„Виждал съм невероятни творци, които живеят така, сякаш палят свещта от двата ѝ края. Живот интензивен, богат, наситен с приключения, пътешествия…“
Думите са на Виктор Пасков, самият той самоотвержен авантюрист в литературата и музиката, който се чувстваше най-жив и истински точно когато е между два огъня. Ако обстоятелствата не му ги осигуряваха, сам нервно драсваше клечката.
Присмехулникът ироник бе убеден, че белетристът няма ли богат и пъстър живот, творчеството му ще е постно и скучно. Самият той гражданин на света – един от малцината номади в литературата ни, няма как да бъде обвинен в подобни липси. А скандалът бе станал негова втора природа. Беше „класифицирал“ сам изявите си напук на общоприетото: от една страна са провокативните послания в книгите му, от друга – гражданското му поведение.
Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година. В детството му явно е имало доста бури и стихии, щом на 18 години е изгонен от всички български училища „без право на обжалване“. Налага се да замине при баща си, по това време музикант в Германия. Така попада в музикална гимназия, а след това го приемат във Висшата академия за музика „Менделсон-Бартолди“. В началото печели джобни, като пее по клубове и барове джаз и модни парчета, свири на китара и саксофон. След като се дипломира, до 1980 г. работи като оперен певец и композитор на театрална музика в Лайпциг, Фрайбург, Рощок. Универсалният език на музиката по-лесно прекосява границите, но Пасков мечтае да покори света на думите. Докато овладява нотите, почти всеки ден се заравя в „гигантската библиотека“ на Лайпциг по осем часа на ден.
„Успях да прочета неща, които в България нямаше как да намеря“, казваше той и признаваше, че всичко това много променило предишния бунтар без посока. Но през цялото време изпитвал „дива носталгия“ по родината, приятелите, семейството. Преживелиците си от този германски период (с голяма доза хумор, но естествено – и с мъничко измислици) разказва по-късно в романа „Германия – мръсна приказка“.
Той пък е писан във Франция през 1991 г., където живее с тогавашната си съпруга, българистката Мари Врина. Но да не изпреварваме събитията!
Чепат по нрав, Пасков бе благословен от Бога с много дарби. Пееше майсторски оперни арии и свиреше „Бийтълс“, джаз. Когато „набереше“ настроение, можеше с часове да редува арии на Борис Годунов, Дон Базилио или Фалстаф с хитове на Джон Ленън или музикални парчета на Чарли Паркър. Рецитираше наизуст в оригинал на немски „Фауст“ на Гьоте, пасажи от швейцарците Макс Фриш и Дюренмат… Приятел дипломат разказваше как с добрите си познания върху немската литература като шеф на културния ни център в Берлин (на два пъти от 1995 до 1998 и 2002–2004 г.) е печелил за България по-лесно приятели в родината на Гьоте, отколкото „тихата“ ни дипломация. Като случай от края на 90-те, когато важна културна спогодба била подписана веднага от германските представители, след като чули вдъхновената му рецитация на „Фауст“ на оригинален език.
Германия е началната точка от кръстоносния поход на талантливия българин из Другата Европа.
„Колкото ми е дала чужбината, толкова ми е и взела – доверявал ми е той. – Резултатът е, че вече не мога да я възприемам като чужбина, защото нищо там не ми е чуждо. Но в България, която възприемам като родина, много неща са ми чужди.“
Дебютът му в литературата бе през 1986 г. с новелата „Невръстни убийства“. По това време Виктор се подвизавал като бас-баритон в Рощок с всички шансове да получи щат в „Щатсопера“ в Берлин. В момента, в който завършил книгата, отсякъл – оттук нататък е „само писател и нищо друго“. Върна се в България, развалил договора, а колегите му в Германия решили, че се е побъркал. У нас пък критиката го засипа с определения като „диаболист, сюрреалист, проводник на чужди влияния“.
Затова, когато година по-късно бе завършил „Балада за Георг Хених“, се усъмнил, че е прекалено „лична“, „нещо като дневник“, и я захвърлил в чекмеджето. Докато оттам я бе извадил приятелят му Красимир Дамянов с думите, че е луд да държи такъв ръкопис на скрито.
После пък друг писател – Атанас Наковски, се гордееше, че е бил редактор в „Български писател“ на тази книга. Баладичната притча за малкия Виктор, изкушен от музиката, и за стария чех Георг Хених, майстор на цигулки, е един от най-драматичните и изящни текстове в съвременната наша проза. Заради своята втора книга Пасков спечели годишната Награда за белетристика и бе приет в Съюза на българските писатели. Преди него подобен триумф у нас е преживял единствено Георги Марков (с романа „Мъже“, 1962 г.). Случайно ли литературната съдба и на двамата след това е белязана от емигрантството?
