Вихрони Попнеделев: Свободен съм, вече никой не идва да ми каже коя картина става

Продължение от стр. 1

– За ексцентричен творец са ви приемали най-вероятно.

– Да, наистина съм бил ексцентричен. А сега в Академията имам колеги, които твърдят, че съм луд, защото си позволявам да търся истината. Имам колеги, които няма да ги видите по изложби, те не са автори, нищо не са, освен някакви административни пионки. И си позволяват да мислят, че са по-важни от мен и като настояват нещо, аз трябва да го слушам и да се съобразявам. Чакай бе, кой си ти?

– Това с новото ръководство на Академията ли се случва, или със старото?

– Със старото. С новото сега съм спокоен, виждам че има взаимно уважение.

– А грижа има ли?

– Не искам някой да се грижи за мен. Искам да ме оставят аз да се грижа за себе си. Колкото е по-самостоятелна една катедра, толкова по-добре. Факт е, че нашите студенти печелят награди, че навсякъде са добре посрещани.

– Кое е най-важното в метода ви като преподавател?

– Свободата.

– Не поставяте никакви ограничения на студентите?

– Аз ги провокирам постоянно. А те се притесняват от тази свобода. Свободата е ужасно притеснително нещо. Примерно рисуват натюрморт, някой учител им подрежда натюрморта – дюля с круша и конус, ако може и още пет-шест неща да набута. И те започват по фотографски начин да прехвърлят – дюля, круша, конус… А аз като им сложа натюрморта, изсипвам на едно място всичките тези предмети и им казвам да измислят картина от тях. Ако искат, само един предмет да нарисуват, може да направят летящи круши… Уча ги да имат въображение. Утре като си останат в ателието, да може да си измислят картината, а не да повтарят натюрмортите от гимназията. След това колоритът да бъде негов, сам да създава цветове, за да бъде интересен като автор. А не да се стреми да бъде еди-кой си, за да се натегне на поредния шеф в Съюза на художниците, примерно.

– Какви са отношенията ви със СБХ?

– Много лоши, напуснах Съюза много отдавна, защото не си изпълнява функциите да създава. Аз винаги съм бил художник и съм бил член на Съюза на художниците, но това никъде не е регистрирано. Плащал съм сума ти данъци, но сега ми казват, че документите са ми загубени, нямам трудов стаж от там. Имам като преподавател в Академията, но не и като свободен художник. Загубени са ми поне 10-15 години.

– Преди години в едно интервю Светлин Русев ми каза, че притежава документи от Съюза на художниците. Попитах защо са у него – ами, казва, бяха изхвърлени. Затова ги прибрал. Как мислите, възможно ли е наистина да са били изхвърлени?

– Допускам, че са били изхвърлени. А Светлин споменаваше, че взема пенсия 200 лв. Той късно стана професор, така че надали и той е направил стаж достатъчно. Не съм наясно с неговите неща, но сигурно и неговите години на свободна практика не се броят.

– Приживе мнозина художници намираха вина за провалите си у Светлин Русев. Как се промени художественият живот в България след смъртта му? Отразява ли се липсата му?

– Отразява се – няколко активисти искат да бъдат Светлин Русев. Много искат всичко да зависи от тях.

– Няма ли да кажем имената им?

– Няма, ама те са ясни кои са. Тези велики диктатори на изкуството знаят какво е изкуство, знаят кое е истинско изкуство, кое е изкуство за пари и така нататък – защото те правят разлика. Работата е в това, че никой не би си купил техните картини, защото са отвратителни.

– Често пътувате по света – като в Китай. Музеите ли са любимите ви места?

– Ходя в музеи, разбира се. Аз не съм толкова запознат с нещата, но съпругата ми, дъщерите ми, те са наясно и ме открехват. Като отидем някъде и ми казват: тук има еди-какво си, и аз лакомо само ходя. Пътувам винаги семейно, със съпругата ми, иначе не мога да се оправя. Примерно отидем в Париж. Обичам да ходя пеша, тя също. Нося си папчицата, седна някъде, рисувам, хапвам, пийвам, отиваме в галерията, гледам, в Париж е пълно с галерии, всякакви, всичко има, както и съвсем шантави изложби.

– Почитател ли сте и на „най-шантавото“ съвременно изкуство?

– Аз съм почитател на изкуството. „Съвременно“ е една обща мярка. Като се каже „съвременно“, толкова боклуци има, но има и качествени неща.

– Харесвате ли произведенията на Кристо?

– Разбира се, на всичкото отгоре сме живели в един блок в Пловдив. Лично никога не съм го виждал, но му се радвам на смелостта. На свободата. Също като мен, и той не се интересува да го снимат как ходи на някакви места, как се протяга на плажа. Не е почитател на лукса. Той е работохолик, като мен. Когато работя, се чувствам най-щастлив.

