Като художник Вихрони Попнеделев не се стреми да шашка публиката, казва, че не се опитва да изглежда и извънземен. Намерил си е пътя към зрителите – почти всички картини от изложбата му с пейзажи от Китай в столичната галерия „Контраст“ са продадени.
Неговият Китай, в който се разхожда публиката в „Контраст“, е доста различен от реалния – днес всички знаят защо. Но преди година, когато Попнеделев обикаля страната със скицник, той отразява вътрешното просветление, което излъчват хората там, щастието им, което за нас, на Балканите, изглежда доста екзотично.
Нестандартен е и самият Вихрони Попнеделев, с когото се срещнахме в последните дни на изложбата. Думата, която изскачаше почти от всяка тема на нашия разговор, бе свобода.
– Със свито сърце ли следите новините от Китай, г-н Попнеделев?
– Абсолютно, защото познавам много хора там и ми е мъчно за тях. Чуваме се, тоест по-скоро си пишем. Миличките са притеснени, защото не излизат от къщите си. Когато бях там, никой нито беше чувал за корона, нито за вирус.
– В галерия „Контраст“ показвате пейзажи на пълното щастие от Китай, а реалността днес е в пълен контраст с тези гледки…
– Пейзажът там сигурно си е същият, само че хората не са толкова радостни. Убеден съм, че ще се справят с този проблем, не знам коя друга държава може да построи две болници за една седмица.
От Китай се върнах доста отдавна, бях там през лятото миналата година. Картините от там бяха обмисляни дълго време. Дълго време се настройваш, нагласяш, имаш още куп занимания. В Академията имахме проблеми. Междувременно правих едни други изложби, правих пейзажи от Пловдив, от София, след това ми остана време и за този проект.

„Пейзажи от Китай“, галерия „Контраст“. Снимка: Площад Славейков
– Как успявате да съхраните вдъхновението си след толкова дълго време?
– Аз не случайно сменям нещата… Задоволявам вътрешната си протребност, никой не ме кара насила, нито изпълнявам поръчка – направи тази изложба, за да я продадеш. Изобщо не ми минава през акъла. Това, което имам в себе си, напъва постоянно. Преди време бях при дъщеря ми в Манчестър, обикалях града и открих един огромен рибен пазар, залисах се в тези рибни магазини и си наснимах картини, картини. След това тя ме научи да рисувам на таблет. Ако два дни не рисувам, започва да ме хваща щръклицата, ставам лош, затова си намирам нещо за занимаване. Сега са ме налегнали едни ужасни теми, условно казано. Връщам се на социална тема, вече съм пред раждане, така да се каже.
– И какви са тези теми, които напъват да излязат?
– Напъват хора. Междучовешки взаимоотношения. Най-различни човешки страсти, неща, които искам да кажа. Аз не съм толкова граждански активен, не се срещам с хора да си говоря, да обяснявам нещата, както ги чувствам – смятам, че всеки си има своя теория и си държи на нея. Но положението вече ми дойде до шапката, започвам да говоря в картини – за отношението ми примерно към дивия либерализъм, към загубата на морала, на ценностите, в които сме възпитавани… И традициите вече са нови, явяват се нови герои, някакви нагли същества. Хора, които се имат за патриоти и държат да крещят за това. Имаше един лаф: дръжте ме, че хвърчим. Днес ти казват, че най-големият българин е онзи, който танцува хоро. Караш хората да се съобразяват с твоята простотия. „Аз искам ей тука да си изхвърля боклука, защото се чувствам свободен!“ Ама аланкоолу, това не значи да си свободен. Да си свободен, това значи да раждаш все по-качествени и ценни неща. За това си роден – да създаваш, а не да унищожаваш. А хорото действително е нещо красиво. Ето и в Китай, в шест часа сутринта всички излизат и танцуват… Там, като че ли са по-чувствителни към свободата, повече ѝ се радват. При нас свободата не се осъзнава, като че ли всеки иска по някакъв начин да те зароби, какви ли не администратори се навъдиха, какви ли не нови нашийници се опитват да ти поставят. Абе, използвайте тази свобода, бе. Тази свобода е чудесно нещо.
– Немалка част от живота ви е минал преди 1989 г. Как усещате днес свободата, как ѝ се наслаждавате?
– Как – когато усетя някакъв чатал на врата, веднага се спасявам. Спомням си като бяхме деца, улицата създаваше правилата. За да си извоюваш свободата, трябва да си здрав, прав и смел – и нямаш началник, нямаше някакви хлапета да ти пушат в ушите или да ти навират порнографски снимки в лицето. Ставам и ги пребивам.
– А днес?
– А днес той имал право, моля ти се. Връщам се с трамвая един ден, гледам една група били на мач. Те си личат, всичките са униформени и с по еднакви знаци, да не би случайно някой да ги обърка. Всички са буйни, шумни, нахални и някакъв такъв келеш зад гърба ми стои и се върти, крещи в трамвая, удря по стъклото… бях на ръба да се саморазправям.
– Но се въздържахте?
– Защото слязох на спирката. Бягам от скандалите, затова не обичам и да съм толкова между хората. Чувството, че еди-кой-си бил от еди-кое си село, му давало право да се държи безумно и нахално…
– А ако е гражданин, има ли право на подобно поведение?
– Аз много обичам селото, не случайно си прекарвам живота там. Купих си къща, направих арт център, прекрасно място. Там имам много добри отношения с всички хора. Те не са нахални като тези тук. Тук имат чувство за анонимност. На село веднага се разбира кой кой е – това е на Пенка синът, онзи е на Ванчето… А тук той даже не знае къде живее, не познава историята на София, гледа да набара някаква дрога и да се замая. Защо живее?
– Имам чувството, че днес се чувствате по-несвободен от преди 1989 г.?
– О, не, не. Чувствам се съвършено свободен. От какво ли? Примерно от това, че някой ще ме оценява, че ще ми дойде жури вкъщи, за да определи с кои картини ще направя изложба и каква цена ще се сложи.

„Няколко активисти искат да бъдат Светлин Русев. Много искат всичко да зависи от тях.“ Снимка: Площад Славейков/Xiaomi Mi Note 10, предоставен от Vivacom
– Това за всяка изложба ли се правеше навремето?
– За всяка. И ще ми дойде примерно Станислав Памукчиев, който да ми каже кое става за изложба и кое не.
– На кои други свободи се радвате?
– Радвам се… абе на всичко се радвам. Радвам се на едно кокиченце, на едни зеленчуци… Да, имало ги е и преди 1989-а, но аз и тогава съм бил достатъчно свободен. Правех неща, които малцина биха си позволили. Не знам защо иронията ми се приемаше. Не са ме затваряли в панделата.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение