Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Сериалът „Версай“, по който вече има и книга

Романът разказва за крал Луи XIV, на 28 години цяла Франция е в ръцете му (откъс)

Джордж Благдън в образа на Луи и Алексия Джордано като една от любимите му жени в сериала „Версай“. - Сериалът „Версай“, по който вече има и книга

Джордж Благдън в образа на Луи и Алексия Джордано като една от любимите му жени в сериала „Версай“.

През 1667 г. Луи XIV е на 28 години и цяла Франция е в ръцете му. Притежавайки пълната власт върху страната, кралят се посвещава на това да построи най-великия дворец в света. Но ограниченият бюджет, любовните афери и политическите интриги създават усложнения. За това разказва сериалът „Версай“, който тази седмица тръгва в ефира на Би Ти Ви. По него вече има и книга, а тя излиза на български в края на тази седмица.

unnamed(1)Романът по телевизионната продукция на Саймън Мирън и Дейвид Уолстънкрофт (първият сезон имаше премиера в края на миналата година, в момента текат снимките на втория) е дело на писателката Елизабет Маси. Нейната книга ни пренася във Франция от XVII век. Младият Луи XIV е твърдо решен да осъществи грандиозната си мечта – Версай, за да изведе от Париж и да държи под око склонните към заговорничене благородници. И за да сътвори за бъдните поколения едно истинско произведение на изкуството.

Историята му съдейства – поне що се отнася до втората част на мечтата му. А иначе Кралят Слънце е бивш любовник на Луиза дьо Ла Валиер, от която има син, настоящ любовник е на Анриет, съпругата на брат му Филип, както и бъдещ на придворната интригантка госпожа Дьо Монтеспан.

Междувременно, кралската съпруга Мария-Тереза, от която се очаква да роди втория им син и за чиито любовници не става дума (поне не веднага) ражда момиченце с необичаен цвят на кожата… На този фон бунтовниците печелят все повече привърженици сред благородническото съсловие и прибягват до всевъзможни престъпления – от обикновения побой до отвличането, отровата и убийството…

Предлагаме ви откъс от „Версай. Мечтата на Краля слънце“ на Елизабет Маси („Колибри“, превод: Румяна Маркова).

Пролетта на 1667

Тя притежаваше деликатна красота. Млада и дребничка, но вече истинска жена, ако се съди по щедрите извивки, прозиращи през фината материя на бялата й риза. Прекоси моравата, подскачайки, обърна се, погледна го усмихната и му намигна. Луи на свой ред се засмя и се затича след нея. Опитваше се да я настигне, но тя все му се изплъзваше. Скоро тя потъна в лабиринта от високи живи плетове и изчезна за миг от погледа му, преди отново да се появи; слънчевите лъчи обсипваха дрехите й с целувки. Толкова силно я желаеше, направо го заболя, всяка частичка от тялото му беше нащрек, имаше нужда от тази жена. Да я притиска в обятията си, да я гали, да я обладава, да я притежава.

Тя затанцува в сянката на градината от портокалови дръвчета и откъсна един узрял плод, минавайки под едно от тях. После се обърна и на устните й разцъфна усмивка. Очевидно тя също го желаеше.

На една височина отвъд градината, огрян от яркото слънце, се издигаше огромен замък с изумителни орнаменти. Сякаш Бог бе слязъл на Земята, за да се настани в него. Сърцето на Луи се сви. Въпреки че досега никога не бе виждал истински замъка, той беше част от него, беше неговият дом.

Девойката изтича до замъка и изчезна през една от сводестите врати. Луи я последва и се озова насред пълен мрак. Наоколо цареше дълбока тишина. Луи замръзна на място и зачака.

 

– Един крал никога не плаче, на каквото и изпитание да е подложен – дочу познат глас. – Без значение какво трябва да понесе.

Познаваше този глас. Беше гласът на Ана Австрийска. Луи бавно се извърна, тя стоеше изправена, обгърната от светлина, истинско олицетворение на гордост и власт, цялата в кръв. По-малкият брат на Луи, коленичил до нея, плачеше и я държеше за ръка.

– Страхът е слабост – заяви тя невъзмутимо. – Той е в състояние да унищожи човека, да го разруши. Дори теб, сине мой.

Луи се вкамени. Майка му – глас изникнал от миналото, продължи да нарежда.

– Ти си богопомазан, благословен си от Слънцето. Но все още не притежаваш най-важното. Властта. Без нея ще загинеш, а и цяла Франция заедно с теб. Страхуваш се и това е естествено. Майка ти умира. Светът е потънал в пламъци и разруха. А ти си заобиколен от врагове. Ако има нещо, което сме научили от историята, то е, че ужасните събития са участта на кралете. Затова ще имаш нужда от стократно повече сили от обикновените мъже. За да сториш необходимото. Да ни изведеш от мрака, да ни върнеш обратно в светлината.