– Защо за толкова много българи е толкова трудно да оценят съвременното изкуство – като на Кристо, да речем, или от Биеналето във Венеция?

– Ама това на Биеналето във Венеция няма какво да го оценяват. То е нищо. Пълна гавра. Нещата не се правят така. Аз мисля, че нещата трябва да бъдат по-спокойни. Видяла жабата, че подковават вола и тя вдигнала крака. Чакай малко. В това изкуство не трябва да имаш кой знае какво усещане за цвят, тръпка от цвета, нито пък да си сръчен – трябва да имаш идеи. Но от там нататък вече трябва да имаш силно въображение, както и много други качества. Да си много наясно с философските проблеми, с религиозните… да имаш представа академически да не се изложиш, защото може да направиш огромни грешки. Трябва да имаш и усет за кинетика, да знаеш как ще се постави нещо, как ще стои, как ще виси, как ще е осветено. Това им обяснявам на студентите.

– Произведението, което спечели Биеналето през 2019 г. беше опера на плажа. Ако някой в България беше предложил нещо такова на предварителния конкурс, щяха ли да го оценят?

– Там нещата са съвсем различни. А тук трябва спокойно да оставим да се селектират. Не трябва насила да помпаме с пари разни познати хитреци – да ги помпаме, да ги помпаме, като че ли ще създадат съвременно изкуство. Съвременното изкуство ще се създаде само, а не куратори, които казват това ще направите, онова ще направите. Както навремето Яра Бубнова беше строила в две редици няколко момчета. След това всичките избягаха в Америка – Косьо, Хубен и Тушев. Тя ги инструктираше какви неща да правят, за да станат известни, но момчетата се спасиха. Така се прави. Смятам, че Яра Бубнова е вредна с чувството, че е велик диктатор и ще осъвремени изкуството. Нещата трябва да станат естествено. Това е въпрос на поколения.

„Не трябва насила да помпаме с пари разни познати хитреци – да ги помпаме, да ги помпаме, като че ли ще създадат съвременно изкуство.“ Снимка: Площад Славейков/Xiaomi Mi Note 10, предоставен от Vivacom

– Не сме дорасли, според вас, за подобно изкуство?

– Не сме дорасли. Донякъде ние го възприемаме, но тук не сме изминали целия път, пък и балканските народи имат по-друго отношение към изкуството. Те искат да го видят, да го пипнат. Имаме друг начин на живот в сравнение със западняка.

– Може би соцреализмът ни е навредил?

– Такъв тип реализъм има и на запад, пълно е в музеите. В България му викат соцреализъм, а там – реализъм. Тук идеологията на социализма беше друга, изкуството трябваше да обслужва партията. След това приключи работата, видя се, че държавата няма нужда някой да показва колко е добър социализмът, комунизмът и така нататък. Започнаха да се вадят по-човешки разни проблеми, авторски проблеми, гризане на ноктите, да се намерят неща, с които да шашнеш публиката.

Ето сега. Тази изложба е различна – защото не се стремя да шашкам. Нямам за цел да направя някакви ужасии, които да накарат хората да кажат: „Леле, този колко е извънземен, колко е мощен, колко е не знам какво си…“. Това са човешки неща.

– Правите изложба след изложба, усещали ли сте някога своя предел?

– Усещам го. И когато го усетя, се захващам с друго. Сега, например, правя керамики. Керамиката е досадна, защото има много предварителна работа. Отливаш глината, след това я чакаш да дръпне, да изсъхне, да се изтегли водата. После я вадиш, дооправяш, пак чакаш да изсъхне. Като изсъхне, я изпичаш веднъж и два дни я  чакаш да изстине. След това започваш да рисуваш. Дотогава трябва да запазиш емоцията си. След това я печеш втори път и, ако даде Господ, я вадиш от пещта след три-четири дни. Идеално време да се алкохолизира човек, докато излезе една ваза.

А живописта хващаш и действаш. Сутринта като се събудя, знам какво ще правя днес. Към обяд някъде вече съм изтощен. Ако съм на вилата, пия една-две ракийки, обядвам, легна си, птиците чуруликат, приспят ме, събудя се, пийна кафенце.

– Хубав живот.

– Защото не ходя да се натягам на някакви купувачи. Ако не ми купуват нещата, ще отглеждам домати. Страхотни домати отглеждам. И готвя много добре. Готвенето също е изкуство, създава удоволствие.

„Пейзажи от Китай“. Снимка: Площад Славейков

„Пейзажи от Китай“. Снимка: Площад Славейков