През 1989 г. филмът по „Баладата…“ – „Ти, който си на небето“, заснет от Дочо Боджаков, получи наградата на София и бе селекциониран за европейския приз „Феникс“ в Париж. По това време вече и самият Пасков живееше във Франция. Новините за успехите му се губеха в суматохата на родните промени. За тъничкия си шедьовър той бе отличен с Голямата награда на Салона на книгата в Бордо през 1991 г., романът бе обявен и за бестселър на годината от Женевската телевизия.
„Цигулките също имат душа“, „Приказки, които правят света по-човечен“, „Химн на любовта“… гърмяха медиите във френскоезичния свят. Снимки и биографии на Пасков надничаха от страниците на авторитетни вестници и списания, похвали, от които би се изчервил и жив класик, бяха посветени на българския писател.
„Пасков е едновременно реалист и магьосник“, написа Ален Сал в авторитетния „Монд“.
„Има много от Гогол у този 40-годишен писател с вид на мустакат хлапак“, твърдеше пак там Габриел Шакра. Тогава Виктор даде интервю за мощната телевизия „Антен 2“, излязоха анализи за книгата му в литературни издания.
В „Нувел обсерватьор“ видният наш естет Цветан Тодоров, от години знаково име във френската култура, сравни Пасков с „Уди Алън в най-добрите му години“.
Всъщност Тодоров бе дал и началния тласък за излизането на „Балада“-та във Франция. Препоръчала му я Блага Димитрова, а той прочел тънката книжка почти за един самолетен полет време, без да може да я остави…
„Бих заменил всички бестселъри на годината срещу „Балада за Георг Хених“, са думи на швейцарски критик в предаване на Женевската телевизия от началото на 90-те.
„Убийствена сатира. Рок… Нежност и свобода като при Милър и жестокост като при Жьоне“, бе оценката на швейцарския „Л’Ебдо“.
Двайсетина години по-късно Пасков призна в разговор, че ако приеме тези сравнения, би трябвало да е безкрайно потиснат. Защото ще означава, че той е някакъв „механичен сбор от всички тези автори“. Но можел да го възприеме и „като комплимент, защото Милър е художник и пианист, Уди Алън е много добър кларнетист, а Жьоне е свирил на класическа китара…“. И пак насочваше прожектора към другата си природа – на музикант.
Горе-долу по това време, в началото на 90-те години, Пасков е герой и на епично-комична случка, която разказваше пред приятели. Голямо издателство във Франция му предложило договор за джобно издание на „Балада“-та. Извън себе си от радост, направил грешка да покани шефовете на издателството на вечеря не в ресторант, а вкъщи – „защото съм фантастичен готвач“, казваше скромно. И след гафа бил предупреден от своя агент да не прави три неща, „характерни за неговата идентичност“ – да не близва и капка уиски, да не свири пред господата на китара и да не им обяснява, че в тяхната страна националната литература се прави от чужденци. Забрани, които прекрачил в същата последователност. Разправяше, че преди пристигането на гостите от нерви преполовил бутилка уиски и още преди вечерята им предложил „строго“ и те да изпият по 100 грама, защото „в България така е прието“. После хванал китарата и им показал какво може: „Бийтълс“, „Стоунс“, „Очи чьорные“. След което им обяснил, че в тяхната „обезкръвена“ страна националното изкуство се прави от чужденци като него…
На следващата сутрин бил сигурен, че е сгафил тотално. И когато му позвънили от издателството, бил „по-малък и от Мики Маус“. Там обаче стояла на бюрото на шефа бутилка уиски. И докато домакините си пиели спокойно, той „играел на мухльо“, чакайки присъдата.
„Г-н Пасков, какво ви става. Вчера бяхте тъй забавен и артистичен, а днес се държите като разносвач на пица!“, рекли му.
„Договорът бе подписан, бутилката изпита, а аз забраних на агента ми да ми прави забележки за моята идентичност“, резюмираше Пасков.
През 1992 г. и вторият роман на Виктор – „Германия – мръсна приказка“, отличен у дома с годишната награда за белетристика на СБП, стана бестселър във Франция. По-късно обаче, когато той бе вече директор на културния ни институт в Берлин, чиновници от нашето посолство правеха „всичко възможно да му вгорчат живота“ точно заради това заглавие.
„В романа ми ставаше дума за ГДР, и то в определен период – до 1968–1970 г., когато Германия наистина беше мръсна приказка… Но който се бои от мечки, да не ходи в гората“, отсъждаше писателят.
Преди да напусне този свят така внезапно, Пасков издаде поредната своя скандална книга – „Аутопсия на една любов“.
„Не съм вече практикуващ музикант, но продължавам да живея с класическата музика и джаза – довери той. – Този роман е поклон към тях.“
В четивото, преливащо от еротични сцени, главната героиня казваше:
„Сексът е джаз. Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай в кънтри. Тогава не ме интересува“.
Виктор сравняваше творбата си със „сексуален джем-сешън, предаден с езика на литературата“. И признаваше, че „Аутопсията…“ е колкото литературно, толкова и музикално произведение в стил „хард-боп“. Наричаше го „черен роман, по-черен от Сачмо“.
В чекмеджето на Пасков останаха недовършени ръкописи, сред които започнатият още през 90-те години роман „Тайните градини на Хелена“ – приятелка в Берлин, достолепна дама, художничка и поетеса, поддържаща артсалон в германската столица. На 15 години като полска еврейка тя е минала и през концентрационния лагер на ужасяващия д-р Менгеле. Виктор се опасяваше, че Хелена може да не дочака неговото посвещение. Така и не разбрах дали той не я изпревари в отвъдното.
„Аз съм роден скитник – признаваше Пасков. – Развивал съм се, ограмотявал, култивирал или катастрофирал под много небеса.“
В недългия си артистичен път той бе изредил и доста административни длъжности. Беше главен художествен ръководител на Канал 1 в БНТ, директор на Бургаския театър; както стана дума, два пъти бе заемал шефския пост в културния ни институт в Берлин.
А до смъртта си работеше като съветник по културата в посолството ни в Швейцария. Колкото до различните му творчески лица, ще добавя, че водеше рубрика по „Дойче Веле“, автор бе на пиеси, мюзикъли, киносценарии, стихове…
Виктор обичаше да припомня думите на скандалния ирландец Оскар Уайлд: „Човек убива това, което обича“ от „Балада за затвора в Ремингтън“ (знае се, че брилянтният поет и драматург от края на XIX и началото на ХХ век е поживял и зад решетките, когато е на върха на славата си). Потомъкът му от други географски ширини, също вещ в скандалите, казваше, че е размишлявал дълго върху парадокса – как е възможно крайната форма на любовта ти да е убийството. Но се уверил, че „в реалността това често се случва“.
Според него „вдъхновението“ бе понятие за аматьори. Сравняваше белетристиката с тежък физически труд.
Не си падаше по гръмките думи – „велик“, „гениален“, „жив класик“.
„Има добър обущар и всички в махалата го знаят и идват при него – казваше. – Ще ми стига, ако всички ме знаят и идват при мен, за да си купуват книгите ми.“
Виктор си отиде в болница в Берн малко преди да навърши 60 години. Малко преди да приключи разводът му с четвъртата съпруга и преди да се ожени за поредната си нова любов. Понеже и двете имаха едно и също име, „прекръсти“ жената на сърцето си с приказното Яник.
И досега тя се обръща с радост, когато го чува от приятелите му. Поради бохемския си живот из континента и някои свои „идентичности и специфичности“ Пасков имаше объркани взаимоотношения и с децата си – родни и придобити в браковете. Но това е другият живот на таланта, примери дал Бог в световното изкуство и литература.
Така се случи, че бях при Виктор в софийската Военна болница в деня, когато бе чул страшната диагноза – рак на белите дробове. Нямаше вопли: „Защо точно на мен“. Пребледнял, по-скоро гневен на съдбата, отколкото обезверен, той се готвеше за нова схватка на живот и смърт. Реши да се върне при първа възможност в Берн, за да изпробва шанса си при тамошната медицина. Наложило се бе да си дойде в България да уреди битови проблеми, а попадна в болницата заради странни движения на тромби по краката и ръцете му, понесе и няколко операции. Бяха освободили за него като ВИП пациент отделна стая, между болезнените процедури продължи да пише там текстовете за седмична рубрика във вестника, в който работех. А „Яник“, момиче, посрещало какви ли не удари на съдбата, му вдъхваше кураж.
Успя да замине за Берн, но вече бе късно. Даваха му най-много шест месеца, не доживя и един. До последния момент бохемът роптаеше, че колкото и да му остава, иска да се върне към предишния си стил на живот. Чухме се по телефона ден преди фаталния край.
„Представяш ли си, някакъв лигльо психолог днес ме пита страх ли ме е от смъртта! Кой си ти, бе, та ще задаваш такива въпроси!“
За смъртта на Виктор Пасков пусна некролог и британският „Тайм“, резервиран инак към литературния живот в малка България. Началните думи казват много:
„Виктор Пасков бе българин с много таланти и жив темперамент“.
Очеркът е част от книгата на Ива Йолова „По думите ще ги познаете“, изд. „Ентусиаст“.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение