Великите винаги са били обиждани от елитарни лилипути

Никога не съм имал късмета да срещна Тери Пратчет, но чета книгите му от 11-годишен. Любимите ми томове от Света на диска – „Морт“, „Малки богове“ и „Пощоряване“ – съм чел най-малко по половин дузина пъти всяка. Също така имам магистърска степен, преподавател съм в университет и съм колумнист за „Гардиън“ – същият бастион на доброто изкуство, където Джонатан Джоунс публикува опюртинистичната си атака срещу Тери Пратчет (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА). За разлика от Джоунс обаче, аз не виждам конфликт между това да си интелигентно и образовано човешко същество и да умираш от удоволствие, когато четеш книгите от Света на диска.

Струва си да попитаме защо Джоунси започва гневното си избухване срещу Пратчет с пренебрегване на факта, че никога не е чел дори една от книгите му. Той „прелистил“ една и поради огромната си културна експертиза бил в състояние да я класифицира и след това заклейми като „евтино книжле“. Нека отдадем дължимото на Джоунс. Той е искал просто набързо да натрупа много кликове, така че е избрал риторична структура, позволяваща му да нагнети възможно най-голям обществен гняв с минимално изследване или усилие. Дали Джоунс постига това, отговаря на въпроса какво не казва стратегията му за него като критик, но и за цялата културна прослойка, която се стреми да представлява – на най-елитарния, злобно класов свят на британските изкуства и култура.

Добре известно е, че Пратчет през по-голямата част от кариерата си не получава признание от британската литературна общност. Дори когато продажбите му се изкачват до стотици милиони, писателят не получава нищо от вниманието, отдавано например на Иън Макюън. Когато заболяването на Пратчет е оповестено публично, това се променя. Не искам да тръбя защо болестта на един велик писател може да доведе до подобен обрат, но е трудно, когато добрата работа може да бъде тъжно зачеркната от невеж наблюдател като Джонатан Джоунс. От десетилетия културното статукво провежда точно същата невежа политика, към която днес Джоунс се обръща – Пратчет пише „евтини книжлета“ и нищо повече не е нужно да се каже.

Това трудно може да се сметне като нова или оригинална позиция. Историята на фентъзито може да се проследи до най-старите митове и легенди. Но нефункционалната връзка между фентъзи художествената литература и британския литературен свят започва от ранните дни на масовото книгоиздаване и т.нар. penny dreadfuls, негативен термин за евтините популярни книги във Викторианската епоха (който наскоро отново бе върнат в употреба с телевизионно шоу със същото име). Книги като „Върни вампира“ са се продавали в огромни тиражи и се оценяват като едно от най-ранните масови развлечения. Те също така са започнали процеса на дефинирането на фентъзи историите от всякакъв тип като литература за работническата класа – докато реалистичните романи са се обвързвали с по-висшата класа. Дори в случаите, когато реалността, която те категоризират, е гнусното „кой кого във висшето общество“ или пък наръчник за добри маниери на масата, докато щастливо унижаваш домашната си прислуга – реализмът де факто е „висока култура“.

Защото нека не забравяме, че литературните и културни структури, които Джонатан Джоунс защитава, произлизат от една от най-неравните и несправедливи култури в човешката история. Викторианска Англия, която осмива читателите на евтините книжки, е и онази, която извлича печалба от същите тези читатели – чрез потта и труда им в държавните заводи. Бялата англо-саксонска висша класа, литературният и културен елит решава какво да се класифицира като „високо изкуство“, докато същевременно ограбва културното наследство на Индия, Китай и една четвърт от планетата. Огромните състояния, плащани за специално университетско образование на помазаните художници, писатели и критици, идват в голямата си част от печалбите от бруталната индустрия, кървавия колониализъм и, разбира се, щедрите репарации, плащани от британските робовладелци. По никакъв начин не е изненадващо тогава, че Имперска Британия гледа на изкуството и културата като на всичко останало – като изключва бедните и оставя потиснатите на мястото им. Ценностите на британската култура, които Джонатан Джоунс с такава наслада защитава, в по-голямата си част просто са незащитими.

Малко вероятно е някога да видим политически коментатор на „Гардиън“ с радост да се подиграва на страданието на работниците. Но все още е стандартна практика за културни коментатори като Джоунс да нападат писатели и художници, които са отворени и принадлежат към по-голямата читателска маса.

Нека да бъдем честни защо това е така. Изкуството и културата са дом на някои от най-високоплатените и престижни работни места в обществото. И на фона на напредъка на Великобритания като демокрация, изкуствата ни и културните индустрии все още предимно се доминират от невероятно малка част от обществото. Нашите актьори, музиканти, художници и, разбира се, романисти почти винаги произлизат от богатия елит, а държавата дори влошава това положение през последните три десетилетия на нарастващо неравенство.

Защо тази конфедерация на културни кретени, сноби и елитисти от Оксбридж игнорира – или в случая с Джонатан Джоунс директно обижда – велик писател като Тери Пратчет?

Чудя се. Може би някой от средния фон излезе и им показа как се постига ужасно много? Може би един писател, който брилянтно сатиризира медийната индустрия в „Подвижни образи“, финансовата индустрия в „Опаричване“ или отровния блясък на културния елит сам по себе си в „Господари и господарки“, не е писателят, около когото британският културен елит да се чувства сигурен? Или може би просто артист, който може да накара милиони хора да се смеят, е трудно да бъде признат от умъртвените души на някои критици?

Шекспир, Дикенс, Пратчет. Има достатъчно британски писатели от по-ниските класи, които са били атакувани, с минимален ефект, от елитарни културни лилипути като Джонатан Джоунс. Може би след век, когато забележителните сатирични фентъзита на Тери Пратчет са във всяка учебна програма, някой бъдещ и еднакво незначителен Джонатан Джоунс лукаво ще заяви, че няма писател с ниско потекло, който може да напише тези интелигентни, фини романи от Диска. Може би действително те са били написани от Джордж Озбърн, личност от епохата и от подходящия университет?

Да се надяваме, че „Гардиън“ е надскочил тази културна елитарност и ще защитава великото изкуство, вместо да го продава за кликове.

Деймиън Уолтър публикува този текст в блога си със заглавие „Сори, Джонси, но аз мога да пиша за „Гардиън“ и да обичам Тери Пратчет“. Уолтър е писател и колумнист на „Гардиън“. Пише още в Би Би Си, „Уайърд“, „Бъзфийд“, „Еон“. Университетски преподавател е по творческо писане.