Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Виктор Божинов: И аз имах покана за Москва, но отказах

Ние нямаме национална цел, липсва ни национален идеал. Българинът иска да стане западняк наготово, казва режисьорът

„Българското кино няма режисьор „локомотив“, който да го изведе навън - Македония има, Сърбия има, Турция има. Ние сме като някакъв остров на Балканите“, казва режисьорът Виктор Божинов. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Виктор Божинов: И аз имах покана за Москва, но отказах

„Българското кино няма режисьор „локомотив“, който да го изведе навън - Македония има, Сърбия има, Турция има. Ние сме като някакъв остров на Балканите“, казва режисьорът Виктор Божинов. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Не виждам смисъл да бъда член на Съюза на филмовите дейци, заяви Виктор Божинов след като бяха обявени номинациите на СБФД за най-големите български кинонагради „Васил Гендов“. Неговият филм „Бягство“ е един от номинираните за най-добър филм на 2022 г., но няма номинация за режисьор.

Вижте още: ИВАН БЪРНЕВ НОМИНИРАН ЗА „БЪЛГАРСКИ „ОСКАР“ ЗА РОЛЯТА СИ В ИСПАНСКИЯ ФИЛМ „ВАСИЛ“

Българската публика познава работата на Божинов като режисьор на филмите „Възвишение“, „Голата истина за група „Жигули“, на наскоро излъчения по БНТ сериал „Вина“, както и от редица други български продукции. Виктор Божинов е председател на УС на „Филмаутор“.

Във време, когато българското кино предизвиква бурни реакции в социалните мрежи, разговорът с режисьора на някои от най-касовите български филми започва с въпрос за гилдията.

– Казвате, че не бихте желали да бъдете част от Съюза на филмовите дейци. Това не ви ли прави парий, не ви ли откъсва от от гилдията на кинотворците, г-н Божинов?

– Не съм член на СБФД и не виждам причини да бъда, защото не вярвам, че Съюзът желае да бъде представителна организация за всички. В момента се е превърнал в крепост за определен кръг по интереси и хората там се защитават взаимно. В организация, която не е отворена за различни гледни точки, нямам място. Това е част от разговора за представителността на българската филмова общност.

– Все пак представители на творческите гилдии в СБФД номинираха и вашия филм за „български Оскар“.

– Въпросът е кой е в тези гилдии. Ако те са достатъчно представителни, защо има и отделни творчески асоциации извън СБФД? Асоциацията на сценаристите, например, най-мощната у нас, не е част от СБФД. Когато преди години стартира Българската филмова академия, тя беше организирана от всички сдружения и там всички можеха да оценяват всички категории. Българската филмова академия спря да съществува преди няколко години. Тя беше най-представителното събитие, което успяваше да обедини всички професионалисти.

– Днес по-често говорят за „кликите“, на които са разделени кинодейците. Как се отнасяте към това?

– Аз ги наричам „групи по интереси“. Мисля, че е важно да разговаряме обаче, да чуваме мнението на тези, които мислят различно. Далеч съм от мисълта за „творчески социализъм“, в който всички ще плеснем с ръце и ще се прегърнем. Заради нашето разделение страда киното, страдат хората, които се занимават с него, и най-много страда публиката. Българското кино се сепарира на две територии – претенции за „високо“ фестивално кино и едно масово кино, което се реализира само на база на индивидуална амбиция и суета, в което липсва професионализъм. Професионалното средно ниво, което обикновено има широка аудитория, отсъства.

– Вие се причислявате към него. Има ли и други?

– Започнаха да се появяват. Ето, миналата година например излезе филмът „Жълт олеандър“, добър опит в областта на черната комедия. Въпрос на време е да се появят и още от този вид, трябва да се трупа опит и тези опити в областта на киното трябва да станат негов основен гръбнак.

– От кого зависи да се случи това – от НФЦ, от законодателите?

– От всички нас. Най-големият проблем на българското кино продължава да бъде нивото на драматургията. Трябва да осмислим какви истории искаме да разказваме, с какво сме интересни за себе си, за да е интересно за света. Като стане дума за „Оскар“, всички искат да влезем поне в номинациите, но не правим филми, които да впечатлят тази аудитория.

– Фестивалите са важен фактор за оценка, а български филми рядко печелят награди на истински големи фестивали. Смятате ли, че награда например от Московския кинофестивал би била добра оценка за българското кино? Какво мислите за участието на Теодор Ушев с „Ф1.618“ в Москва?

– Теодор Ушев вероятно има мотиви да участва на този фестивал, които не са ясни към момента. Странно е човек с толкова категорична позиция спрямо Русия в един момент да се окаже там, защото там не се отива по желание, трябва да те поканят. Надявам се да реагира по подобаващ начин. Ние също имахме покана да участваме с „Бягство“, но я отказахме, не е нормално да изпратиш филм точно в Русия в тази ситуация.

– А каква е вашата позиция спрямо войната и ролята на Русия в света днес?

– За мен това, което се случва, е непонятно. Работил съм в Русия доста време – от 2008 до 2013 година. Тогава имаше някакъв разцвет на отношенията, създаваха се много съвместни проекти между руски и американски филмови компании. Работех за тях. През 2014 г., след събитията в Украйна, всичко това секна и аз спрях да ходя в Русия. Това, което се случва днес, е абсурдно – два народа да бъдат доведени до ситуация, в която да загиват хора.

– Тази тема е една от разделителните линии в българското общество. Какво мислите за разединението, което сякаш характеризира целия ни обществен живот?

– По-лесно е да копаеш ров, отколкото да прокараш мост. Това е ситуацията и тя е такава, защото не сме се научили да вадим правилни изводи от всичко, което ни се е случило. Ние нямаме национална цел, липсва ни национален идеал. Българинът иска да стане западняк наготово, нарича фирмите си с английски имена, слага надписи на английски… Милен Русков говори за „българската нефелност“. Според мен тя идва най-вече от липсата на образование.
Историческите процеси в България не дават условия да се надгражда, а световните събития все ни сварват неподготвени – дали ще е война, смяна на система, икономически кризи. Нещо ни убива, а ние не знаем какво е то. Българският народ е народ без цел. Именно целта, идеалът би създал възможност хората да се обединят. Уви, ние сме дълбоко инертна държава – 500 години сме карали по инерция по турско. А когато дошло Априлското въстание, българите се скрили по къщите и викали – бягай, ще ми изгориш имота. Каквото и да се случва с нас, се случва въпреки нас.

– В същото време се бием в гърдите, че сме патриоти. Какво мислите за патриотарщината в киното?

– Станахме свидетели на ярки нейни проявления и вече нищо не може да ни изненада. Пием от все същата горчива чаша.

– Вие самият сте снимали исторически филм – „Възвишение“ разказва за романтичния период на национално-освободителното движение. Как се прави филм за национални герои?

– Трябва да си наясно защо искаш да правиш такъв филм – за да се съизмериш с тези герои, или за да яхнеш темата. Това са отговорни територии, към които не може да се подхожда безотговорно. „Възвишение“ е точно проявление на моето разбиране как се разказва история за такива времена. Към образа на Левски например никога не бих могъл да подходя по друг начин, освен по този, който показах във филма. Историческо кино трябва да правят само интелигентни хора, хора с отношение към историята, с разбиране на сложността и многоплановостта ѝ. Твърде лесно е да се гледа еднопланово и идеологически коректно.

– Във „Възвишение“ показахте една от характерните черти на българина – завистта и отхвърлянето на другия. Какво мислите за негативната реакция на хората към успехите на български творци в чужбина – като Георги Господинов, като Мария Бакалова например?

– Ние имаме проблем да се признаваме взаимно още тук, дори преди да стигнем до чужбина. Вярвам, че има много млади актьори и актриси, които не отстъпват на качествата на Мария Бакалова, но тя е имала шанс. Не смятам, че хората, успели навън, са някакви всевишни и че единствени притежават качествата, които ги правят толкова успешни. Първо трябва да се научим тук да ценим успехите на различния – но съм наясно, че това звучи утопично. За нас е по-лесно да отречем другия, отколкото да го признаем. Това дава усещане за една дълбока провинциалност.

– Пречи ли ни това да застанем достойно на културната карта на света?

– Нито сме първата, нито последната държава, която не е застанала там. Със сигурност мечтаем за това, но не сме наясно какво да предложим. Специално за киното – истината е, че българското кино няма режисьор „локомотив“, който да го изведе навън – Македония има, Сърбия има, Турция има. Ние сме като някакъв остров на Балканите. Не знам дали не сме интересни, или просто не сме го намерили още този човек.

– Виждате ли надежда такъв „локомотив“ да се появи сред новото поколение режисьори, което тепърва набира скорост?

– Има много млади хора, които имат желание да правят кино, но го правят стихийно. Те трябва да намерят своята физиономия и уникалност, а не да се подвеждат по обаятелната идея, че е хубаво да се занимаваш с кино. Да се научат да говорят на другите, не само на себе си. Вярвам, че киното не е медицинска територия, не е лична терапия, отговорността на кинаджиите е много по-голяма. Не може кинопроцесът да се съизмерва само с личностните мотиви.

– Творчески традиции ли не достигат в българското кино?

– Има някакви естетически кръгове, които налагат различни разбирания, но те пак опират до личното като единствено възможно. Голямата сила на изкуството е в многообразието, само тогава може да се прояви уникален талант. Вижте българското кино в социалната тема, има поне 10-15 известни филма. Те са един и същи филм – като разбиране, като разказ. Големият въпрос е какви истории разказваме.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg