Виктор Гилтяй, който фотографира душата на нещата

Най-силните години на българската журналистика бяха около 2000 г., когато се състезавахме да имаме събитие, което друг няма, казва фоторепортерът, чийто творчески път започва и приключва във в. „Труд“

Фоторепортерът Виктор Гилтяй в началото на своята кариера и днес. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Виктор Гилтяй, който фотографира душата на нещата

Фоторепортерът Виктор Гилтяй в началото на своята кариера и днес. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

В края на 2019-а преходът беше разказан в снимки. Изложбата „30 години в 100 кадъра“, наредена в столичния Клуб на фоторепортера ни върна три десетилетия назад, когато имахме повече вяра в бъдещето, политиците все още минаваха за слуги на народа, а някои от големите творци бяха и интелектуалци. Един от авторите в тази изложба бе Виктор Гилтяй, украинец, на когото целият творчески път мина в България. Започва работа във вестник „Труд“ през 70-те, там се и пенсионира. А днес, 6 януари 2020-а, празнува 75-ия си рожден ден.  

Поканих Виктор Гилтяй, за да разговаряме за свободата, когато сме в дъното на класацията на „Репортери без граници“, за медиите, повечето днес под корпулентен контрол, и за снимането във времето, когато всеки притежател на смартфон има самочувствието на фотограф. Кадрите, които ще видите в края на това интервю, са безценни, а много от тях прочути – те са върхът на айсберга на спомените и архивите му.

Моля да ни извините, че разговаряме на „ти“ – с Виктор сме били дълги години колеги във вестник „Труд“, в най-силните му години като медия – когато и пресата беше четвъртата власт.

– В края на 2019-а няколко репортери разказахте прехода в снимки – 30 години след промените, живеем ли днес по-добре?

КОНЦЕРТ НА ОРКЕСТЪРА НА КИТАРИСТИТЕ НА БАРСЕЛОНА

– Животът трябваше да е по-усмихнат. Чужденците ни упрекват, че народът ни е намусен. Отидеш малко на Запад, в Европа или в Щатите, и започват усмивките. Понякога са лицемерни или фалшиви, но са по-усмихнати. Не съм специалист в политическите и икономическите теми, но виждам, че икономически и политически сме прецакани. Моят добър приятел професор Драганов, мир на праха му, преди време обясни в един вестник защо сме влезли в ЕС – за да може те да ни продават нашите стоки.

– Мислил ли си какво би станало с България, ако бяхме останали с Русия?

– И там нещата са батак. Да не говорим за Украйна. Но руснаците ще се оправят, защото тази необятна държава има голям потенциал. Руснаците са жертва на промяната, на тази революция, преврат, както и да го наричат, на управлението на Горбачов, след това на Елцин и след това Путин. Руснаците обичат Путин, защото ги върна на политическата карта на света.

– А икономически къде се намират?

– …Донякъде това е за сметка на обикновения руснак. Според мен, обществото е така устроено – наскоро четох за „великия“ Волтер. Нали той е символ на равенство, братство и свобода – оказа се, че и това не е баш така. Той е бил сексист, расист…

– Спрямо днешната гледна точка.

– Той смята, че едната половина от народа трябва да бъде по-образована и умна, а втората да си остане простолюдие, което трябва да работи за първата половина. А у нас простолюдието все прощава, но другата половина става все по-малка.

– Виктор, ти от колко години си български гражданин?

– Никога не съм бил български гражданин, така се случи. Познавах няколко президенти, но трябваше да се попълнят някакви документи… Един-два пъти уж ги попълвах, но все не оставаше време да довърша процедурата покрай вестника.

– Като руски гражданин или като украинец живееш в България?

– Аз съм украинец – татко и мама са украинци, значи съм с украинска кръв. Но по паспорт съм руски гражданин. Имам статут на постоянно пребиваващ чужденец в България. На всеки пет години сменям личната си карта и паспорта. Това се случва от 1976 г. насам. Дойдох в България като млад зет с моята любима Ника – така я наричахме с моите приятели студенти, иначе се казва Николина. Тя следваше „социална психология“ в Московския университет, аз – „журналистика“. Първата година бяхме в едно общежитие и на един етаж. Срещу моята стая имаше стая с момичета – две от тях българки. Едната руса, другата – по-нисичка и черничка. Постоянно пускаха плочи на Емил Димитров, тогава чух песента „Моя страна, моя България“… За първи път пристигнах тук през 1972-а на гости, а през 1974-а вече бях стажант журналист във вестник „Труд“. В Москва карах стаж в една агенция. Тогава Коста Андреев беше главен редактор на „Труд“. После защитих дипломна работа на тема „Жанрове на фотожурналистиката“, цялата с репортажни снимки и портрети, правени в България.

– Защо избра журналистика?

– Първо следвах инженерство. Дойдох от флота, където служих четири години. Върнах се в Украйна при родителите ми и последвах стъпките на брат си в инженерна специалност. Много бързо разбрах, че не е за мен. В списание „Съветско фото“, много авторитетно тогава, прочетох, че в Московския университет ще откриват отделение по фотожурналистика. Това ми беше специализацията, макар в дипломата ми да пише „вестникар“. От дете се занимавах с фотография и печелех републикански конкурси.

– И как реши да останеш в България?

– Жена ми завърши „Социална психология“ една година преди мен и се върна да работи тук. Комисията по разпределение в моя университет искаше да ме прати в Кишинев, Молдова. Реших, че ще си гледат работата – по закон човек следва жена си. Говорих с декана, разреши ми, а тук вече Коста Андреев ме покани на щатна работа в „Труд“.

Фотожурналистика звучи някак възвишено. Пресфотограф е по-добре. Фотографът е един чичко, който може да си седи и да снима за парички, а пресфотографът, репортерът – това е уважавана професия в цял свят. В световните списания обикновено фотографът е шеф на екипа. Аз снимах за английския „Тайм“ нашата Майка Тереза – Донка Паприкова, правих снимки за репортаж и пуснаха една снимка в това списание. Отдолу пишеше „Фото: Виктор Гилтяй“, а дописникът беше без име. За вас, репортерите, разбира се, това е кощунство (смях).

– Имал ли си снимки, които не са били пускани заради режима?

– Помня първия си арест. Бдителни граждани видели чужденец с жълта книга под мишница, нещо снимал от един мост във Врачанския край. Дойде патрулка, питаха ме за документи, аз представих журналистическа карта от вестник „Труд“, но те поискаха лична. Аз не си я носех и хайде в ареста. След това се понапихме с този милиционер, изпратиха ме по живо, по здраво.

– От Държавна сигурност опитвали ли са се да те вербуват?

– Не. Нямаше повод, не бях от удобните хора. Но се опитаха да ме арестуват в Копривщица. Колежката Дарина Герова дойде да пише за нестинарските танци. Беше една привечер, когато ние, фотографите, се събрахме там, но колегата от БТА закъсняваше. Когато дойде, един чичко с мустаци му направи забележка и аз се намесих: „Пуснете го, той е колега от БТА, държавна агенция“. Чичото обаче се оказа от Държавна сигурност и нареди на милиционера да арестуват Росен. Аз пък скочих, как ще го арестуваш, викам, той е на работа. Тогава чичкото каза: „Я вземай и този“. За едното нищо. Тогава побеснях, извадих си паспорта – съветски паспорт – и му казвам: „Ей този паспорт ми го даде чичко Брежнев, я го вземи, да те видя!“. Тогава разбрах как човек може да позеленее от злоба. С това приключи цялата история. Но Росен от БТА си поседял в ареста с още един колега.

– 30 години след промените, можеш ли да кажеш кога беше най-силният период на българската журналистика?

– Най-силният период беше началото на 2000-а и малко след това, когато „Труд“ и „24 часа“ вдигнаха тиражите, във вестниците имаше доста колеги фоторепортери и се водеше негласно състезание кой ще направи по-хубава първа страница, да имаш събитие, което друг няма, да вложиш нещо от своя майсторлък. Вярвам, че за да си добър фотограф, трябва да си учил в университет. Сама знаеш – като учиш, трябва да четеш, имаш изпит… каквото и да си учил, това те прави по-голям професионалист.

– Днес сме на 111-о място по свобода на словото, през 2000-а как стоеше въпросът със свободата в пресата?

– Тогава пресата бе най-свободна… относително свободна. От юношеските години помня една книга за втората най-древна професия, журналистиката. Ясно коя е първата. Сега с чувство на неудобство мисля, че втората най-древна професия минава в редиците на първата.

– Казваш, че дори тогава свободата е била относителна, защо?

– Когато отпадна тази глупост с идеологиите и махнаха от всички вестници идиотското „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, аз лично повярвах, че ако си кадърен, ще успееш. Това започна в трудните времена, през деветдесетте. Но в професионално отношение нищо не се промени.

– Навремето правехте перфектни кадри и без дисплей на фотоапарата. Сега навсякъде може да се види я отрязана глава, я липсващ крак и това не се приема за проблем. Дразниш ли се, когато видиш такива снимки?

– Техниката преди беше друга, тогава човек повече мислеше как да направи кадъра, какъв ракурс да извърти, с каква лента, при какво осветление… Сега с тази цифрова революция – пей, душа. Все пак фотографията и фотожурналистиката са различни. Фотографията е като живопис, има най-различни жанрове, импресионисти, реалисти, има и рекламна фотография… Това е огромно поле за изява. Любо Левчев знаеш ли какво ми написа на една своя книга: „На великия Гилтяй, който може да фотографира душата на нещата“. Това е метафора, не го намирам за вярно.

– Днес всеки във Фейсбук се чувства журналист, ако има последователи, и има самочувствието на фоторепортер, ако разполага със скъп смартфон – взеха ли ни технологиите професията?

– Не може да спреш техническия прогрес. И аз съм грешник – имам професионална апаратура, но в ежедневието ползвам айфон. Днес всичко зависи от окото. Но ако искаш да направиш нещо впечатляващо и високопрофесионално, ти трябва добра апаратура.

Нека да видим някои от неговите снимки, правени във времето на майсторите във фотографията… В нито една не е използван фотошоп. 

„Николай Хайтов, Светлин Русев, Тончо Жечев и Йордан Радичков – на връчването на ордените „Стара планина“ на Хайтов и Радичков през 2000 г.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Това е последната снимка на Генко Генков. Беше 2005-а или 2006-а. Вече беше много зле с краката, затова и на снимката ги е вдигнал на стол.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Сватбата на Ахмед Доган с Айсехел. Снимката е правена или в селото на Доган, или в това на Айсехел. Беше се събрал цял стадион хора. Тогава фотографите бяхме сиромаси по отношение на апаратурата. Аз имах едно канонче, автомат. Точно започна сватбата и се оказа, че апаратът не работи. Разкъсах батерията, намерих някакви хапчета, напъхах ги в нея, окървавих си ръката, докато наглася всичко, но, слава богу, светна апаратът.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Тази снимка стана като народна песен – в интернет се разхожда, руснаците обичат да я използват, когато става дума за пророчествата на Баба Ванга, гледах я и в централните програми на телевизионни студиа, и то в голям формат. Снимал съм я през 1994 г. Ползват я от Фондация „Ванга“, на тях съм им разрешил за определени неща. Но разни хора злоупотребяват с нея – пускат чинии, иконки… Отиваме в командировка от вестника, бяхме с колежката Ваня Енчева, носим цвете на пророчицата – Исусов венец. Тя обичаше цветя. Колежката започна да си говори нещо с нея, аз клекнах долу, внимавах да не дишам много и я снимах по време на разговора. Това е единственият кадър, в който тя сочи с пръст.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Не помня с кой колега от културния отдел ходихме в дома на Калоянчев. В една от стаите видях тези снимки и помолих Калата да застане пред тях. Той позира с думите „Това съм аз, моят живот“.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Любо Левчев, Бог да го прости, посреща своя приятел Женя Евтушенко. Те са се прегърнали, а аз вървях след тях. Снимах ги в широк ъгъл, 35 мм.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Мамалев на протест.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Имам много снимки на Лили Иванова. Ходили сме у тях дори с теб, когато тя лично ти направи баница.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Тодор Живков на тази снимка е радостен, защото затворът вече беше зад гърба му и той беше под домашен арест. Бате Бойко го пази. Бойко тогава може би ни е сервирал кафе.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Светлин Русев и Борис Димовски, не помня кога и къде.“ Снимка: Виктор Гилтяй