Ветеран от Ирак, хероинов наркоман, банков обирджия и дебютиращ романист

Нико Уокър е бивш санитар от американската армия, участвал в повече от 250 мисии в Ирак. Уокър се уволнява от армията страдащ от посттравматично разстройство и се пристрастява към хероина. По това време започва да напада малки банки в Средния Запад, като успява да ограби десетина, преди да бъде заловен и осъден на 11 години затвор. Зад решетките написва дебютния си роман, за който тези дни медиите в Америка не спират да говорят.

Той може да използва платения телефон за не повече от 15 минути на разговор, а след това трябва да изчака половин час. Отнема известно време, за да даде интервю, пише NPR.org. Донякъде при подобни условия той пише и дебютния си роман „Cherry“ – на пишеща машина, със стотина човека, надничащи зад рамото му.

„Това беше нещо, което реших да правя, когато ме затвориха — казва той. — За да минава времето. Но не съм планирал да пиша роман, автобиографичен или какъвто и да е.“

Но романът е доста автобиографичен. Неназованият разказвач в „Cherry“ е гол и уязвим — буквално. Още на първите страници на книгата той е съблечен и бельото му е натъпкано с лед.

Писането на Уокър има подобен ефект. „Буклист“ нарече книгата „шедьовър“, а заглавието за нея във „Вълчър“ беше „Чери“ на Нико Уокър може да е първият велик роман на новата наркоепидемия“. От края на 90-те до днес в САЩ и Канада постоянно расте броят на починалите от предозиране. Рекордът в „наркоепидемията“ е от миналата година – 65 хиляди починали, а през 1999 г. са били „едва“ 4 хиляди.

33-годишният Уокър пише романа си, докато излежава 11-годишната си присъда в затвор в Кентъки, след като през 2012 г. се признава за виновен за ограбването на 11 банки в околностите на Кливланд в периода от 4 месеца. Случаят озадачи съдебните заседатели, защото Нико е необичаен престъпник. Произхожда от добро и любящо семейство и е ветеран от войната, получил седем медала за службата си в Ирак през 2005-а и 2006 г., допълва разказа „Ню Йорк Таймс“.

Странната история за това как Уокър – военен герой без криминално минало, става сериен банков обирджия и се изплъзва на полицията в продължение на месеци, звучи като сюжет за гангстерска драма или екшън трилър. Вместо това Уокър написва един смущаващ, суров и завладяващ роман.

Разказвачът на Уокър и приятелката му в колежа споделят обща страст по Едуард Олби и екстази. Те вярват, че между тях има любов – но също така знаят, че тя няма да продължи дълго. Той напуска колежа и се записва в армията.

Бяха минали две години, откакто сме заедно. Вече бяхме по-възрастни; ние и двамата имахме спестени пари, работа и бяхме станали самостоятелни. След месец тя щеше да стане на 21. Бяхме толкова сигурни, че сме пораснали. Тя предложи да се оженим, преди да замина в Ирак. Каза, че това има практически смисъл. Като женени, аз щях да получавам повече пари, а тя можеше да използва моята здравна осигуровка. И аз се съгласих да се омъжа за Емили.

– Но ще се разведем – каза тя.

Отвърнах ѝ, че няма проблем.

– Ще се разведем, щом това искаш.*

Хуморът работи, защото Уокър и неговият разказвач нямат никакви претенции – нито за любовта, нито за това, че той е ветеран от Ирак с куп бойни отличия. Дори вече в лагера, на път за Ирак, разказвачът на Уокър все още се чувства като натрапник – и подозира, че и всички около него изпитват същото.

Уокър описва Ирак през погледа на пехотинец. Войниците играят видео игри, гледат порно и се дрогират. Освен това непрекъснато излизат на мисии, за да разбиват врати и претърсват за терористи.

Разказвачът е войник, но все още се чувства като измамник, след като не успява да спаси живота на цивилен иракчанин. Той прекарва по-малко време в грижи за войниците, отколкото в събирането на части от телата им след бомбени атаки.

Единствените хора, които говорят за Ирак така, са онези, които са били в Ирак. Но Уокър не претендира за морално превъзходство.

„Една от най-хубавите страни на това, да сте в затвора за въоръжен грабеж, е, че всъщност няма как да си съсипете репутацията много повече“, казва Уокър.

Разказвачът се прибира у дома и се събира със съпругата си. Развеждат се, но след това се „женят“ за пристрастяването, първо към хапчета, след това към хероин.

Останал без никакви пари и достойнство – но със запазени познания от армията за оръжията и пълно безразличие към закона на послушното поведение в цивилния живот – е ясно докъде може да доведе това.

Имах теория. Моята теория беше, че съм голямо л….о и съм си заслужил всички лоши неща, които ми се случват.

Съжалявах ли?

Малко, разбира се.

Но изгубеното си беше изгубено. Нямаше как да си го върна. Дори и да върнех парите, раните оставаха. Най-доброто, което измислих, беше да напиша какво ми се случи…

На Уокър му остава да излежи още две години, но гледа напред с надежда.

В крайна сметка книгата му е издадена на осем езика. Нико Уокър твърди, че вече е използвал част от печалбата, за да се разплати с някои от банките, които е ограбил.

* Преводът е на Емил Л. Георгиев.