Венци Занков: Изкуството ми е като хоби, ако не работя друго – заминал съм

„О, щастливи дни“ завладяха столичната ул. „Раковски“ миналия петък, когато Венци Занков нареди изложба, вдъхновена от едноименната пиеса на Самюъл Бекет. На входа на галерия „Райко Алексиев“ ни посреща пазачът на личния ад на художника. На гърба на съществото от преизподнята е останало едно крило, светнало в неонова светлина. Финалът на изложбата ще бъде на 1 май, когато е рожденият ден на Занков. За пета поредна година артистът ще връчи своя „Железния орден за съвременно изкуство“.

– От 25 години сте в изобразителното изкуство, колко са щастливите ви дни за тези години, г- н Занков?

– Първият път, когато си казах, че съм щастлив, беше 1991 г., когато открих в градинката зад Народната библиотека изложба със скулптури на открито. Зарадвах се, казах си: „Ето, тръгна!” Но се оказа, че нищо не е тръгнало. 20 години по-късно пак сме тук и пак очакваме нещо да тръгне.

– Суета ли беше това първо щастие да бъдеш артист?

– Не е суета, а радост, че си направил нещо, че стои хубаво, завършено е и го виждаш. Преди тази изложба, която показвам в момента, като рисувах не можех да видя всичките си работи едновременно – рисуваш едното, навиваш го, слагаш следващото платно на стената, после пак го навиваш… Откритието и радостта за мен е като ги наредя едно до друго в галерията, тогава се получава нещо съвсем друго. А това с „щастливите дни” е нещо обратно на щастието, защото в последно време всяко действие е безсмислено, дори в политиката. Вече 24 години навсякъде у нас властва безсилието и безсмислието. След него има само пустош. Но точно в тази пустота се чувстваш свободен, там можеш да действаш и да бъдеш щастлив, защото не зависиш от това дали някой ще ти хареса работите, не се налага да търсиш смисъл защо правиш изкуство. Опасното е, че в тази пустош може да се разпаднеш, да се депресираш.

„Пазачът на ада“ на входа на изложбата „О, щастливи дни“

– За 25 години колко пъти ви се е случвало да се разпаднете в тази пустота?

– Постоянно се разпадаш.

Изложбата, която правя в момента, е резултат от реалността, която ми причинява нещо. Всичко обръщам в картини, за да се оправя, за да не се разболея. Това е и като терапия. Но аз се събирам, търсейки, правейки нещо. Изследвайки безсмислието, започва да се появява някакъв смисъл – правя изложба, хората идват да я видят…

– Публиката у нас поотвикна на високото изкуство, предпочита масовата култура, колко души очаквате да „ощастливите” с тази изложба?

– Нямам идея, не го мисля. Но е важно да бъде видяно от хората, защото това, което съм нарисувал, е и тяхно, не е само мое. Ще видят какво ми е причинила реалността. Пък и те могат да са потърпевши от нея.

Неоновото лого на изложбата

– През вашите 24 години в изкуството държавата помагала ли ви е, или е била безразлична към присъствието ви на арт сцената?

– Веднъж преди няколко години кандидатствах за финансиране с един проект в Столичната община и получих някакви минимални средства. После получих и едни 800 лв. за моя вестник „39 грама” от Национален фонд култура. Значи за 24 години ми е помогнала общо с около 5000 лв. А само подрамките на рисунките в изложбата „О, щастливи дни” струват около 2000 лв., за тях ми помогнаха от Нов български университет. Платното е отделно, една ролка струва 200 лв. Следва транспорт, други разходи и общо взето сметката не излиза.

Не знам как се общува с държавата. Може би грешката е моя, че не успявам, защото има хора, които се справят с печеленето на субсидии, някои основно това работят – пишат проекти.

– Не сте ли пробвал да пишете проекти?

– Писал съм – като кандидатствах за тези 800 лв., формулярът, който трябваше да попълня, беше сякаш ще кандидатстваш за работа в НАСА. Добре, че ми помогнаха приятели, за да се справя. Кандидатствал съм за финансиране към различни фондации, но определено имам проблеми – с общини, с министерства, въобще с източниците на ресурси. С частните се работи по-ясно, но с държавните е сложно. Или поне аз не ги разбирам.

– Елитарното изкуство у нас като че ли живее като в пиеса на Бекет – чака и нищо не получава. Защо държавата не подкрепя изкуство като вашето?

– Не знам. А би трябвало, защото нещата в тази изложба са непродаваеми, те са с височина 4,40 м. Би трябвало да подкрепя нещата, които са отвъд комерсиалното – комерсиално в широкия смисъл, тоест всеки да може да си купи картина. Да ги подкрепи, ако са хубави, защото може да има некомерсиално изкуство, което не струва. Тук отново опираме до критериите кое е хубаво. Кой определя тези критерии – чиновниците ли? Или пък някои групировки, които казват: Това е съвременно изкуство, а това не е.

– Какви са отношенията ви с групичките, които имат власт в съвременното изкуство у нас и ръка над средствата?

– Не се занимавам с тях.

– Кой има най-големи заслуги за това да продължите да създавате изкуство през годините?

– Отвреме-навреме се появява един грък, млад човек. През година-две се обажда, следи какво правя от 1999 г. насам и купува картини по 3 метра. Не знам къде ги закача. Каниха ме с жена си да отида, да видя къде – в някаква къща край Атина, но не съм ходил.

– Може би трябва да отидете, да се отпуснете, че много мъка има в картините в тази изложба…?

– Мъка е, да, ха-ха. Такива са отношенията ми с колекционерите. Има и една адвокатска кантора с мои неща от 90-те години, които са стигнали до тях по неведоми пътища, защото си спомням, че ги беше купил един албанец. Впрочем, Градската галерия започна да купува картини, вече ми е купила две картини в последните две години.

– Държавата строи Лувър, а не мисли с какво ще го пълни. Защо не се отделят средства за нови платна, за нови автори?

– Това е странно наистина. Но ако започват да купуват, сигурно ще вземат пак на свои хора. Или пък на тези, които са най-официозните. Спасение не дебне отникъде. Изкуството ми се е превърнало в хоби, вече не мога да се нарека професионален художник. Ако бях такъв, трябваше да си вадя хляба само с рисуване. А аз преподавам. Иначи съм заминал.

В един момент даже съм по-съгласен да няма никаква подкрепа и тогава да видим кой ще устиска да прави изкуство, отколкото да го подкрепят и да минават всякакви…, защото са навързани във фестивалчета, проектчета, отчитат си ги. Агресивната посредственост е навсякъде. Цялата ни култура е фестивална, кампанийна, иначе никой няма да я потърси. Ще си гледат „Вражалец”, „София диша” по ул. „Шишман”, на улиците някои си продават нещата, весело е, забавно… Такава е и цялата ни политика – периодът на мислене е в рамките на 4 години, няма нищо дългосрочно. За тези 4 години трябва да се прибере, каквото може. А нещата не могат да се оправят, ако не ги заложиш за 15-ина години напред.

– Каква трябва да бъде стратегията на държавата в областта на изобразителното изкуство?

– Много е сложно. Големият ни проблем не идва от въпроса има ли или няма пари. Основният проблем е човешкият фактор. Докато административните хиени се бутат навсякъде и разбират не от култура, а от администрация, няма да стане. За да тръгне да се променя нещо, първо трябва да се намерят верните хора. Ако са старите, и най-гениалната стратегия няма да се получи. Трябва да има визия и хора, а стратегията е инструмент. Хората я материализират. Един закон можеш да го прочетеш, както си искаш, и пак да не го нарушаваш.

– Най-големи суми в културата у нас като че ли раздава фондация „Америка за България”, вие кандидатствал ли сте там за финансиране?

– Не, не съм. Но там не знам какъв е принципът – трябва ли да предложа нещо, свързано с Америка? Не ми е ясно.

– Явно творците са принудени да се самоцензурират, да създават в определена посока, за да успеят да финансират изкуството си!

– То винаги е така. Имах един проект, с който кандидатствах през 2002 г. във фондация „Про Хелвеция”, и беше одобрен. Получаваш формуляр и трябва да го попълниш, в него пише какво подкрепят и какво не подкрепят. И си казвам добре – аз кандидатствам с това, че не отговарям на нито един от критериите, защото съм бял нормален мъж. Може да напишеш проект за хомосексуалисти, за роми, за социално слаби, за емигранти… А аз не влизам никъде. Но ме одобриха и изложбата се казваше „White, male, straight ”(бел. ред. – бял, мъж, нормален).

– Този проект вероятно обхваща проблема и на нормалния българин, когото държавата не подпомага по никакъв начин, а го притиска. Какъв е вашият проблем с Топлофикация, как точно ви „вдъхнови” за тази изложба?

– Ами заради високите сметки за парно минах на отопление с дърва и въглища. Събирах саждите и с тях нарисувах тази изложба, ха-ха!