Виктор Орбан и основи на нелибералната държава в ЕС

Британският журналист Гидиън Рахман е ангажиран наблюдател на възхода на лидери като Путин, Тръмп, Си Дзинпин, Ердоган, Орбан. В книгата си „Епоха на автократите“ дългогодишният коментатор по външна политика на „Файненшъл Таймс“ анализира тенденцията, довела до последователния възход на хора с диктаторски наклонности, заели лидерските позиции в Русия, Китай, Индия, Бразилия, Унгария, Турция и дори САЩ. При това дошли на власт не чрез преврати, а използвайки демократичните инструменти на свободните избори.

„Епохата на автократите“, обявена за „най-добра книга на 2023 г.“ от издания като „Икономист“, „Форин Афеърс“, „Таймс“ и „Сънди Таймс“, ще бъде представена у нас лично от своя автор, съобщиха издателите му за България „Сиела“. Журналистът пристига по покана на софийския офис на Европейския съвет за външнa политика (ECFR) и Клуб „Европа“, за да се включи в разговора „Изборът на Европа преди президентските избори в САЩ“.

Събитието ще се проведе на 1 октомври от 17,30 ч. в Литературен клуб „Перото“, НДК. Участие в дискусията ще вземат Гидиън Рахман и Весела Чернева, зам.-директор на ECFR.

В „Епохата на автократите“ авторитарните лидери са разгледани като част от спектър – в единия край са безспорните автократи като Путин, след това има личности, подчинени на някои от ограниченията на демокрацията, а накрая авторът нарежда политиците, които действат в условията на демокрация, но които по думите му проявяват презрение към демократичните норми и се опитват да ги разрушат – като Доналд Тръмп.

„Обикновено тези лидери са националисти и културни консерватори, които не проявяват особена толерантност към малцинствата, инакомислието или интересите на чужденците. У дома те твърдят, че защитават обикновения човек срещу „глобалистките“ елити. В чужбина те се представят за олицетворение на своите нации. Където и да отидат, те насърчават култа към личността. Политиката на автократите процъфтява благодарение на реториката на
насилието“, казва във въведението към „Епохата на автократите“ Гидиън Рахман.

Предлагаме ви откъс от книгата, появила се на българския пазар през април 2024 г., предоставен от издателство „Сиела“.

Орбан, Качински и възходът на нелибералната Европа (2015)

„Здравей, диктаторе“ е необичаен поздрав към ръководител на държава – членка на ЕС. Това обаче бяха думите, използвани от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, когато посрещна министър-председателя на Унгария Виктор Орбан на среща на върха на ЕС през май 2015 г.

Това бе остроумна шега, предназначена да замаже една много неловка ситуация. ЕС е създаден да бъде общност на либерални демокрации. Той гордо се хвали, че е помогнал да се гарантира политическата свобода в страните от Централна и Източна Европа, които бяха толкова много години част от съветския блок. За да се присъединят към ЕС, Унгария и други новодошли, като Полша и Румъния, трябваше да приемат Копенхагенските критерии, включващи политически ценности, в основата на които е демокрацията.

Но към лятото на 2015 г. бе ясно, че Унгария на Виктор Орбан върви в обратната посока. С две трети парламентарно мнозинство зад себе си, Орбан постоянно подкопаваше независимите институции на страната си и поставяше съдилищата, медиите, администрацията, университетите и културните институции под контрола на своята партия „Фидес“. Неправителствените организации, които противоречаха на неговия все по-авторитарен стил, бяха обект на данъчни проверки или бяха затваряни. Приятелите на премиера междувременно получаваха ръководни длъжности и доходоносни държавни поръчки.

Това бяха класически прийоми от наръчника на автократа. Но Орбан също така бе теоретик. Той с охота представяше алтернативна идеология на либералните учения, проповядвани от Брюксел и Вашингтон. В серия от речи и политически участия той защитаваше идеята за „нелиберализма“. Унгарският лидер осмиваше либерализма като елитарна идеология, предпочитана от „глобалистите“, склонни да заличават националните граници и култури. През годината преди необичайния поздрав на Юнкер, Орбан породи тревога в Брюксел с реч, в която обеща да построи „нова държава, изградена върху нелиберални и национални основи в рамките на Европейския съюз“.

Язвителният поздрав на Юнкер може би е бил предназначен да послужи като закодирано предупреждение към унгарския лидер. Ако е така, то не бе успешно. В действителност проектът на Орбан тепърва предстоеше да бъде задействан. Ракетното гориво беше бежанската криза, която обхвана Европа през лятото на 2015 г., наред с ислямистките терористични атаки, които разтърсваха Европа през цялата година.