Луи и майка му се вторачиха един в друг. Той сякаш нямаше сили да си поеме дъх.

В следващия момент прекрасната девойка отново се появи и се засмя, застанала до майка му. Двете жени протегнаха ръце, давайки му знак да се доближи. След кратко колебание Луи пристъпи към девойката. Тя се отдръпна и побягна. Той отново се затича след нея.

Оставяйки тъмнината зад гърба си, те прекосиха на бегом потъналите в светлина помещения, украсени с разкошни мраморни статуи, огромни портрети, златни фризове, и стигнаха до една невероятна зала, чиито стени бяха покрити с множество огледала. Луи видя в тях отразения до безкрай силует на девойката – част от разголената й гръд, фарфорно бялото рамо, нежната вдлъбнатина на талията. Тя тръсна рамене, ризата се свлече в краката й и тя я ритна надалеч от себе си. Останала гола, девойката се затича към дъното на залата.

– Виждам рая – обади се майка му зад гърба му. – Но ти трябва да го изградиш със собствени сили. И да съобщиш на света, че Луи Велики е вече тук.

Когато влезе в стаята, Луи видя девойката, изтегната на балдахиненото му легло. Палава усмивка играеше на плътните й устни. Тя бавно разтвори стройните си бедра. Луи трескаво се съблече, хвърли се на леглото и яхна младата жена. Проникна в нея с царствен и неудържим плам. Отново, и отново, и отново.

 

Събуди се, разтърсен от оргазъм, стиснал зъби, вкопчил пръсти в ленените чаршафи; съвзе се и се взря в мрака на спалнята. Бликналата топла струя се разля по голия му корем и веднага изстина. Гърдите му плуваха в пот, мократа му коса лепнеше по изисканото му благородно лице. Очите му горяха. Разтърка ги, съзнаваше, че е буден, но в душата си се надяваше сънят да продължи.

Навън бурята вилнееше, дъждът и вятърът тропаха по капаците на прозорците. Бонтан, верният камериер на Луи, седеше неподвижно в долната част на кралското легло с балдахин. Петдесетина годишен, той беше човек кротък и търпелив. Сънят избледняваше, но един образ оставаше ясен. – Кажете на архитекта Льо Во, че искам да говоря с него. За огледалата.

Бонтан кимна.

Навън гръмотевиците тътнеха. За миг вятърът си поемаше дъх, после отново поредна дъждовна вълна плисваше по стъклата. Вече разсънен, Луи покри корема си с нощницата.

– Как се чувства моята кралица, Бонтан? Всички са уверени, че ще бъде момче… Внезапно до ушите им достигна трясък от счупено стъкло. През тътена на бурята Луи различи цвилене на коне и викове на мъже, последвани от тежки стъпки и гневни гласове, които бързо се доближаваха до спалнята му.

Миг след това някой яростно затропа по вратата. Бонтан побърза да отвори; швейцарски гвардейци нахълтаха в стаята, следвани по петите от разтревожени царедворци. Гвардейци със сурови изражения наобиколиха леглото на краля. Луи се дръпна навътре, сърцето му заби учестено.

– Стража! Какво означава това? – попита Бонтан.

– Направиха опит да посегнат на живота на краля – отвърна един от гвардейците.

– Кой? Испанците? Холандците?

– Все още не знаем. Фабиен е по петите им.

– Бонтан, обяснете! – заповяда Луи.

– Господарю – отговори лакеят разтревожено, – налага се да ви отведем незабавно под ескорт до караулното помещение.

След това отиде до прозореца и затвори капаците. Камериерите се скупчиха около краля да съблекат нощницата му, но той ги отблъсна.

– По чия заповед? – попита той, преди да стане и да тръгне към Бонтан.

– Отдалечете се от прозореца! – изрева един от гвардейците.

– Аз не познавам тези мъже, Бонтан! – заяви Луи.

Гвардейците оградиха краля и го принудиха да се отдалечи от прозореца. Луи се помъчи да се освободи.

– Никъде няма да ходя! И вторият ми син ще се роди тук, във Версай. Докато съм жив, няма да се поддам на страха. Няма да замина!

Гвардейците отказаха да се подчинят и камериерите продължиха да обличат краля. Изведоха го набързо от спалнята в тъмния коридор. На бледата светлина на свещите, ококорили очи, царедворците му се покланяха, докато минаваше покрай тях. Луи успя да се освободи от хватката на двамата гвардейци, които го държаха от двете страни, но се оказа безсилен срещу потока от хора, който го повлече навън.

– Къде е Филип? – извика той. – Къде е брат ми?

Фоби

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах