Велислав Павлов: Стремя се да не създавам излишен шум

Мини сериалът на БНТ „Порталът“ върна българската публика при българското кино. Макар и създаден за телевизионния екран, сериалът е направен като кино. Посредством често използваното в киното пътуване във времето, „Порталът“ ни върна 40 години назад, в зрелия социализъм. Сериалът предизвика сложни чувства у зрителите, но най-вече да направим нещо подобно на онова, заради което пътува назад и главният герой – да го променим, за да поправим бъдещето.

Вижте още: ДЪЛГО ОЩЕ ЩЕ СЕ ВРЪЩАМЕ ПРЕЗ „ПОРТАЛА“ НА ВРЕМЕТО

Голяма заслуга за добре разказаната история има пестеливата игра и елегантно излъчване на актьора в главната роля – Велислав Павлов. Поканихме го да разкаже за своите портали във времето.

– Господин Павлов, сериалът „Порталът“ накара някои хора да мечтаят, а други го възприеха като интелектуална игра – какво бихме променили, ако се върнем години назад. Къде бихте искали Вие да Ви отведе един такъв портал на времето?

– Нямам много такива фантазии днес. Като дете четях най-често приключенски романи, Джек Лондон, Карл Май, Майн Рид… „Винету“, „Синовете на Великата мечка“. Мислено много пътувах в тия времена и исках да бъда в този живот, в тези приключения, в непринудена връзка с природата.

– А като възрастен не ви ли се искаше да избягате от това място и време примерно 20 години напред или 40 назад?

– В работата си отделям много време от настоящето, за да разбера всъщност в какво време живеем сега. За бъдеще или за минало… Миналото го знаем, наблюдаваме само връзките му с бъдещето.

– Имате самочувствието да кажете, че познавате миналото?

– По някакъв начин някои неща са ми доста ясни, да.

– По време на снимките имахте ли предварителни разговори за онзи период или на всички, както и на Вас, Ви е било ясно?

– Имахме разговори, но най-вече стриктно по сценария, за да го представим по автентичен начин, който да не е дидактичен и осъдителен. Когато се представят някакви части от минала реалност чрез герои, които не са реални хора, но са автентични образи, то е важно да се представят без етикети. Ние се интересуваме защо един герой върши нещо по точно определен начин, което е част от историята. Защо има предателства, защо има лъжи… Не за да ги оправдаваме, а да ги покажем като пълнокръвни и многопластови хора, които са живели в такива обстоятелства и са действали по тоя начин.

– В кое от двете времена, които показахте в сериала, се почувствахте по-добре? Изпитахте ли носталгия по социализма?

– О, не, в никакъв случай нямам такава. Бях на 15, когато официално се случиха промените. Имам спомени от ‘79-а, от ‘80-а, от ‘91-ва. В историческото време на сериала съм бил на 5-6 години, имам много ясни спомени от детската градина, от семейството. За мен това време е повече време на липса.

– Липса на материални неща?

– Липса на свобода най-общо казано.

– На 15 години сте бил до такава степен осъзнат, че ви е липсвала свобода? Много малко хора успяват да го изпитат на подобна възраст.

– Бяха интересни времена, усещаха се промени навсякъде, в целия свят. В някакво списание за кино четеш за актьор или филм, но е невъзможно да ги гледаш, защото държавата така е решила. Или книги, които се споменават някъде, и ги няма, не можеш да ги прочетеш. Музика, до която достигаш по някакви полулегални начини. Черната борса цъфтеше, както казва моят герой в една от сцените. За набавяне на свобода и култура.

– Учудих се колко симпатичен е героят на Герасим Георгиев – Геро – далавераджията Чичо. Едно време покрай набавянето на нелегални стоки човек можеше да се запознае с колоритни особи.

– Това са хора, които днес сигурно биха имали доста успешен бизнес.

– Как си обяснявате носталгията по социализма днес?

– Не съм чувал за такава носталгия, но ако я има, сигурно е поради липса на информация. Може би просто тъгуват за времето, когато са били по-млади и активни.

– Защо според вас не се стига до справедлива равносметка за тези 45 години социализъм?

– Първо, поради съзнателна дезинформация. И освен това може би не е минало достатъчно време.

– 32 години не стигат?

– Може би не са достатъчни. Тази равносметка не може някой да я направи някъде в един институт и да каже „Това е равносметката“. Тя трябва да се почувства от хората, обществото да си я даде. Това става чрез литература и то аналитична, реална. Става чрез изкуство.

– А не е ли нужна някаква държавна наредба или дори закон? Примерно хората, които са били доносници в Държавна сигурност, да не участват на ръководни постове.

– Първосигнално бих казал „да“. Това е обвързаност някаква и винаги ще има съмнения за корупция. За търговия с влияние, за натиск, за зависимост – тази толкова популярна напоследък дума. Интересно е да се изследва, без да се съди, защото зад всеки човек има лична история. Някои са отвратителни и за порицание, но други са човешки, защото хората имаме слабости… Държавата играеше огромна роля в съдбите на хората, но всеки беше сам за себе си, трябваше да се спасява поединично.

– Какво бихте искали да запазите от онова време, ако имаше как?

– Запазил съм приятелствата и отношенията ми със семейството. Това няма връзка със социализма. Не мисля, че трябва да съхраняваме нещо от никое минало, трябва да гледаме напред и да осъзнаем сега в какво време сме. Защото днешният ден няма нищо общо с онова, което е било. Трябва да се успокоим малко и да се спре с това свръхпотребление и свръхпроизводство във всички сфери.

– Вие лично какво правите в тази посока?

– Стремя се да не създавам излишен шум, да не замърсявам и без това замърсената среда, буквално и метафорично казано.

– А как забавяте темпото?

– Общувам с хора, от които мога да взема някакво реално чувство.

– „Порталът“ ли Ви донесе най-голяма популярност от всичките Ви участия дотук?

– Популярността е някаква пълзяща крива. Първо беше сериалът „Отплата“, след това дълго време нямаше нищо, след това дойде „Вездесъщият“, някакви награди, „Откраднат живот“, „Порталът“ дойде накрая, макар да беше замислен малко преди това. Едното води до друго.

– Татяна Лолова, Бог да я прости, много обичаше да разказва една история как случайно са я настанили до вас на прожекцията на филма „Вездесъщият“…

– Да, на прожекция на фестивала „Златна роза“ във Варна. Беше нещо като премиера на филма.

– Как преживяхте подобно внимание от толкова голяма звезда като нея? Тя беше толкова експлозивна, че когато започне да залива човека със суперлативи, му се иска да потъне в земята от неудобство.

– Това, което тя каза, беше по повод на филма. И да, точно тази експлозия от емоции и от суперлативи съдържаше хипербола – нейният начин да каже, че много харесва тоя филм, много харесва това, което правя в него, но и да не се главозамайвам кой знае колко. Това също беше много важно. Просто тя ти даваше всичко едновременно – мъдрост плюс безусловна любов и подкрепа.

– Да чуете такива думи от човек, който е получил всичко в тази професия, сигурно е било голям полет за вас като актьор?

– Това е много окриляващо, да.

– Как протекоха снимките ви с нея за „Порталът“? Нейната роля като че ли съдържаше мечтата за свобода на всички нас, които сме живели преди 1989 г.

– Да, в ролята ѝ беше кодирана осъзнатата мечта за свободата. С нея се работеше леко, тя много дава, изключителен партньор е и в нашия случай беше великолепна, защото е много рефлективна, много бързо разбира къде е спойката с колегите. В киното не се получава просто да си намислиш нещо и да го изиграеш, защото си личи, че е изкуствено. В киното трябва да партнираш, трябва да гледаш в очите на партньора или да го усещаш и да реагираш, нищо повече от това според сценария. Татяна Лолова до последно търсеше кое е това в партньорството ни, което е най-живо.

– Има ли чужд сериал, в който много искате да участвате?

– В момента гледам един за втори път „Too Old To Die Young“ на Никълъс Рефн. Много ми харесва, той е нещо много странно и много маниашки направено.

– Като зрител ли го казвате?

– Не, като човек от професията.

– Играли сте до или със някои известни актьори от Холивуд в продукциите, снимани в България…

– Да, играл съм с Морган Фрийман, с Антонио Бандерас, с Мариса Томей, с Джон Кюсак…