Вкусът на времето, когато правехме Кооп-кола

„Соц гурме“ е книга, която четох два-три месеца. Не заради друго, ами защото не е малка, в който и да е смисъл на думата. Хем е голям формат, близо 400 страници в макс-размер, та на хартия не става за разнасяне, хем и съдържанието ѝ не предполага да се захласнеш и да я отхвърлиш за няколко нощи.

Това е доста сериозна книга. Което е и похвала, и не толкова.

„Соц гурме“ е по някакъв начин история на най-новото време, написана през гледната точка на личната, човешка вселена, на най-ежедневното. Тя е своеобразно антропологично изследване на живота на българите, особено през епохата на най-ранния соц. Занимава се детайлно както с характерните белези на времето – колективизма, бригадите, плановият живот, така и с интимния, личен свят на семейството – и все през любопитната гледна точка на храната, вкуса, нейните „моди“ и дори малки драми.

Идеята е изключителна, реализацията нелоша.

Албена Шкодрова е пребъркала доста библиотеки и кулинарни книги, говорила с немалко хора, някои от които изключително любопитни особи. Както текстът ми вървеше бавно и тромавко в началто, така ме хвана, като започнах да научавам историите на „българската“ Кока-кола, после и Алтая, месните експерименти, плагиатствата на световни марки, шоколадените вафли, пък и цялата сладка индустрия, която се е напъвала всъщност да минава без шоколад и всякакви други соц пикантерии. Несъмнено тази книга е реалистичен документ, свидетелство за една отишла си епоха, която толкова много хора сега са склонни да идеализират носталгично. И това заслужава нашите почитания.

Тук идва но-то. Вечното но, заради което наскоро прочетох, че съм само с една идея по-интелигентна от средния хейтър. (Цитирам свой критик.) Книгата е можела да се превърне в мащабен мемоар на целия период, ако изпълнението догонваше – пак повтарям, великолепната идея.

Какво ми липсва?

Първо, свидетелствата и разказите на много по-широк кръг от хора, не само на типичната, основно софийска градска интелигенция. Във времената, за които се разказва, по-драматичната, а и типична част от соц живота е в селата и градовете, в които липсват характерните софийски „привилегии“. Там е трябвало да се „оре“ по-дълбоко.

Второ, ужасно страдах, че книгата не е добре илюстрована, че липсват изобилните фотографии, които да изпълнят още повече с харакерната си образност сивата епоха. Четях и си представях как е трябвало в комплект с всяка глава да вървят снимки от домашни тържества, служебни банкети, казармени изпращания и многолюдни сватби с характерните им соцменюта, довлачени от Запада Некермани и Бурди, заедно с кройките и прекопирванията им. Замечтах се даже да са сложени успоредно рекламите на американските кухни, домакини, уреди и рецепти от 50-те и 60-те, на фона на руските такива (доколкото ги е имало) и българските „лица“ на жената в действие.

Видях и пропусната възможност в нишката с кулинарното „разследване“. Дали това, което правим и ядем сега, винаги е било същото? Каква е еволюцията на уж вечните ни манджи? Заинтригува ме историята с таратора и шопската салата, от които нататък вероятно може да се развие самостоятелна кулинарна „сага“.

Но основният за мен дефект: книгата е написана без чувство за хумор, някак си равно и монотонно дори, а толкова много от историите в нея предполагат шеги и закачки, анекдоти, образност, пикантност, даже пиперливост. Малко повече лични човешки истории щяха да ѝ дадат вкус.

Уважавам документалността ѝ, но мисля, че само щеше да спечели и да очарова масовата аудитория, ако беше подправена с по-интересна образност и разказвачески подход.

Така или иначе, „Соц гурме“ е интересна книга. И апропо, чудесното ѝ заглавие-оксиморон е находка, нов идиом дори, сполучливо обобщаващ абсурдността на периода.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.