато вече на 87 години той продължава да заявява нови проекти и дори направи експерименталния филм „Сбогом на езика” (2014) във формат 3D.

Впрочем, той е само наполовина французин. Роден е в Париж на 3 декември 1930 година в семейството на известен лекар и майка – швейцарка, дъщеря на заможен банкер. Затова по време на Втората световна война, когато Франция е окупирана от нацистите, Жан-Люк е изпратен в да учи Швейцария. След войната се връща в Париж и по-късно цялото му творчество е свързано с френското кино и френската култура.

Жан-Люк Годар

Още в края на 50-те години той се очертава като един от най-талантливите режисьори на поколението, а с гениалния си новаторски филм „До последен дъх” (1960) се превръща в икона на френското кино. Тъкмо този филм, заедно с „Хирошима, моя любов” (1959) на Ален Рене и „400-те удара” (1959) на Франсоа Трюфо, слагат началото на знаменитата „френска нова вълна”. Тя е зачената под крилото на големия кинокритик Андре Базен (1918 – 1958) и неговото списание „Cahiers du Cinéma”.

По-късно, през 60-те, Годар се увлича в бурния обществено-политически живот. В политическите си пристрастия достига до ултралевичарски декларации, заявява се дори като маоист и това му струва много лична енергия и публични конфронтации.

От днешна гледна точка, по онова време в главата му е каша от неферментирали политически идеи, крайни социални тези, лични заблуди и хаотично вътрешно напрежение. Съпътстват го и семейни сътресения. След развода с актрисата Ана Карина, той се жени за втората си съпруга Ан Вяземски, внучка на големия френски писател Франсоа Мориак. Вълната на младежката контестация залива Франция, събитията от май 1968 година увличат Годар и това го води до екстремно поведение, остри конфликти и творчески люшкания. В крайна сметка някои от филмите му през този период са неубедителни и неравни.

Тъкмо от този отрязък в живота на Годар се интересува режисьорът Мишел Хазанавичус в новия си филм „Опасният”. Той сам пише сценария с намерение да надникне в личния и дори интимен свят на големия кинематографист, защото подобни личности винаги са интересни като конкретна субективация на таланта и то в по-широк социален план.

Атмосферата на 60-те години във Франция е представена убедително, а присъствието на актьора Луи Гарел като младия Годар е изключително убедително. Пресъздаването на конкретни личности, при това все още съвременници на днешните зрители, винаги е рисковано и трудно. Но изборът на режисьора е много точен, а актьорът покрива напълно своя действителен персонаж. Не става дума само за физическата прилика – тя наистина е впечатляваща, а Луи Гарел пресъздава много добре и специфичния говорен дефект на Годар. Но все пак това са външни белези. По-важно е, че актьорът успява да „влезе в кожата” на своя герой и зрителите му вярват безусловно.

Луи Гарел, днес само на 34 години, вече има богата и разнообразна кариера с 33 роли в киното. На фестивала в Кан присъства и във филма от откриването „Виденията на Исмаел” на режисьора Арно Деплешан – за съжаление слаб като цялостен резултат. В последните години Луи Гарел се пробва и като режисьор на четири игрални заглавия.

Режисьорът Мишел Хазанавичус е роден в Париж през 1967 година в семейство с корени от Литва (фамилното име го издава). Той вече има във филмографията си 13 игрални заглавия, но стана световно известен с прекрасния си филм „Артистът” (2011) – великолепна черно-бяла имитация на ням филм, направен с много въображение и артистизъм. „Артистът” само за един сезон обиколи планетата и донесе на автора 5 награди „Оскар” (от 10 номинации), два „Златни глобуса” и още 144 други отличия.

Сега, в „Опасният”, Хазанавичус показва режисьорска зрелост, което не може да се каже за предишния му филм „Разследването” (2014) с конюнктурна тема за войната в Чечня. Но новият му филм е плътен, драматургически добре построен, с прекрасни актьори (наред с Луи Гарел са още съвсем младата Стаси Мартен и съпругата на режисьора Беренис Бежо), добра операторска работа и убедителна звукова среда. Освен това разказът е пронизан от елегантно чувство на добронамерен хумор (не ирония) към политическите увлечения на Годар, които от дистанцията на времето наистина изглеждат наивни и смешни. Много често това е присъщо на талантливите хора, които трябва да оценяваме по голямото и значимото, което оставят, а не по дребните им човешки несъвършенства или простими житейски грешки.

Любопитно е, че до момента Годар не проявява никакъв интерес към филма. Още в началота на проекта Хазанавичус му изпраща сценария, но Годар не отговаря. После го кани да гледа завършения филм, ала Маестрото пак мълчи. Дали защото сценарият се обляга на книгата на бившата му съпруга, или пък вече във възрастта на житейско отегчение и безразличие към текущите събития, не демонстрира подобна суета? А и не отива на една „жива икона” да участва в дребни светски вълнения.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg