Величко Минеков: И Господ е бил скулптор, оставил ме е да му подражавам

„И Господ е бил скулптор. И изглежда е разбрал, че не съм толкова кофти човек и ме остави по-дълго да поработя. Да му подражавам!… Това пък как ми дойде? Оставете го… Времето, историята те мята, подмята, мачка те и накрая – хайде, много ти здраве!“, казва в интервю за „Труд“ проф. Величко Минеков.

„Явно дядо Господ ме е пазил, че и аз оцелях до тия години, което е почти невероятно“, твърди скулпторът и споделя, че работи в ателието си по цял ден: „Дните са дълги, нощите още по-дълги… Аз от 19-годишен съм скулптор. Колко години са това – 67! Страшна работа.“

През последните 10 години Минеков е открил две изложби:

„А за един скулптор това е голяма работа. Както казваше моят професор Андрей Николов – скулпторът прави две изложби – една юбилейна и една след нея… Мъчно изкуство – не се прави като картинка. Глина, гипсове, шлайфане. Ужас! Оттам да минеш на камък, на гранит, на мрамор. Пък с метала – леярни. Не се издържа. Трябва много устойчива психика и физика. То е Божа работа и Божи късмет за оцеляване в занаята. Така са нещата. Не може иначе“.

Професорът твърди, че монументалните изкуства у нас напоследък са „жив ужас“.

„Няма естетически критерии, закриха и комисиите, които оценяваха творбите – казва той. – Сега паметници се поръчват на случаен принцип или на приятелска основа. Липсват ни и традиции. Ние имаме скулптура едва от Възраждането. Първите имена в академията (тогава Рисувалното училище) и като живопис, и като скулптура са европейци. Моят учител Андрей Николов учи 14 г. във Франция и в Италия. Илия Петров и Дечко Узунов – в Мюнхен, Шиваров – във Виена… Оттам дойде съвременната българска скулптура – от Андрей Николов, Иван Лазаров, Иван Фунев, проф. Дудулов – много имена са те. А от тяхното най-ново поколение идва Любомир Далчев. Той завършва в академията живопис, после в Италия учи скулптура, а в Париж – анатомия. Връща се в България, става професор, при когото аз попаднах. И по времето на великия социализъм започва борбата срещу формализма и иди се оправяй! Изкараха го формалист, искаха да го гонят…“

Минеков разказва, че също е бил обвиняван във формализъм по времето на соца (формализъм е концепцията, че творбата на художника се разглежда изцяло от гледна точка на формата – начинът, по който е направена, нейните чисто визуални аспекти и материалите, от които е изработена – бел. ред.).

„Едва се оправих – казва Минеков. – Че формализъм, че партийни събрания, че отидоха нещата нагоре – до ЦК. Че най-накрая един генерал се обадил, че аз съм бил най-талантливият скулптор, понеже съм бил направил фигура на Спартак. А с тая фигура аз участвам на фестивала в Москва и ставам лауреат. Но няма значение, че си лауреат – ти си вече под западно влияние…“

Скулпторът разкрива, че е преживял вандалските покушения нас творбите му, изработени от метал:

„Добре, че понякога имаш и втора отливка от някои работи, та нещо оцелява. Но от повечето нямаш. Ето, на дипломната ми работа оригиналът изчезна. След като се отлее от гипс в леярната, всичко се чупи. Щото нали вече имаме нещо „вечно“. „Вечно“ за боклука, което се краде и се ликвидира. Пет-шест работи ми откраднаха, разтопиха ги. И това го преживях. Знам, че такова е времето. Сега хората са гладни и от това преживяват – като крадат. Обществото не може да им осигури изхранването и те стигат до зулуми, до ужаси, даже и до убийства. Я какво става – за едно агне, за една коза трепят хора. То е една обстановка – ужас…

Но камъкът се съхранява. Него поне не го пипат. Аз имам много неща от камък – те останаха. Имам един първи период с гранит. Започнал съм с камък и имам чувства към него. Работата с камък е много странен и сложен процес“.