Велико Търново, капан за туристи

Животът е лесен през август, следобеда на годината – дори злодеите са в отпуск, какво остава за един порой да развали абсолютното щастие на обикновения горещ летен ден. Стига да не попаднем на стопаджии от „Паркинги и гаражи“.

Някога Велико Търново е бил величествен – всеки път се съгласяваме с това клише, когато решим да изживеем един уикенд в старопрестолния град. Не ни е нужна карта на историческия център (безплатни са, но ще ги намерите срещу 1 лв. в хотелите) – приятно е да се изгубиш по тесните стръмни улички, все ще попаднеш на място, където са родени, отсядали и създавали днешната ни държава някои от най-светлите личности в нашата история.

В топящата жега на един августовски ден тръгваме да изследваме сокаците на квартал Варуша над Самоводската чаршия – ходили сме, но по пресечките продължават да изскачат неподозирани следи към онова минало, в което са познавали кой е патриот не по дрехите, а… по други неща.

В събота и неделя паркирането във Велико Търново е безплатно, но за всеки случай оставяме автомобила сравнително далеч от историческия център – в края на ул. „Опълченска“, малко преди изхода за Преображенския манастир и Самоводене.

Не се сещаме кой е Никола Златарски, когато хващаме улицата, кръстена на него – и на един рязък завой попадаме на потрошени стъпала, водещи незнайно къде, и на останки от желязна порта, от която се протягат като ръце клонките на лоза. За малко да отминем тази зелена завеса – но след първите няколко стъпки през гюрлюка, попадаме на каменна църква. Доскоро е била скрита като замък от приказка на Шарл Перо, но скоро някой я бе освободил от хватката на пълзящата растителност – оставаше само да си прибере купчините листа и клони. Но под ампутираните зелени пипала открихме храм: „Св. Николай“, белязал началото на един голям майстор и на Третата българска държава.

Църквата „Св. Николай“. Снимка: Гергана Димитрова

Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Някой се е подписал преди стотина години. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

След като се впечатлихме от колоните и вълнообразните балкони, научихме, че църквата е започната от майстор Иван Давдата и след като заболял, е завършена от неговия калфа Никола Фичев – прославил се като Кольо Фичето. С тази църква той става майстор през 1836 г. А сложната хармония на иконостаса е създадена от тревненския резбар Йонко Попвитанов.

Успяхме да направим три къдъра с камерата на телефона, преди да ни предупредят да не снимаме. Не можахме да щракнем пукнатините и дупките по стените – колкото и да увещавахме жената при свещите, че след един репортаж със снимки това бижу би имало някакъв шанс да си върне стария блясък, отказа ни. Можело да снимаме само в преддверието.

Как да се въздържим да не направим една снимка! Снимка: Гергана Димитрова

Църквата, направила Кольо Фичето майстор. Снимка: Гергана Димитрова

Седнахме на дългата 5-метрова пейка и разбрахме къде сме попаднали, след справка в интернет. Мястото на храма било избрано така, че да доминира над съществуващите тогава 31 джамии в града. Сега научихме и кой е Никола Златарски, дал името си на улицата, по която стигнахме до църквата – бил даскал в първото българско училище в града, открито през 1843 г. Две години по-късно в храма е основан и първият църковен хор в града, с диригент отново Никола Златарски. Днес, докато разглеждахме църквата, послушахме гласа на свещеника на една литургия.

Преддверието на храма. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Отвън няма проблем да снимаме. Зачитаме мраморната плоча на фасадата и изпитваме още един вълнуващ момент: в този храм през 1879 г. около 300 депутати провеждат четири предварителни заседания преди  Учредителното събрание в бившия турски конак. Тук, значи, се събират бащите-основатели на Третата българска държава, короновали княз Александър I Батенберг – по тези плочи са влизали в храма и между тези стени са мечтали за бъдещето, на което се радваме днес.

Мраморната плоча, от която разбрахме, че тук са били предварителните заседания на Уредителното народно събрание. Снимка: Диляна Димитрова/Площад Славейков

Решаваме да потърсим родната къща на един от строителите на съвременна България – Петко Славейков, търновчанин, председател на Второто обикновено народно събрание. Този път откриваме информацията и без интернет, просто с питане. Адресът му е на ул. „Драгоман“ № 5. Нагоре, надолу, вляво… не е лесно – целият историческия център е разкопан, поставят нов калдъръм. Но не се препъваме сами по прашните улици, не само ние избягваме кратерите с пресен цимент – нали е лято, пълно е с туристи, и то предимно чужденци. Жалко е, че ще им остане споменът за един велик като история, но днес изтърбушен град.

Такова е първото ни впечатление, напредвайки към дома на Петко Славейков – непроходимо е, а и къщата-музей е затворена. Какви ли са били улиците по времето на дядо Славейков? Тръгваме надолу към конака, към Учредителното събрание – най-вероятно вървим по пътя, по който и той е стигал дотам, старият град във Велико Търново не се е изменил много за 140 години.

Площадът пред дома на Дядо Петко Славейков не е за туристи. Снимка: Гергана Димитрова

Катинар посреща в къщата-музей „Петко Славейков“. Снимка: Гергана Димитрова

Около старото Народно събрание, оказва се, поставят тръби – но нали е август, небето е синьо, продължаваме да крачим очаровани по дъските над изкопаните трапове и все така, усмихнати до уши, стигаме до площад „Съединение“, за да установим, че лунният пейзаж обхваща и тази историческа забележителност. Не може да влезем. Затворено.

Сградата на първото Велико народно събрание е недостъпна. Снимка: Гергана Димитрова

По-надолу, като свиваме по ул. „Гурко“, се натъкваме на друго място, свързано със знаменит наш предшественик: скромна къща, обитавана в известен период от Матей Преображенски Миткалото – монах, просветител и будител, оставил расото, за да се посвети на Освобождението. Съратник на Раковски и Левски, миткало за народното дело. Умира, преди да види резултата от комитетските си дела. И тази къща е затворена.

Докато решим накъде да тръгнем, ни изненадва порой. Какво по-хубаво от един летен дъжд в тази жега! Кално е по разкопаните улици, но е весело, а и скоро ще се приберем на сухо в колата. Тичаме надолу към ул. „Опълченска“, където я оставихме… И не я намираме.

Мокри до кости, успяваме да разберем какво става от един търновчанин, преди да захлопне зад гърба си вратата на дома си. Трябвало да потърсим за зелени стикери по тротоара, където е била колата ни. Да, автомобилът ни е бил вдигнат от паяка – в безплатните за паркиране почивни дни.

Хукваме да търсим наказателния паркинг – и трябва да пресечем под проливния дъжд целия център на Велико Търново, извиващ се заедно с Янтра. Близкият бил затворен заради ремонтите. Освен хоризонтално, в момента реката тече и вертикално – но вече сме достатъчно мокри, за да сме напълно безразлични към този факт. Накрая оставаме и обезоръжени, след като откриваме паркинга и ни посреща физиономия на откровеното щастие в лицето на служителя зад гишето, готов с отговора на нашия въпрос:

„46“.

Просто, нали – почти като отговора на най-великия въпрос във вселената. Наистина не ни е трябвала карта за Велико Търново, нито „пътеводител на галактическия стопаджия“, за да научим докъде стигат туристическите маршрути в този град. Когато видяхме нашата кола, очакваща освобождението си в компанията на автомобили с регистрации все от други места или държави, разбрахме, че тук дори „Паркинги и гаражи“ си имат традиции. С това били наясно всички търновчани, така посрещали туристите.

И нали сме в родния град на Дядо Славейков, се сетихме за един негов гневен стих за народа. После и за още един, не пей ни се… Но нали е лято, жестокостта ни се сломи.