Велики позьорки

Диви, мили, човечни, съпричастни, самовлюбени, коварни – как ли не са били изобразявани котките от художниците. Почти всички от великите творци са отдавали почит на тези позьорки. Котките са допълвали портрети и групови композиции, но са били и главни герои. Вижте някои от шедьоврите на изобразителното изкуство, от които надничат нашето космато алтер его.

Пикасо не обичал породистите котки, мирно спящи в леглото, но се хранел симпатии към бездомните.

„Харесват ми дивите, които ловят птици, скитат се из улиците като полудели и налитат на всичко, което им се изпречи на пътя”, спомня си думите на Пикасо неговият колега и приятел Брасай.

И точно такива ги изобразява в котешкия си диптих „Котка, хванала птица” и „Котка яде птица”.

Салвадор Дали и Филип Халсман, Dali Atomicus, 1948

Филип Халсман успява да направи тази снимка на 28-ия опит след шест часа мъки. Докато фотографът проявявал един кадър и се готвел за следващия, всички останали ловели и успокоявали недоумяващите домашни любимци.

„Асистентите ми и аз самият подгизнахме съвсем, измърляхме се и бяхме на крачка от пълната изнемога. Само котките изглеждаха като нови”, пише по-късно Халсман в една от книгите си.

С тази снимка Дали и фотографът искали да покажат безтегловността.

Рой Лихтенщайн, „Смеещата се котка”, 1961

Ако Уорхол ни кара да гледаме по нов начин на рекламата, то Рой Лихтенщайн прави същото с комиксите и графиката в списанията. Той увеличава няколко пъти комиксовите картинки, за да се виждат дори растерните елементи. В резултат на това почти всяха негова творба е с ироничен оттенък. Обикновено Лихтенщайн използвал акрил, но „Смеещата се котка” е направена с маслени бои. Попарт пионерът нарисувал много котки, и всички са като излезли от комикс.

Пиер Огюст Реноар, „Портрет на госпожица Жюли Мане с котка”, 1887

Французойката Жюли Мане расте в семейството на художниците Берт Моризо и Южен Мане (брат на Едуар Мане), затова още от малка е свикнала да позира на приятели и колеги на родителите си. Сред тях е и Реноар, който прави няколко портрета на момичето. Не е изненадващо, че госпожицата изглежда леко уморена: вместо да си играе с кукли, тя стои неподвижно няколко часа. Затова пък котенцето е много доволно. Реноар обичал тези животни и често ги изобразявал на картините си. Самата Жюли също тръгва по стъпките на родителите си, става художничка и колекционерка на произведения на изкуството.

Пиер Бонар, „Бялата котка”, 1894

„Бялата котка” на френския художник Пиер Бонар всъщност е нещо като карикатура. Той дълго се чудел как трябва да изглеждат лапите и тялото на животното в движение. Бонар надраскал много чернови и преправял картината няколко пъти.

„Изкуството и природата не са едно и също”, обичал да казва художникът и създавал картините си с голяма доза хумор.

Бонар често рисувал котки, обикновено като допълнения към други композиции.

Дейвид Хокни, „Мистър и мисис Кларк и Пърси”, 1971

Хокни обичал повече кучетата и направил много картини с тях. И все пак котка присъства на едно от най-известните му платна: „Мистър и мисис Кларк и Пърси”. В основата на сюжета е семейната двойка дизайнери на облекло Силия и Ози Кларк, изобразени по нетрадиционен начин – далеч един от друг. Художникът, който бил техен приятел, знаел, че бракът им не е идеален. Затова Хокни решил да постави между тях не само прозорец, но и бяла котка – символ на изневярата.

Теофил Стейнлен, „Черният котарак”, 1896

Днес „Черният котарак” на Стейнлен е символ на Париж. Роденият в Швейцария художник често рисувал котки – те били неговата запазена марка. Стейнлен обаче не се опитвал да им придава човешки черти и чрез тях да се присмива на обществото, както правели карикатуристите. Неговите котки са с ярко изразен „котешки“ характер. Той рисува „Черният котарак” за афиша на едноименното парижко кабаре. Заведението фалирало, макар че първоначално се радвало на голяма популярност. Афишът обаче надживял и кабарето, и кризата, и самия Стейнлен.

Алис Нийл, „Виктория и котка”, 1981

На тази картина е нарисувана внучката на прочутата американска художничка. Творбите на Нийл са резки и тревожни, тя винаги е бягала от натурализма. За нея било важно да изобрази точно само психическото състояние на героя си. Портретът на внучката й Виктория се получил доста по-мек от другите й творби. На Алис Нийл й било приятно да рисува момичето и котката, която е готова да се изплъзне от ръцете й.

Оскар Кокошка, „Червено яйце”, 1940-1941

Австрийският художник от чешки произход Оскар Кокошка рисува „Червено яйце” като протест срещу Мюнхенското споразумение от 1938 г., според което Чехословакия предава на Германия част от територията си. Договорът е подписан от Германия, Франция, Италия и Великобритания. Експресионистът изобразява споразумението като разделяне на червено яйце. Виждат се карикатурни образи на Хитлер и Мусолини. Под масата лежи огромна тлъста котка, която чака да й подхвърлят нещо от трапезата.

Александър Колдър, „Мобилна котка”, 1961

Класикът на кинетичното изкуство Александър Колдър се прочува със своите скулптури от тел и други подръчни материали, които се движат от вятъра или с помощта на електричество. Към тях се отнася и „Мобилна котка”, която само условно прилича на истинско животно. Затова пък бяга след опашката си. Или опашката бяга след нея.

Анди Уорхол, „Жълт Сам с червени очи”, 1954

Котките били голямата любов на Анди Уорхол. Той постоянно отглеждал сиамки и всички кръщавал с името Сам. Най-значимият представител на попарта често рисувал котки, но обикновено от фотографии или други картини, тъй като имал затруднения с подвижните обекти. През 1954 г. излязла книгата му „25 котарака на име Сам и една синя котка”, както и книгата на майка му Юлия Варгола „Свещени котки”. Нейните котки приличат на хора – носят шапки, изразяват емоции. Докато питомците на сина й са по-естествени и близки до животинското царство.