Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Владимир Левчев: Децата не могат да отговарят за родителите си

България е в Европа. Такава искаха да я видят и нашите възрожденци

"Идеята, че децата на комунистите не могат да бъдат други, освен комунисти, е всъщност комунистическа. В интернет е пълно с червени тролове, които щом публикувам нещо, припомнят, че баща ми е бил от Живковата номенклатура", казва Владимир Левчев. Снимки: Румен Добрев. - Владимир Левчев: Децата не могат да отговарят за родителите си

"Идеята, че децата на комунистите не могат да бъдат други, освен комунисти, е всъщност комунистическа. В интернет е пълно с червени тролове, които щом публикувам нещо, припомнят, че баща ми е бил от Живковата номенклатура", казва Владимир Левчев. Снимки: Румен Добрев.

Новата книга на Владимир Левчев – „Любов на площада“, започва с манифест за съвременното изкуство. Отпечатан е нетипично – на самата корица. С това декларативно обръщение Левчев определя постмодерното за старомодно и скучно, според него съвременното изкуство трябва да съучаства, призовава, да се смее, дори когато го разстрелват. В интервю, което направихме с Владимир Левчев в Деня на будителите, с него разговаряме за политическите и етическите разстрели, за премълчаваната история, за сблъсъците преди и след 10 ноември между баща и син, за разговорите ни със стените и за поезията.

– Загуба на време ли е да говорим за будителите, г-н Левчев?

– Разбира се, че не е загуба на време! Но не бива да се говори с формален патос. Нека да помислим какви биха могли да бъдат народните будители днес. Защото все още имаме нужда от пробуждане, май…

– Имаме нужда от пробуждане, но като че ли няма кой да ни събуди?

– Трудно се намират будители сред политиците. Аз бих „номинирал“ по-скоро Ранобудните студенти от времето на протестите миналата година срещу кабинета Орешарски и задкулисието… Уви, често ни се случва, като в ония детски сънища – да си мислим, че сме се събудили: обличаме се, излизаме с чантите за училище, но изведнъж разбираме, че още сме в леглото и събуждането също е било само сън…

– А сред интелектуалците намират ли се будители?

– Ние имаме чудесни интелектуалци – и писатели, и художници, и артисти и музиканти, които са на световно ниво.

– Нивото им в изкуството на някои може би е световно. Защо обаче то не достига до народа?

– Мисля, че достигат. Вижте само колко са пълни театралните салони! Но връзката на интелигенцията с народа, писането „разбираемо“ до народа, беше много на мода през 45-те години комунистическо управление. С народа постоянно се спекулираше. Често най-добрите интелектуалци бяха обвинявани, че са скъсали връзката си с народа, че правят „буржоазно, антинародно“ изкуство. А ако някой наругае Живков, или който там е лидер, го обвиняваха, че е враг на народа и предател… Статии в западния печат, описващи тоталитарната власт, се наричаха „чужда пропаганда против България“… С думата „народ” политиците често спекулират и днес… Народът се състои от милиони отделни личности, всяка със свой индивидуален характер и виждания. Мнозинството казва думата си по време на избори. И не трябва да се оплакваме след това от собствения си избор. Още по-малко, ако не сме гласували. Хората също така могат да излязат на улицата и да оказват натиск върху властта, или да я контролират с неудобни въпроси и разкрития. Това е гражданското общество. Но „народ“ е абстракция, с която трябва да внимаваме. Особено когато си позволяваме да говорим от името на народа, да се попитаме, имаме ли това право?

Liubov na ploshtada

– Никой не може да отрече правото на будители по време на Възраждането да говорят от името на народа. Днес т.нар. будители като че ли мислят повече за себе си, отколкото за „народа“? 

– Обикновено говорим за народни будители от времето на Възраждането, от времето на борбата на българите за национално освобождение. Днес струва ми се имаме нужда повече от освобождение от самите себе си, от собственото си робско самочувствие. Да се събудим и да се освободим от собствените си дерибеи. Никой отвън не ни е виновен. Тези, които доведоха до обедняването на хората, това е нашата собствена мутрокрация и олигархия. Тя се създаде още в началото на 90-те години на базата на Държавна сигурност, с прословутите куфарчета. И най-циничното е, че те, които тормозят народа и го грабят, внушават, че едва ли не Западът, капитализмът е виновен за бедността. България е най-зле от бившите комунистически страни в Източна Европа, по-зле и от Румъния. Защо така капитализмът само у нас не върви…? Защото го строиха през 90-те същите хора, които строиха преди това социализма. И също го провалиха. Много е важно да си знаем историята. За съжаление нашите ученици не учат историята на комунизма. Нито на последните 25 години.Четвърт век мина, откакто уж приключи комунизмът у нас.

– Хора от Държавна сигурност има във всички партии…

– В някои има повече, в други – по-малко… Май днес се оказва, че най-силно свързано с ДС е ДПС. Разбира се, и БСП. Но не говорим само за политическата власт.

– Има и индиректно свързани с ДС.

– Какво значи индиректно? Има такива, за които няма да разберем, ако не се отворят досиетата им. Но това с индиректното свързване, чрез слухове и предположения, означава да обвиняваме всички във всичко. Нека говорим с факти! Затова трябваше да се извадят досиетата още в началото на деветдесетте и да се направи лустрация, да се извадят от властта тези хора. Но те са сега повече в икономическата власт. И непрекъснато се твърдят неверни неща за миналото. Защото не си знаем историята. Например постоянно се говори, че дисидентите преди 10 ноември всичките били подставени лица на Държавна сигурност – това го говорят именно хора от Държавна сигурност. Все едно всички български интелектуалци, които бяха против властта – като Радой Ралин, Блага Димитрова, Желю Желев и много други – са били агенти! Това са подли инсинуации. Че имаше внедрени хора в дисидентските групи – няма съмнение – но не всички са били такива. Казват и, че България е била най-верният сателит на Съветския съюз. Вярно е, че българите по принцип не мразят руснаците, както поляците например, които са страдали исторически повече от Русия повече от нас. Но знаем ли достатъчно за репресиите у нас?

– Впрочем, фактът, че Тодор Живков е предлагал България за 16-а република на СССР, също липсва от учебниците. Налага се мнението, че това е мит, че не се е случило.

– Да, защото не учим историята си и живеем в света на митовете. Но нека се върнем и по-назад от Живков. Веднага след 9 септември 1944 г., след превземането на България от Червената армия, започва жесток терор, десетки хиляди са избити без съд и присъда, други са осъдени от Народния съд, без да имат нещо общо с фашизма. Горянската съпротива, за която доскоро не се говореше, се оказва може би най-масовото въоръжено антикомунистическо движение в Източна Европа. Имало горянски чети навсякъде, от Добруджа до Македония.

– Горянството също не е намерило място в учебниците.

– Не само липсва, но и доскоро никой не говореше, не се знаеше за това. Казваме, че България е била най-верният сателит на Русия. Но не знаем, че българското анти-комунистическо движение е потъпкано жестоко още в края на 40-те и началото на 50-те. Репресирани и убивани са и земеделци, и социалдемократи, та дори и комунисти като Трайчо Костов. Жестокостта е била голяма. Да, организирано дисидентско движение нямахме като чехите и поляците. Но имахме хора като Любомир Собаджиев, лежал десетки години в затвора, защото е писал позиви срещу съветското нахлуване в Чехословакия, като Александър Николов (Сашо Сладура), джаз музикантът, убит в лагера в Ловеч за разказване на вицове в началото на 60-те… Когато бях ученик и студент, през 70-те и 80-те, повечето хора мислеха, както и аз, че лагерите са били затворени през 1956 година – нищо подобно, и по Живково време е имало и политически затворници, и убийства.

– В едно от стихотворенията ви в книгата „Любов на площада” – „Стената”, питате Стената за всички тези неща, но тя не отговаря…

– Това стихотворение е от миналата година, от време на протестите. В книгата „Любов на площада“ съм събрал любовни и политически стихотворения, писани в период от 35 години. Има и политически стихотворения, против властта, още от времето, когато съм бил на 20-ина години. Аз никога не съм се смятал за политически поет, писал съм главно лирика, но в един момент тези стихотворения се оказаха доста, събрани през годините.

– Да се върнем на стихотворението „Стената” – все още ли разговаряте със стени?

– Това не е точно стихотворение. В тази книга има експериментални неща, които са повече есеистика. Поезията е съществувала в най-древни времена, преди писмеността; Библията е поезия, Коранът, Бхагаватгита – всички религиозни книги; средновековният епос е поезия, античната драма, Шекспир. Така че поезията не е само лирика. Не е само израз на лични емоции, „изливане на душата“, както смятат някои. В тази книга освен любовите стихотворения, имам и политически, неща, които са на границата между поезия и есеистика. Текстът „Стената” написах по време на миналогодишните протести, когато Роджър Уотърс написа „Оставка” на „стената“ на концерта си в София. Задаваме въпроси към Стената, но тя никога не отговаря. Накрая казвам: „Стената не може да говори. Стената отговаря само, когато хората я питат с чук”.

