Весела Василева. Запомнете това име!

У мен вече отдавна не бродят предчувствия за естетически преврати в съвременния ни театър. Така с обичаен скептицизъм тръгнах снощи и за „Сфумато“, където щях да гледам „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, поставен от Весела Василева – една непозната за мене режисьорка. И бързам да ви кажа: Запомнете това име!

Едно твърде обнадеждаващо и вдъхновяващо представление. Смислено, тематично проблемно, което може да се очаква от Мюлер и приятно за гледане, което си е едно малко чудо. Очевидно Василева тръгва с респект към авторитета на Мюлер, но без онова почти литургично обожание, което доминираше отношението на Димитър Гочев към него. Словото все така е задъхано и красиво, в диалог като удари от срещащи се тевтонски мечове, все така в задъхан ритъм се редуват тези и антитези, в едно изпепеляващо равновесие на своята валидност. Гордост и предразсъдъци, родова вярност и лично честолюбие, сатирска гавра над собствените поругани ценности, адът на самотата на твоя остров с твоите лешояди.

Звучи ви катастрофично и малко нещо старомодно – патетично, като сценична философска публицистика?! Звучи ви, но не е. Защото цялата тази гърмяща смес от теми и дилеми, всяка от които би могла да се разположи поне в четиричасов спектакъл, тук преминава в един сгъстен ритъм, което прави времетраенето на това представление нереално-неусетно.

Причината? Причините са няколко, но основните са две – изключително адекватната режисьорска идея да „снизи“ патоса на говоренето със стилни иронични музикални изпълнения на живо. Това първо. И второ – удивителната за нашите ширини пластичност, с която актьорите Явор Борисов, Никола Мутафов и Иван Колев преминават от директната риторика на Мюлер към ироничното отстранение от целия този патос. Екзистенциалната и политическа острота на темите остава, но вече обдишана от лекотата на играта, на премерено експресивните мизансцени и „зонговия“ си насмешлив контрапункт, който изглежда естествен за нещо, което е сценична игра. Сериозна, с три димящи дула, но все пак – игра. Проведена с искрено увлечение, в здраво сплитане на емоции и общуване „без преправяне“.

Браво, казвам!

И за каква национална културна политика говорим, когато един такъв спектакъл няма повече да се играе по една-единствена причина – той не иска да се впише в матриците на „комерсиалния театър“ с неговите ръждиво-скърцащи, но доходоносни реверанси към масовото желание за „бързо, лесно, вкусно“. Аз съм против!

(Текстът е от профила на автора във фейсбук.)