Виновен до доказване на обратното. В България е така. Тази страна на чудесата, която обичам и мразя с цялото си сърце като типична нейна дъщеря, е един от кръговете на ада, в който няма нужда от дявол да набутва обратно изпълзяващите, защото българите са поели доброволно тази функция.
Преди дни стана ясно, че е заловен убиецът на 16-годишния Георги Игнатов. После се появиха и още подробности за разкриването му. Всички се зарадвахме, че най-после ще има справедливост. Снимката на убиеца обикаляше мрежата вече две години. При цялата обезвереност в институциите, подобна новина донесе облекчение, че те все пак работят. Слава богу, има и хора, които вършат работата си почтено.
Тази сутрин прочетох как съученици, познати и дори директорът на училището и учителите на заловения Йоан Матев знаели, че е той и никой не алармирал властите. Аз съм трезвомислещ човек, но признавам си, че реагирах първосигнално и се ядосах ужасно. Написах веднага статус – без да мисля и без да съм прочела почти нищо по случая – в който обявих:
„Днес очаквайте текст от мен на тема „обществото, чието любимо занимание е злословието зад гърба на почтени и непочтени хора, и което мълчи, когато разпознава убиец“. Няма да съм добра, обещавам“.
Тъпо. Тъпо, защото с този статус аз станах част от тълпата, срещу която го написах. А тази тълпа е всеки един българин, който разпространява клюки зад гърба на другите. Прочетох, че някакви хора знаели и не казали, приех това обвинение като истина и започнах да раздавам справедливост. Само че справедливостта отдавна не съществува, защото седемте милиона съдии, от които се състои българският народ, много рядко се интересуват от истината, отсъждайки за хора и ситуации, които не познават.
Следствието и съдът ще кажат дали Йоан Матев е виновен. Засега изглежда да е така. Намерен е ножът, с който Йоан е наръгал Георги. Не мога да обвинявам родителите, че са крили детето си. Повечето хора биха направили всичко, за да спасят децата си от затвор. Аз не знам как бих постъпила, ако това се случи в моето семейство. Смущаващо е, ако е вярно, че хората около Йоан Матев са мълчали през тези 2 години, въпреки подозренията си, че точно той е убиецът – а иначе присъдите за всеки и всичко се раздават на килограм и в социални медии, и на разговорите на кафе. Затова и войнственият ми, обобщаващ подозрения, а не факти, статус, веднага получи стотици лайкове. Когато новините са добри и изпълнени с надежда, лайковете се броят на пръсти. Има ли свирепи клетви, харесването е страстно и възторжено.
Социалните мрежи създадоха чувството, че всеки човек е медия. Медиите обаче са базирани на журналистически принципи – когато, разбира се, медиите ги спазват. А човекът като медия общо взето е фейк нюз. Той няма принципи, освен тези, които може би са създали у него родителите му. И това „може би“ е много голямо. В България сме израснали в общество, изградено от слухове, доносници и донасяното от тях. Между тях страхливата публика се опитва да намери истината отново чрез… слухове.
Така всеки човек е една много фейк медия дори и в разговорите си с познати и близки, в които се разпространяват клюки и неверни, злостни слухове за други хора – без да ги познава, без да им е живял живота, без да има информацията, която може да създаде обективен профил за обсъждания човек. Няма съмнение, че това е наследено от времена, в които всички се страхувахме и бяхме виновни до доказване на противното. Днес е валидно същото, защото примерно „бащата на Йоан е ченге и всички се страхуват от него, затова не са посмели да сигнализират за подозренията си“.
Мълчим, когато трябва, и говорим, когато не трябва. Създаваме неверни и „уронващи престижа“ психологически профили на всеки, който попадне на гнева ни. А това общество е гневно, да не се заблуждаваме. Дресирано е десетки години в създаването на условен рефлекс да потиска гнева си и да злослови за невинни хора с удоволствие, а за престъпленията и убийците да мълчи.
Когато разказахме в „Провокативно“ историята на Надя Дункин, пребитата до смърт в дома си свидетелка от процеса за лагерите, имах странен разговор с приятелка. Знам, че тя няма да ми се разсърди за това, че ще извадя публично есенцията му. Бих искала да й помогна да разбере колко не е права. Важно е да го разбере. Спорен нея клюките зад гърба на г-жа Дункин преди смъртта й, че имала млади любовници и може би един от тях я е убил, вероятно са истина. Да припомня: Надя Дункин попада за 2 години в лагера в Ловеч, наклеветена незнайно от кого, че е говорила срещу властта. През 1994 г., когато я убиват, тя е на 81 години. Идеална възраст за секс.
Колко хора са пребивани до смърт с тояга в дома им така, както са пребивали с тояга в лагера? Колко хора са свидетели на предстоящ процес за жестокостите в лагерите? Как един блок обсъжда една 81-годишна жена като курва? Каква случайност е, че тази осемдесетгодишна „курва“ е убита два месеца преди да свидетелства? Защо тези „добри хора“ от блока са се обадили на милицията цели два часа, след като Надя Дункин е спряла да вика? И случайност ли е, че няколко месеца след убийството й следствието е прекратено, защото „всичко било ясно“. „Била е курва и я е убил неин млад любовник.“ Не е намерено нито оръжието на престъплението, нито убиецът. Едно ужасяващо убийство на жена, осмелила се да не мълчи, остава неразкрито. Курва и край.
Остава най-ужасният въпрос – защо моята приятелка ДНЕС подозира, че Надя Дункин е била курва, гнусно същество, готова да измисля съществуването на лагера в Ловеч, изпращането си в него, побоищата над нея и останалите лагеристи и изобщо да лъже за целия си съсипан живот, за да бъде безмилостно убита в дома си, а после паметта й да бъде поругавана с тези съмнения?! Не разбирам стокхолмския синдром, от който страдат милиони българи.
Не се съмнявайте в жертвите, осмелили се да говорят. Смелостта тук е мразена страстно. Ако се съмнявате в тях, това е израз на вашето съмнение в себе си. Тъкмо това съмнение пречи на България да се промени към добро.
Бъдете по-отговорни към себе си, когато разпространявате неверни слухове за други хора. За хора, които не познавате. Не бъдете така готови да вярвате на светналите от нездрава възбуда очи на събеседника ви в кафенето, когато разказва живота на трети човек, който не присъства на масата. Вярвайте само ако усещате добронамереност. Ако я няма, прекъсвайте разговора. Не давайте ухо на злото, само защото то ще ви накара да се почувствате по-добре от мисълта, че има по-лоши от вас хора. Няма как да знаете дали неприсъстващият човек е кофти, ако не го познавате лично.
Ако слушате, а после и продължите разваления телефон на четири очи или във Фейсбук, вие СТЕ един от тези, които убиват отново убитите и нараняват отново жертвите. Гледайте вашата истина ЗА ВАС, вътре в себе си, като прав път с ясни бели очертания и когато видите, че криввате, изправяйте курса. Няма кой друг да го направи заради вас. Като човешки същества сме отговорни да се придържаме към един базисен морал, който не се следи от Държавна сигурност, Русия, Америка, Фейсбук, полицията, правителството или от съдебната система. Този морал е строго личен. Който не вярва в Бог и християнския морал, трябва да намери сили да вярва в личния си морал. Бог или не, по делата им ще ги познаете.
Всеки е невинен до доказване на обратното. Съжалявам за статуса си във Фейсбук. Във всяка човешка трагедия има много участници, макар и непреки. И никой не живее живота им.
Всичко от Милена Фучеджиева в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение