Виденията на Добри(я) Ману

Афродита се ражда от морската пяна, изгонват Коко Азарян от Пловдивския театър, Методи Андонов не успява да се задържи като директор на Сатирата, един актьор заминава за САЩ и става художник…

Толкова много картини могат да изскочат от една изложба, без изобщо да са свързани с творбите в нея. Образите изникват един след друг в разговор с Добромир Манев и се настаняват в собствено платно, не по-малко интригуващо от произведенията му по стените на столичната галерия „Финес”.

Километрите лента, навъртяни в соц времената, са запечатали изявите на Манев като актьор в кинопродукции като „Мъже”, „Гибелта на Александър Велики”, „Баш майсторът”, „Темната кория” и „Топло”. Демокрацията обаче го вкарва в друг филм. Действието в него се разиграва не пред камерата, а пред статива и главен герой е живописецът Ману. Тъкмо с този псевдоним актьорът Добромир Манев подписва картините си от двайсет и три години насам, за да не ги бъркат с тези на брат му Никола Манев.

Експозицията на Ману в галерия „Финес” продължава до 28 май под мотото „Живописни видения” и представя близо 70 творби, рисувани през годините.

Митове и съновидения

Боите по тялото на „Афродита” – картина в среден формат, са изсъхнали най-скоро.

„Митологията винаги ме е провокирала, независимо дали на съзнателно, или подсъзнателно ниво. Рисувам мой фантасмагоричен свят, който е и реален, и нереален, пълен със съновидения, със спомени от детството, защото още тогава митологията много ме занимаваше. Гледал съм много картини за раждането на Афродита и сега тази красота става като някакъв стар спомен. Когато започнах картината, не знаех какво ще се получи. Излезе Афродита, просто се роди. Между двете пространства – на по-светлия и по тъмния цвят, се създаде това тяло и аз само го загатнах. Сякаш са двете страни на света – светлата и тъмната и по средата се ражда тая светлина, красотата, любовта, въплътена в тая фигура”, разказва Добромир Манев.

„Когато започнах картината, не знаех какво ще се получи. Излезе Афродита, просто се роди“, споделя Манев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Голямата част от творбите във „Финес” досега не са били излагани. Някои са от 4-5 години, други са навъртели цяла декада, но повечето са рисувани през последните година-две-три.

Сатирата

Откриването на експозицията преди дни събра шарен пъзел зрители, ключов елемент сред които беше неподражаемата Татяна Лолова.

„Толкова да го обичам Добромир!”, възкликна голямата актриса и се впусна в спомени.

Пъпът на приятелството им е хвърлен в Сатирата преди половин век. Тогава големият режисьор Методи Андонов е директор на трупата и кани бившия си студент Добромир да се присъедини към нея.

„Преди Сатирата играх две години в Пловдивския театър. Режисьорът Крикор Азарян беше събрал чудесен състав – Руси Чанев, Цветана Манева, Тодор Колев, Мавро (Стефан Мавродиев – бел. ред.), Милен Пенев, Елена Райнова и мен. Много яка група бяхме, но в онези времена тази младежка сцена, както се казваше тогава, не успя, май управниците нещо се уплашиха. Голямата част от артистите ни взеха в софийските театри.

Имах невероятната чест Методи Андонов да покани мене, Мавро и Милен в Сатиричния театър за постановката си „Кавказкият тебеширен кръг“ от Брехт. Беше я правил с нас във ВИТИЗ. Та в Сатирата партньорка ми беше Таня Лолова, играех неин любовник, един губернатор. Стават някакви размирици и аз трябваше да я взема на ръце и да я изнеса. А тя покровителствено се тревожеше за мен: „Ах, момченце, да не ти стане нещо на кръста“. Така от смешната страна покрай работата ни, останахме с най-добри чувства и приятели през годините.”

„Режисьорът не може да те научи как да играеш. Той може да те научи да мислиш върху това, което играеш.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Работата с Методи Андонов във ВИТИЗ и Сатирата е сред най-важните по пътя му в изкуството.

„Изключително ерудирана и талантлива личност като режисьор. С колегите ми бяхме много близки с него, но до последния момент му казвахме „другарю Андонов“, никога не сме му казвали „Методи”. Разликата ни беше само десет години, но той беше за нас идол. Накара ни не само да обичаме театъра, но и възпита у нас отношение към света и изкуството. Малцина сред артистите имат отношение към изобразително изкуство или ходят по концерти. При музикантите и художниците е същото – не ходят на театър. Методи Андонов ни научи да усещаме и музиката, и живописта. Режисьорът не може да те научи как да играеш. Той може да те научи да мислиш върху това, което играеш. Изгражда те като същество, което да бъде отворено и да може да усети кое е хубаво и в кое има красота”, връща лентата Добромир Манев.

Но в Сатирата става както с Пловдивския театър – не се задържа.

„Макар всичко да вървеше добре и Методи Андонов да беше директор и режисьор, в самия театър имаше съпротива от него. Никога не се е говорело за това, днес всички благоговеят пред името му, но тогава артистите го свалиха. И след една година като директор, го уволниха от този пост и остана само режисьор. По-възрастните актьори намразиха нас, по-младите, и ние с Милен Пенев останахме навън. Мавро някак си успя да остане в театъра три години, но и една роличка не му дадоха. Междувременно постъпих в Младежкия театър”, реди картини от спомени Добромир Манев.

От онова време е и приятелството му със Стефан Мавродиев, който е сред най-големите му почитатели и поддръжници като художник.

„Има мои картини, не пропуска изложбите ми, а когато започнах да рисувам „Раждането на Афродита” и жена ми Люба му разказа, че съм започнал добре, той изкоментира по телефона „Да гледа да не я развали”, разправя Добромир.

От абсурдизма в абстракцията

Освен митове, четката на Ману запечатва също сюжети и предмети от всекидневието, погледнати от различен ъгъл и поставени в различна среда.

Според него абстракцията може да изрази всичко.

„Човек като погледне небето и самата природа, има толкова абстрактни образи! Те са конкретни, създадени от природата, но фантазията на артиста пресъздава това богатство. Не всеки може да хване абстракцията, която съществува около него. Всеки иска да хване повече конкретното, разказа. То е по-достъпно и може би с времето отминава, докато абстракцията, идеята за света, поетичното усещане за света, е наистина вечна”, смята художникът.

Едно от произведенията на Ману, наредени в дома му. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Преди да скочи в абстракцията, той е дълбоко потопен в абсурдизма на Йожен Йонеско, тъй като играе в „Носорози” по едноименната пиесата в Младежкия театър през 1995-а. Оказва се, че тази постановка на режисьора Бойко Богданов е последната му изява в театъра.

Следващото действие от житейския спектакъл на Добромир Манев се разиграва на американска земя.

Посока: Америка

Една от картините в арт салона „Финес” на ул. „Христо Белчев” се казва „Посоки” и е знакова за творчеството на Манев/Ману. Именно творба от този цикъл му дава смелостта да се нарече художник преди 22 години. Тогава участва с „Посоки” малък формат в конкурс за живопис в Калифорния.

„Мой приятел художник, който отдавна живееше в този щат, ми каза за състезанието. Рече ми: „Защо не се явиш, конкурсът е свободен и могат да участват всички, които живеят в щата. Представят си работата и ако журито ги одобри, влизаш в галерия”. Имах голям късмет, защото кураторът Кенет Бейкър, който завеждаше културната рубрика на вестник „Сан Франциско Кроникъл”, хареса моите „Посоки”. Участваха над 300 художници, избраха 35-40 работи и една от тях беше моята. Получих самочувствие, направих 15 изложби в САЩ, най-много – 7-8 в Калифорния – в Лос Анджелис, Ървайн, Нюпорт Бийч, Сан Диего – там показах картините си в хотел „Хилтън” в Ла Хоя, в щата Аризона също съм правил изложба”, реди картини и места Ману.

С днешна дата е категоричен, че тъкмо Страната на неограничените възможности го е направила художник.

„Америка ми даде вид свобода, усещане за това, че мога. Там има особена атмосфера човек да бъде свободен наистина. Америка е най-странното същество, където има всичко най-прекрасно и най-отвратително, пълно е с добри хора, които могат да ти помогнат, без да те познават, както и други, които могат да те убият за нищо. Макар да рисувам от малък, в Щатите станах художник. Тук трудно щеше да се получи. Израснал съм сред художници – дядо ми е рисувал, баща ми архитект Стефан Манев рисуваше отлично, после по този път тръгна брат ми Кольо, израснах с неговата компания, в която бяха Лъчо Ошавков, Павката Койчев.“

А в Щатите първо бях бояджия…

Манев се озовава отвъд Голямата вода заради една жена. Влюбва се в Люба и понеже не иска свят без нея, последва я в САЩ. С пълното съзнание, че да прави кино и театър там е само илюзия.

„Започнах с бояджилъка, колко апартаменти съм боядисал сам! Но с помощта на моята съпруга успях да се съсредоточа да работя това, което ми носи радост и удоволствие. Имах един снимачен ден в Щатите, но именно рисуването събра цялата ми енергия и нужда да направя нещо творческо. Така се случи. После сам направих къща в копривщенски стил в Хамптън, Вирджиния, точно на океана в залива Чесапийк. Купихме стара къща, цялата я изтърбуших почти съвсем сам, защото там трудът на строителите е много скъп. Греди съм свалял, къртил съм стени, стана много интересна. И американците като идват, се чудят. Направих голяма дървена ограда, пък като Том Сойер я боядисах…

А после решихме да се върнем в България. Тук осъществихме американската си мечта – да направим къща на село и да гледаме кокошчици”, разправя през смях Ману.

„Макар да рисувам от малък, в Щатите станах художник.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Късчето му обетована земя е в дряновското село Славейково, където в спретната къща с бели стени е ателието му. Тук в летните сутрини го будят славеи, наблизо шумоли рекичка и е благодарен на живота.

„Човек не може да е постоянно все щастлив. Нещата се редуват. Но има моменти, когато се чувствам добре от нещо, което съм създал. В такива моменти си даваш сметка, че след теб ще остане, дай Боже. Театърът е на мига, актьора го помни само неговата публика, а една картина все пак е някаква материя, която известно време може да остане, но може да остане и вечно. Бог знае!“, вярва Ману.

Всеки важи за себе си

За място на експозицията си „Живописни видения“ Добромир избра галерия „Финес“ – същата, в която излагаше неговият брат Никола Манев и където два месеца след смъртта му бяха показани последните му картини под мотото „Отвъд хоризонта“.

Стане ли дума за покойния живописец, очите на Добри започват да плуват.

„В началото ми каза „Трябва друг подпис да измислиш, че иначе Manev, все едно е моя картина. Затова аз избрах Manu – по името на прапрадядо ни Маню, станах Ману“, разказва Добромир Манев.

„Картините на Кольо много сме коментирали, моите – не. Дълго време той заемаше неутрална позиция, не ми правеше анализи. Казваше: „Ти си вàжиш за себе си”. Такава приказка имаше – „Всеки вàжи за себе си, за това, което създава“. Но държеше дистанция, не ми е давал нито положителна, нито отрицателна рецензия. В един момент имах щастието да направим съвместна изложба в галерия „Форум“, а после в Рим. За мен беше голяма чест да ме допусне до себе си. Все едно сме равни. В последните наши години се отнасяше положително към моята работа. Даже искаше да купи „Столът“ – тя е по-различна моя работа, питаше ме „За колко я даваш? Купувам я!“, реди картини от спомени Добромир Манев.

Изложбата „Живописни видения“ на Добромир Манев може да бъде разгледана в столичната галерия „Финес” до 28 май.