Кървавото терористично нападение срещу френското сатирично седмично издание „Шарли Ебдо“ през януари 2015 г. даде на Орбан първа възможност да се утвърди като един от най-гръмките гласове в Европа, били тревога за имиграцията от мюсюлманския свят. Заедно с много други световни лидери Орбан участва в шествие в Париж, за да демонстрира солидарност с французите. Но той стигна и по-далеч, обявявайки „нулева толерантност към имигрантите… Не искаме да виждаме сред нас малцинства, чието минало в културен аспект се различава от нашето собствено. Искаме да запазим Унгария за унгарците“.

В някои отношения тази шумна съпротива срещу имиграцията от страна на унгарския лидер беше странна. По-малко от 5 процента от населението на страната е родено в чужбина и повечето от тези хора са етнически унгарци, които са се преместили в страната от Румъния. (За сравнение 12 процента от населението на Франция и САЩ са родени в чужбина, а 14 процента е делът в Обединеното кралство.) Но въпреки че е хомогенна в културно отношение, Унгария има население от едва 10 милиона души, което позволи на Орбан да представи културата на страната си като заплашена от изчезване. През годините той маниакално се връщаше към несправедливостите на Трианонския договор от 1920 г., след който Унгария губи около две трети от територията си, след като се оказва на губещата страна през Първата световна война.

За Орбан централен недостатък в брюкселския тип либерализъм е, че не приема значимостта на отделните държави. Той твърди, че предполагаемото настояване на ЕС за отворени граници заплашва да наложи на Унгария нов Трианон с други средства:

„Не с един подпис, както стана преди 100 години в Трианон; сега те искат от нас доброволно да предадем страната си на други в продължение на няколко десетилетия… на чужденци, идващи от други страни, които не говорят нашия език“.

След като заяви гласно опозицията си срещу имиграцията от неунгарски култури в началото на 2015 г., Орбан бе в идеална позиция да натрупа политически капитал, докато бежанската криза се разрастваше из Европа. Четири години унищожителна гражданска война в Сирия и над едно десетилетие конфликт в Афганистан и Ирак бяха довели милиони бежанци на границите на Европа. Повечето от разселените сирийци бяха блокирани в Турция. Но когато турците занижиха граничния контрол през 2015 г., много сирийци, както и други злочести хора от Афганистан, Ирак и още страни, се насочиха през Балканите към Западна Европа.

Унгария се намира точно по техния маршрут. И въпреки че много малко бежанци показаха особена склонност да се установят там, правителството на Орбан ги подложи на тормоз. На фона на хаотични и бедствени сцени край будапещенската гара сирийци и хора от други националности получиха оскъдно съчувствие и в много случаи им бяха отказани храна или подслон. Освен това унгарското правителство набързо построи 175-километрова ограда с бодлива тел по границата със Сърбия, а след това и с Хърватия.

Решението на германската канцлерка Ангела Меркел да отвори границите на страната си за над 1 милион бежанци бе до голяма степен мотивирано от ужаса, който ставаше в Орбанова Унгария. Видът на измъчените бежански семейства – бягащи от войната и натъпкани в препълнени влакове – беше твърде болезнена и въздействаща гледка, която мнозина германци не можеха да приемат след станалото през Холокоста.

Но докато Орбан се превърна в страшилище за либералите, той бе възприеман като герой от нова прослойка популистки десничари, както и от традиционните консерватори, които бяха обезпокоени от идеята, че ЕС е загубил контрол върху границите си. През септември 2015 г. той бе многозначително поканен да говори на партийната конференция на германския Християнсоциален съюз (ХСС), баварската сестринска партия на Християндемократическия съюз (ХДС) на Меркел. И тъй като буквата „х“ в абревиатурите и на двете партии идва от думата „християнство“, унгарският премиер каза на събралите се консерватори, че „тази криза отваря възможност за националната християнска идеология да си върне върховенството не само в Унгария, но и в цяла Европа… Свидетели сме на края на цялото това либерално дрънкане. Една епоха върви към своя край“.

Усещането, че бъдещето на Европа може наистина да принадлежи на националпопулизма, получи нов тласък през същата година от политическите промени в Полша. През май Анджей Дуда, кандидатът на партия „Право и справедливост“ (ПиС), спечели полските президентски избори. През октомври 2015 г., на фона на бежанската криза, ПиС, ръководена от Ярослав Качински, консолидира хватката си върху властта в Полша, като спечели парламентарните избори след кампания, в която бяха използвани страховете от имиграцията на мюсюлмани. „Право и справедливост“ бе партията на малките градове и селата. Политиките ѝ бяха националистически и реакционни по тон, обвити в оплаквания от корумпираните елити, които продават страната на чужденци. Тя също така възприе най-консервативната форма на католицизъм.

Насърчаването на силно консервативни социални ценности бе с основна роля за отхвърлянето на западния либерализъм, което спояваше проектите на Орбан и Качински. Както отбелязаха Иван Кръстев и Стивън Холмс, тези двама лидери бяха представители на един „антизападен контраелит с преобладаващо провинциален произход“, който черпеше подкрепа „извън глобално свързаните градски центрове“. Както Орбан, така и Качински бяха описали политиките си като „контрареволюционни“ и твърдяха, че подкрепят традиционните ценности срещу една нова форма на тоталитаризъм, която няма да търпи опозиция – либерализма.

Тези събития в Европа бяха използвани с охота от националистическата десница в САЩ по уебсайтове като „Брайтбарт“ и „Дръдж“. Те се случиха точно когато един незачитащ обществените норми кандидат с наглед малки шансове се готвеше за президентските избори, като обеща „абсолютна и пълна забрана“ за влизане на всички мюсюлмани в Съединените щати. Стив Банън, мениджърът на кампанията на Тръмп през 2016 г., описа Орбан като „герой“ и като „най-значителният човек на сцената сега“.

Тръмпистите презираха предпазливата, промигрантски настроена Меркел. Европа, с която се отъждествяваха, бе континентът на Орбан и Качински. Качински споделяше голяма част от нелиберализма на Орбан, както и неговите националистически и реакционерски социални ценности. Като фактически лидер на Полша, една от шестте най-големи държави в ЕС, той имаше повече поле за изява от Орбан.

Качински е доминиращата фигура в управляващата партия – много повече от президента Дуда. Но той също така е саможив човек, който не говори английски и се чувства по-удобно у дома с котките си и книгите си, отколкото да се перчи на световната сцена. Когато беше за кратко премиер от юли 2006 до ноември 2007 г., Качински предпочете да живее с майка си, не в официалната държавна резиденция, и дари 20 процента от заплатата си на благотворителна организация за котки.

Когато се върна на власт, той се задоволи да се представи като ученик на Орбан и заяви на унгарския лидер през 2016 г. следното:

„Виктор Орбан показа, че в Европа нещата са възможни. Ти даде пример и ние се учим от твоя пример“.

Тези скромни думи прикриваха една доста зловеща реалност. Подобно на Орбан, Качински си бе извлякъл поуки от собственото си управление. И двамата лидери бяха решили, че за да постигнат истинска и трайна политическа и културна промяна, трябва да контролират държавните институции, по-специално съдилищата, медиите и училищата. От своя страна циничният и тактичен Орбан смяташе своя мистичен полски съюзник за доста странен. След като двамата мъже провели еднодневна среща на полско-словашката граница през януари 2016 г., Орбан бил казал на свой довереник:

„Току-що прекарах деня с един луд“.

Тъй като Качински не се интересуваше от изграждането на авторитет извън Полша, Орбан беше оставен да се превърне в лицето на нелибералната авторитарна политика в рамките на ЕС. Глобалната репутация, с която той се сдоби по време на бежанската криза през 2015 г., не избледня с течение на времето. Четири години по-късно той се появи на корицата на „Форин Афеърс“ – настолно четиво за американската върхушка – със заглавие „Автокрация сега“. Да бъде Орбан на корицата заедно с Путин и Си, както и с лидерите на Турция и Филипините, представляваше поразително признание за лидера на държава с население от едва 10 милиона души.

Опитът да спечели глобална аудитория и да поучава заможните западноевропейци за бъдещето на политиката беше опияняващ за унгарския лидер. В продължение на десетилетия, още от падането на Берлинската стена, постсъветските държави бяха в ролята на ученици и молители, на които ЕС казваше как да преструктурират икономиките и политическите си системи. Сега беше техен ред да раздават уроците. В речта си за състоянието на страната в началото на 2020 г. Орбан заяви: „Свикнахме да мислим, че Европа е нашето бъдеще. Днес знаем, че ние сме бъдещето на Европа“. Но способността на унгарския министър-председател да привлича световното внимание като водещ популистки автократ в Европа е и иронична кулминация на едно политическо пътуване, започнало през 1989 г., когато в Унгария бе сложен край на комунистическото управление.

Орбан е роден през 1963 г. в село на около 50 км от унгарската столица Будапеща. Израснал в бедност, в къща без течаща вода. По-късно описва „незабравимото усещане“ от първата си среща с модерна баня на 15-годишна възраст. Въпреки че произхожда от семейство на селскостопански работници, баща му имал висше образование, а самият Виктор бил блестящ ученик, спечелил си място в престижно училище, а после и в университет. Като политически лидер Орбан пази връзките със своите корени и с младежката си страст към футбола, наблюдавайки изграждането на голям футболен стадион във Фелчут, където е отраснал. В правния факултет в Будапеща се откроил със своята властна и харизматична същност. Станал част от сплотена група либерални студенти, ходел на стажове, получавал грантове и стипендии от унгарския филантроп от еврейски произход Джордж Сорос.