– Ако народът пред 2013 г. беше излязъл на жълтите павета с чукове, ако се беше проляла кръв, протестът щеше ли да има друг изход?

– Разбиването на Стената с чук е символ, както и самата Стена е символ. И не става дума за никакво леене на кръв. Берлинската стена стреляше по хората, но тя падна по мирен начин. За кървава революция говореха комунистите през цялото време, а през деветдесетте се плашеха, че едва ли не някой тях иска да ги премахва с кървава революция. Но както се видя, нищо такова не стана. Някои хора казват, че в това е проблемът, че не е имало истинска, кървава революция. Аз обаче винаги съм бил пацифист и съм смятал, че кървавите революции не са довеждали до нещо добро. Но още в началото на 90-те трябваше да има изваждане на досиетата и лустрация, както стана в Източна Германия и във всички останали източноевропейски страни. Както и лична отговорност за престъпленията.

"Ако веднага след 10 ноември досиетата бяха отворени, днес нямаше да има толкова бедни хора у нас. В годините на прехода държавата ни беше ограбена именно от агентите на Държавна сигурност, още през 90-те години", казва Владимир Левчев.

„Ако веднага след 10 ноември досиетата бяха отворени, днес нямаше да има толкова бедни хора у нас. В годините на прехода държавата ни беше ограбена именно от агентите на Държавна сигурност, още през 90-те години“, казва Владимир Левчев.

– Проблем ли е, че ние не минахме през изкупление?

– За съжаление дори сред висшето духовенство в църквата е имало сътрудници на ДС. Но повечето от тях не чухме да са се покаяли. Или да обяснят. Това е най-тъжното. Нали Църквата е моралният водач и будител?! Бих казал и нещо друго – ако веднага след 10 ноември досиетата бяха отворени, днес нямаше да има толкова бедни хора у нас. В годините на прехода държавата ни беше ограбена именно от агентите на Държавна сигурност, още през 90-те години. И икономически щяхме да сме по-добре. Да не говорим за морала, очевидни са моралните поражения.

– Демократично ли е все още обществото, в което живеем?

– Разбира се, че имаме демокрация, дори и да не е идеална. Има хора, които твърдят, че преди 25 години било едва ли не по-добре от сега. Това са пълни глупости. Който твърди, че при комунизма сме живели по-добре – или лъже хората, или себе си. Преди десети ноември всички бяха бедни, имаше уравниловка в бедността, с изключение на партийната върхушка. Никой нямаше право да изразява несъгласие с властта, никой, или почти никой, нямаше право да излиза на Запад от България. Сега проблемът е защо толкова много деца учат в чужбина, защо толкова много българи отиват да работят в Европа. Ами представете си обратното – по комунистическо време никой нямаше право да мръдне навън от страната. Граничарите пазеха хората да не излизат от България, а не някой да не влезе. И дори разстрелваха бегълците. Като в затвор. А помните ли началото на 90-те, Лукановата зима? Аз бях между 1994-а и 2007-а извън България и като се върнах, не можах да позная страната. Колкото и да се оплакваме, нещата сега са несравнимо по-добре. Макар и най-бедната в ЕС, ние вече сме една европейска страна.

– Вашето семейство все пак не е било бедно, г-н Левчев.

– Тогава богатството не се изразяваше толкова в пари, колкото в привилегии. В ранното ми детство баща ми беше млад поет, а майка ми млада художничка, живеещи при родителите си. Когато започна политическата кариера на баща ми, аз влизах в гимназията. Тогава имахме вече голям апартамент, кола и вила. Аз лично никога не съм бил член на партията, нито съм писал нещо в партийна възхвала през онова време. А тази идея, че децата на комунистите не могат да бъдат други, освен комунисти, е всъщност комунистическа . По същия начин децата на буржоазията бяха заклеймявани като народни врагове по време на комунизма. В интернет е пълно с червени тролове, които щом публикувам нещо, припомнят, че баща ми е бил от Живковата номенклатура.

– Клишето за вас може би е, че като син на Любомир Левчев, сте враг на демокрацията?

– Не, клишето е, че аз нямам право да защитавам демокрацията, защото съм негов син.

– Как общувате с баща си, има ли политически сблъсъци между вас?

– Винаги съм се пазил от това да изпадна в ролята на Павлик Морозов. Или на Богомил Райнов през 50-те. Да бъда публичен съдник на баща си и то след като той вече отдавна няма нищо общо с властта. Имали сме остри политически спорове и конфликти по онова време, особено в края на 80-те, когато с Едвин Сугарев започнахме да издаваме самиздатските списания „Глас“ и „Мост“ и когато станах член на „Екогласност“ и Клуб за гласност и демокрация. В момента сме в много добри отношения. А и винаги съм уважавал баща си като поет и родител.

– Как приемаше баща ви факта, че неговият син, наследник, кръв, е тотално различен от него?

– Какво значи кръв? Всеки си е тотално различен, всеки има право да бъде такъв, какъвто иска. Моят баща е бил комунист, а дядо ми не е бил. Дядо ми по бащина линия е бил лекар, проанглийски настроен. И дядо ми по майчина линия не е бил комунист. Но това е биографията на моите родители, аз нямам право да говоря от тяхно име. Децата не могат да отговарят за родителите си. Всеки трябва да отговаря за себе си.

"България е в Европа. Такава искаха да я видят и нашите възрожденци", казва Левчев.

„За съжаление, Путин възроди агресивната, антиевропейска реторика от времето на Студената война. В момента у нас конфликтът не е ляво-дясно, а путинисти и европейци“, казва Левчев.

– С баща ви сте в примирие, защо хората с различни убеждения в България им е трудно да говорят един с друг без омраза? 

– За съжаление, у нас като че ли се възражда реториката от времето на Студената война. Въпреки че вече сме в Европейския съюз, имаме дори в парламента антиевропейска и пропутинска партия – „Атака“. Путин възроди тази агресивна, антиевропейска реторика.В момента конфликтът не е ляво-дясно, а путинисти и европейци – хора, които искат да живеят в Европа, и хора, които искат да живеят в някаква нова Евразия, нещо като бившия съветски блок. Разбира се, у нас тези хора са малцинство. Но са много влиятелни в икономиката и по линия на връзки със старото ДС. Путин не е ляв, той всъщност е ултрадесен руски националист. Иска да възроди Руската империя на базата на една олигархия, която е изключително богата, а руският народ е беден. В Русия ножицата между бедни и богати е значително по-голяма, отколкото в Западна Европа.

Комунистите всъщност, никога не са били леви. Такива са били може би младите комунисти-идеалисти, преди да вземат властта. По време на комунизма в България беше нещо като крепостна феодална система. Левите се борят за социални промени. Консерваторът, десният е човек, защитава статуквото и не иска социални промени. Комунистите по онова време всъщност бяха десните. А БСП е наследница на БКП и не се разграничи ясно от престъпленията на тоталитаризма.

– Вие как се определяте в тази каша?

– Определям се като европейски човек. България е в Европа. Такава искаха да я видят и нашите възрожденци. Смятам, че най-доброто, което ни се случи по време на прехода, е че влязохме в НАТО и в Европейския съюз. Неотдавна имаше изказване на Барозу, който каза, че ако не бяхме приети в Европейски съюз, щяхме може би сега да сме на дереджето на Украйна.

– Да се върнем на стихотворението „Стената”. В един поетичен стил в него вие излагате всички аномалии на днешното българско общество. Питате стената защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават хора, разследвани за корупция и принадлежност към мафията. Вие как бихте отговорил, вместо Стената?

– Целият патос на Станишев беше, че едва ли не корупцията и мафията са само в ГЕРБ и те, заедно с ДПС, сега ще спасят народа от корупцията и мафията. А какво направиха? Стана много по-лошо. При Жан Виденов страната беше доведена до ръба на катастрофата с банковите фалити, при Орешарски – отново. Орешарски беше пионка на задкулисието, на мафията. Каква по-голяма корупция от тази? Слава Богу, че сме в Европейския съюз, иначе през 2013-а щеше да се случи вероятно нещо подобно на онова, което се случи по Виденово време. Все пак,„Господ помага, но в кошара не вкарва”. Така че ние сами трябва да си оправим кошарата. Няма кой да ни спаси отвън.

– Друг от въпросите към Стената: Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийствата, от престъпленията на Комунизма?

– Нали БСП се гордее, че е партията на повече от 100 години, а не някаква нова партия? Ами разграничете се тогава от престъпленията на БКП. И с тях ли се гордеете? С това наследство, как искате да бъдете нормална европейска лява партия! Ние имаме нужда от истинска лява партия, но БСП не е такава.

– Е, имаше една срамна целувка, с която БСП поискаха прошка от ДПС за възродителния процес…

– Това беше само на един митинг, официално нямаше позиция и по този въпрос, за насилственото преименуване на българските турци. Целият проблем сега с гласуването в Турция е заложен още от Възродителния процес, който предизвика масовото преселение на български турци в южната ни съседка. Винаги съм защитавал правата на турците в България, както и на всички малцинства. Но за съжаление, ДПС не е просто турска етническа партия. Аз не бих имал нищо против, ако беше партия, която наистина защитава правата на малцинствата. Но истината е, че ДПС е една фасада на икономическото задкулисие и е свързано с бившата ДС. ДПС и „Атака” много си помагаха взаимно, като провокират етническо напрежение. Но се видя миналата година в парламента, че те са двете глави на една и съща ламя.

– На корицата на стихосбирката си имате манифест за мисията на съвременното изкуство. Каква е тя, според вас?

– Това стихотворение е провокативно. Малко е и пародия на модернистичните манифести от началото на 20 век. Да, днес и модерното вече е старомодно. Вече живеем в една пост-постмодерна епоха. Тя е много различна от 20 век, една интернетна, електронна епоха. Ние дори не можем да осъзнаем още какво точно се е случило, как се е променил светът.

– За какво искате да съ-общават творците?

– Трябва да има не просто съобщение, но и общение, съ-общение с публиката. Както Архангелът съ-общава добрата вест на Дева Мария. Езра Паунд има една парадоксална дефиниция: „Поезията е новини, които си остават новини”. Съобщение, което не остарява. Новините се променят всеки ден, но добрата поезия и след 100 години ще се чете като топли новини, новини за смисъла на света.

– Проблем ли е за поетите днес достъпът до читателите?

– Интернетната епоха променя тотално идеята за изкуство. Едно време самиздатите се пишеха на пишеща машина и се разпространяваха от ръка на ръка, защото нямахме достъп до държавните печатници и издателства, а нямаше частни. Не съществуваше интернет, нито дори сателитна телевизия, за да се информираме за света. Тогава имаше една официална, партийна йерархия в културата, имаше и неофициална. На върха на неофициалната беше например поетът Константин Павлов, който не беше официално печатан като поет след 1965-та, или Бродски в Русия. Понякога дисидентите прескачаха от неофициалната в официалната йерархия и обратно. Има такива случаи – от Блага Димитрова до Анна Ахматова. Сега няма изобщо подобни йерархии. Съществува огромно количество пишещи хора и различни йерархии в различни микрообщества. С интернет необходимостта да публикуваш книга вече не съществува. Хартиеният самиздат се обезсмисля. Всеки може да си намери публиката в интернет. В блога ми някои стихотворения се четат от много повече хора, отколкото в книгите ми. Да не говорим за публицистичните текстове. Друг е въпросът за качеството на това „безйерархийно“ масово творчество. Но има многообразие. И е много трудно да правиш обобщения за литературата днес. Но аз не смятам, че книгата ще изчезне – една хартиена стихосбирка е предмет на изкуството. Друго си е книгата, която има тяло и мирише на печатарско мастило, в сравнение с онова безтелесно нещо – електронния текст. А един роман дори е и трудно да се прочете на екран. Хартиените вестници обаче са на умиране, хората се информират от интернет, който се е превърнал в безкраен океан. И можеш да се удавиш в него, ако не знаеш накъде отиваш. Лесната достъпност до информация като че ли ни прави по-лениви. И едва ли по-мъдри. Друг е въпросът, че ако електронното пространство сега изведнъж изчезне, човечеството ще остане без памет. Но – и книги са били горени, и цели библиотеки…

– Какво ви прави щастлив, г-н Левчев?

– Хармонията ме прави щастлив.Човек трябва да бъде в хармония с природата, с близките си и със себе си. Първо със себе си. Това е най-трудното и не винаги ми се отдава. Но е много важно. И от това зависи с какви очи гледаме света. Хората, които обичат, са по-щастливи. Ако сме черногледи, светът ни става черен. Трябва да вярваме в доброто и светлото.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg