Вирджиния Улф и биографията на едно куче, живяло с двама големи поети (откъс)

Светът я познава като автор на високи романи и есета. Но през 1933 г. Вирджиния Улф издава роман, наречен „Флъш” – иронична, мила и безхитростна биография на кокер шпаньола Флъш, любимо куче на английската поетеса Елизабет Браунинг, съпруга на големия поет и писател Робърт Браунинг. Под привидно лековатата форма обаче майсторката на словото е включила сериозни разсъждения за духа на епохата, социалното неравенство, философията и поезията и как всичко това, съчетано в събитията около семейство Браунинг, влияе върху поведението на тяхното куче.

Досега романът не е излизал на български език. На 21 декември издателство „Кръг” го пуска за пръв път у нас в превод на голямата българска преводачка Иглика Василева, а цветните илюстрации в изданието са на популярната испанска художничка Ираче Лопес де Мунаин.

Вирджиния Улф не случайно избира куче за основен образ. През целия си живот тя обожава животните, особено кокер шпаньолите. В семейството ѝ, докато расте, винаги са били отглеждани домашни любимци. Майката на бъдещата писателка често разказвала измислени истории за животни, а баща ѝ и брат ѝ рисували птици и насекоми. В собствения си дом години по-късно Улф отглежда много кучета от различни породи – фокстериер, овчарски, кокер шпаньоли, помияри. Имала е котки и дори маймунка. Едно от любимите ѝ кучета – кокер шпаньолът Пинки – я вдъхновява да напише „Флъш”. Кучето било подарък за Вирджиния от Вита Саквил-Уест, нейна близка приятелка и интимна партньорка. Снимката на Пинки стояла върху корицата на първото издание на повестта.

През 1933-та Улф пише на свой приятел:

„Бях толкова уморена, след като завърших „Вълните“, лежах в градината и четях любовните писма на Браунинг, а образът на кучето ме разсмя, така че не можах да устоя да му вдъхна живот“.

Тя създава текста почти на шега. Когато е публикуван в книга обаче, резултатът изненадва всички – „Флъш“ се радва на толкова голям успех сред читателите, че става една от най-харесваните творби на британската писателка. В наши дни сп. „Гардиън“ определя романа като „Истинска кучешка класика!“.

Флъш е кокер шпаньол от най-висок клас. Ушите му са красиви, краката му са изящни, а козината му блести като злато. През лятото на 1842 година той прекрачва прага на голяма къща в Лондон и става домашен любимец на поетесата Елизабет Барет. Към нея Флъш веднага изпитва безусловната любов, която цял живот ще го кара да ѝ служи вярно. Дори при появата на опасен враг… Книгата разказва за запознанството на Елизабет Барет и Робърт Браунинг и ранните години на брака им през погледа на Флъш.

„Флъш“ е изтъкан от фин хумор, изтънчен език и силни социални послания, характерни за писателката. А реалните факти, върху които е изградена историята придават автентично звучене и атмосфера.

Предлагаме ви откъс от романа „Флъш”, предоставен от издателство „Кръг”

Зимата отмина и отново се запролети. Според Флъш не се виждаше краят на тази връзка; и точ­но както реката, въпреки че в нея неподвижно се оглеждат дървета, крави на паша и литнали нави­соко врани, тя неизменно тече и стига до водопад, така и дните, Флъш беше сигурен в това, напред­ваха към някаква катастрофа. Слухове за промяна витаеха във въздуха. Понякога Флъш си мислеше, че предстои голямо преселение. В къщата се чуваха неизбежните шумове, които предшестват – въз­можно ли е? – пътуване. Куфарите бяха избърсани от прах, бяха – колкото и невероятно да изглеждаше – отворени. После отново затворени. Не, семейството не се пренасяше. Братята и сестрите вли­заха и излизаха както обикновено. Господин Барет продължаваше да прави вечерните си посещения в обичайния час, след като мъжът си е тръгнал. Тога­ва какво беше това, което предстоеше да се случи? Защото след като лятото на 1846 година клонеше към края си, Флъш беше вече напълно сигурен, че се задава промяна. Можеше да я долови в различния на­чин, по който звучаха вечните гласове. Гласът на госпожица Барет, който обикновено звучеше умо­лително и плахо, сега беше изгубил обичайната си неувереност. Отекваше с решителност и дързост, които дотогава Флъш никога не бе чувал. Да можеше само господин Барет да чуе тона, с който тя приемаше онзи узурпатор, смеха, с който го посрещаше, възклицанията, с които той поемаше ръката ù в своята! Но в стаята с тях никога нямаше друг ос­вен Флъш. За него този обрат беше най-болезнен. Не само че госпожица Барет се беше променила в по­ведението си към господин Браунинг – тя се бе про­менила във всяко отношение, но също така и в чув­ствата си към самия Флъш. Към неговата гальов­ност взе да се отнася по-рязко; прекъсваше ласките му с присмех; караше го да се чувства така, сякаш има нещо жалко, глупаво и превзето в предишния му начин на общуване. Суетата му беше накърне­на. Ревността му бе възбудена. Накрая, когато дой­де юли, той реши да направи нещо дръзко, в опит да си възвърне нейното благоволение и ако е възмож­но, да измести натрапника. Как да извърши този двоен подвиг, нямаше никаква представа, нито мо­жеше да го планира. Но най-внезапно на осми юли нещо го прихвана. Хвърли се срещу господин Брау­нинг и яростно го захапа. Най-накрая острите му зъби се срещнаха един с друг върху нищо неподози­ращия плат от панталона на госта! Ала кракът вътре в него беше твърд като желязо, в сравне­ние с него кракът на господин Кениън приличаше на масло. Господин Браунинг го перна лекичко, за да го отпъди, и продължи да говори. Нито той, нито госпожица Барет сметнаха, че атаката заслужава внимание. Напълно объркан, победен, останал без нито една стрела в колчана си, Флъш се сви върху възглавничката си, едва си поемаше дъх от гняв и разочарование. Ала бе преценил погрешно наблюда­телността на госпожица Барет. Когато господин Браунинг си тръгна, тя го извика при себе си и го наказа по възможно най-лошия начин. Плясна го по ушите – това не беше нищо; странно, но шляпване­то му хареса; не би имал нищо против да получи и второ. След това обаче тя му заяви със строг, нази­дателен тон, че вече няма да го обича. Тази стрела го улучи право в сърцето. През всички тези години бяха живели заедно, бяха споделяли всичко заедно, а сега заради едно мимолетно прегрешение тя заявя­ваше, че няма повече да го обича. После, за да му по­каже, че това е краят, взе донесения ù от господин Браунинг букет и започна да подрежда цветята във ваза с вода. Това действие, каза си Флъш, е пресмет­ната и умишлена демонстрация на злонамереност; действие, с което да го постави на място и той да се почувства като пълно нищожество. „Тази роза е от него – като че искаше да му каже, – както и този карамфил. Нека червеното да заблести до жълто­то; и жълтото до червеното на фона на зеленото листо“… Подреждаше цветята едно до друго, после отстъпваше назад да им се полюбува, сякаш сами­ят той стоеше пред нея… мъжът с жълтите ръка­вици… сред букет сияещи цветя. Но дори и тогава, докато аранжираше цветята, не можеше докрай да пренебрегне вторачения в нея поглед на Флъш. Не беше в състояние да омаловажи това „изражение на истинско отчаяние върху физиономията му“. Нямаше как да не се разнежи. „Най-накрая му рекох: ако си добро куче, Флъш, може да дойдеш при мен и да ми кажеш, че съжаляваш, при което той се втурна през стаята и целият разтреперан, целуна първо едната ми ръка, после другата, вдигна лапа за здра­висване и ме погледна в очите така умолително, че и ти сигурно щеше да му простиш, както направих и аз.“ Това беше нейното описание на случката пред господин Браунинг; а той, разбира се, ù отговори: „О, бедничкият Флъш, мислиш ли, че не го обичам и ценя най-малкото заради ревнивия му надзор… и не­желанието му да опознае друг, след като е опознал теб?“. Лесно му беше на господин Браунинг да проя­вява великодушие, но то беше може би най-остри­ят трън, забит в тялото на Флъш.