Виолета Станичич: Не воювам, жаля писателите

Нова знаменитост изгря на българската литературна сцена преди около година. Не е в отбора на писателите, а на читателите. Пише и публикува в най-голямата медия – социалната мрежа Фейсбук. Дързостта й да говори откровено дори за фигури, извоювали си неприкосновеност в средите на родната критика, мигновено я направи популярна, мистериозна и някак страховита, защото българската книжовна общност за първи път чу името Виолета Станичич.

Виолета всъщност е добре позната у нас с бащината си фамилия Симеонова. Става Станичич, след като се омъжва, но това е история, подходяща за друг тип издание. Дълги години нейните герои бяха политиците от първите страници на вестниците. Работила е в „Култура“, „Работническо дело“, „Континент“, най-дълго в „24 часа“. Сътрудничила е на „Дневник“, „Тема“, „Мениджър“ и Би Ти Ви. Осем години е била нещатен кореспондент на сп. „Тайм“. В момента тя ръководи бюрото на Европейския парламент в Загреб, Хърватия, преди това оглавяваше представителството на институцията в България.

Обективността на Виолета Станичич за кратко превърна критиката в крепост, за която закопняха много от бойците на родната литературна арена. Но писателите се боят от нея. Защото се случва Виолета да ги потроши от бой – софистициран, сложен и изкусен. Такъв, какъвто се преболедува бавно, но за някои става още по-трудно, когато тя похвали някого.

– Как се обуздава книжен наркоман като този у вас, Виолета?

– Лъжете се. Нямам зависимости. Имам любопитство. Желание да се питам, да откривам написани или обяснени собствените си страхове и противоречия. Да човъркам мозъка си. Да мечтая. И те са отговорни за привързаността ми към книгите, филмите, театъра и пътуванията. Винаги съм ги имала. Просто в тази житейска фаза – а и с помощта на социалните медии, те „избиха“ на видело.

– Какво ви подтикна да пишете рецензии за литература и по-специално българска?

– Нямам претенции и не давам обещания, че пиша рецензии. Пиша собствените си мнения, отзиви, след като прочета книга. И то не за всичките. Понякога си премълчавам. Крещящото мълчание също е оценка, за който го разбира.

А иначе всичко започна на шега преди година. Аз вече на няколко пъти живея извън България, по професионални и лични причини. През тези периоди имам изострен глад за българска литература и култура, вероятно като проява на известна носталгичност, като културна хъшовщина дори. Идеализация и тежнение по нея. Така още преди 6-7 години започнах да чета доста българска литература. Сега, от две години пак съм навън и затова живея в България чрез медиите и литературата. А и много пътувам. Прекарвам по 7-8 часа на път няколко пъти в месеца. Ясно как ги преживявам, с книги. Получи се акумулация и след като прочетох една особено покъртителна с претенциите си нова книга, „избухнах“ и се излях във Фейсбука си. Имах много ограничен приятелски кръг, но стана верижна реакция. И така започнах да отразявам като в своеобразен дневник какво чета, мисля, гледам, пътувам. Хоби за душата и за разума. Писане основно за лична и приятелска употреба, мотивирано единствено от потребността за писане.

– Ако трябваше да напишете рецензия на вашите рецензии, как би изглеждало началото на подобен текст?

– Виолета Симеонова Станичич разказва някаква човешка история или праща малко послание всеки път, когато се прави, че пише книжно ревю…

– Преди да се заемете с политика, я отразявахте. А откакто пишете за книги, сменихте изцяло аудиторията – можете ли да опишете профила й?

– Аз не се занимавам с политика, кариерата ми е в областта на публичната администрация и комуникации.

Сегашната ми приятелска „публика“ ми изглежда съставена от критично мислещи и също толкова любопитни и интересни хора, някои от тях истински, други вътрешни емигранти.

– А дали вашата публика очертава нова Виолета Симеонова – една непозната за вас личност?

– И аз, и приятелската група (или публика, както я наричате), минахме през тежък преход, бурна младост, ферментиране, прекипяване. Даже още растем. Откривам в себе си едно помъдряване и уталожване в някаква менторска роля (в позитивния, надявам се, смисъл на тази дума), но то е неизбежно. Аз съм майка, пък и истински ментор, наставник, работя с много, много стажанти – вече в две държави, и тази нова житейска роля е най-позитивната част от моя собствен растеж.

– Някои ви наричат Хищника, за други сте Пришълеца на територията на литературната критика – кой герой от комикс бихте избрала за ваш псевдоним като автор или за хейтър?

– Да се самоиронизирам, нали? Супермен? В помощ на по-слабите и онеправданите, срещу злодеите на деня. Колкото и да е мощна машината зад тях. Говорим изцяло в литературен смисъл, нали? И с щипка сол под езика.

Виолета Станичич ръководи бюрото на Европейския парламент в Загреб, Хърватия, преди това оглавяваше представителството на институцията в България.

– Как се стабилизирате емоционално от негативните анонимни коментари в интернет?

– Аз нямам проблем с негативните коментари, когато са от реални личности и аргументирани. Съвсем друг е въпросът, че съм жертва на онлайн насилие, някъде вече 12 години. Имам си личен трол, вероятно доста болна душевно личност, която се проектира пред света си като чаровна, умна, цивилизована и пр. И която прекарва дълги дни и нощи в писане на измислени дискусии и дебати от десетки фиктивни личности, всеки път когато попадне на нещо мое или на споменаването ми. Понякога инсценира форумни дискусии и разправи с дни. Там всичко се концентрира на скромната ми личност и нейните недостатъци. Има и такива хора. Тя е една от прамайките на организираното тролстване в България и го прави не за пари, а заради това, че злото е обзело душата й и се храни от нея. Знам ли коя в тази особа? Да. Следите в Интернет остават и лесно се идентифицират. Какво изпитвам? Смесени чувства. Понякога гняв, понякога съжаление, понякога омерзение. Тъга. Дали с нещо е променила живота ми? Да. Накара ме да се вглеждам още повече в кладенеца на собствената си душа.