Владимир Люцканов: Не сме партньори с Министерство на културата, воюваме

Мисъл, която зрее от години в театралната гилдия, преди седмица бе произнесена на глас. Директорът на Младежкия театър Владимир Люцканов заяви, че 50 театъра са много за България и трябва да се предприемат драстични мерки за справяне със ситуацията. Сценичните изкуства отново са в криза – както и миналото лято, както и по-миналото… Липсват милиони, театралните каси отчитат стотици хиляди левове дефицит, няма пари за постановки, за хонорари, за ток и парно. Пред фалит ли е културата, се питат творците.

На фестивала „Варненско лято“ Люцканов заяви още, че е лъжа твърдението, че театрите са пълни – те се изпразват все повече и повече:

„Не е нужно да си голям стратег, мислител, далновиден политик или организатор, за да забележиш нещо, което се вижда с прости цифри…“

Поканихме Владимир Люцканов, за да обясни къде според него е спасението на сценичните изкуства.

– Г-н Люцканов, в началото на седмицата събрахте целия състав на Младежкия театър, за да решите как да продължите да правите изкуство без пари. Излязохте ли с някакво решение?

– В интерес на истината не знам как да отговоря, не мога да отговарям за стъпките, които ще предприемат работещите в Младежкия театър. Разказах им всичко, което се е случило в театралния ни живот от края на 2010 г., когато влезе в сила Реформата в сценичните изкуства.

Първата стъпка си остана последна

Историята с Реформата тръгна от това, че отидохме една група театрали заедно с Йорданка Фандъкова при Бойко Борисов, за да му представим модела на общинските театри, по който искахме да се промени финансирането на държавните – не знам дали това е най-съвършеният модел в момента, но върши работа. Как се завъртяха нещата, че не се стигна до това, а до този вид Реформа…, не знам. Има една максима: „По-добре да има лошо решение, отколкото липса на решение“. И си казахме всички, че в крайна сметка това все пак е някаква стъпка, тя ни позволява да генерираме повече приходи. Не позволява нашите пари, които сме изкарали, да влизат в бюджетната сметка и веднага да се връщат при нас. Защото преди те изчезваха – ние работим, а парите отиваха за някой закъсал театър да си плати парното или тока. И си казахме ок, като първа стъпка – да. Но се оказа, че тази първа стъпка си остана последна, превърна се в статукво.

– Втората стъпка не беше ли в началото на тази година, с корекциите в Реформата, които вдигнаха минималния праг на цените на билетите?

– Не, имаше такъв и при предишния мандат на Рашидов, след което беше премахнат. А при правителството на Орешарски екипът на Стоянович вкара тихомълком два безумни момента в Методиката – единият беше, че ако средната цена за билет за тази година е по-ниска от средната цена на билета за миналата година, ти биваш наказван с отнемане на 10% от приходите. Нещо, което противоречи на всяка пазарна логика, защото всяка година е сама за себе си. Самоучастието също беше променено. За населени места с над 350 хиляди зрители самоучастието на един театър трябва да е 40%. Нещо, което също е абсурдно. „Самоучастие“ означава, че твоето участие в бюджета на театъра не може да е по-малко от 40% – огромна част! Още тогава сигнализирахме, че това ще доведе до страхотни последици. И тази година изведнъж пък това правителство със задна дата от 1 януари създаде нови минимални цени на билетите и промени самоучастието – за нас то е 65% на 35% и донякъде е изпълнимо, но е непосилно за театрите в малките градчета.

– Там и без това няма много публика, пълно е, само когато има „мечки“, нали така?

– Общо взето, така излизат нещата. Откакто въведоха Реформата през 2010 г., съм давал купища интервюта, говорил съм и пред директорите, и пред колегите, че тази реформа е неправомерна спрямо малките провинциални театри. Защото те какви приходи да генерират от продажба на билети? Но нищо не се направи. Наложи се като с желязна ръкавица отгоре и не мръдна.

Хитреем и пробиваме системата отвътре

– Управляващите обаче казваха, че театрите са пълни, не е ли така?

– Театрите бяха пълни, но в големите градове, в София. В провинцията не беше така. Употребих много време и цялото си красноречие да обясня, че системата не може да бъде уеднаквена. Че трябва да се изхожда от спецификите на всяко населено място, на всеки регион. Да се види раждат ли се деца, обедняването, покупателната способност, демографската криза… Но нищо не направиха. Това принуди колегите, когато нямаше минимални цени, да продават билети за по 2 лева, а симфоничните оркестри да се делят на малки групички и да ходят да свирят по училищата и да акумулират по този начин билети, които се умножаваха по нужната сума според Методиката. Започнахме да хитреем и да пробиваме системата отвътре. Но това беше според мен акт на невъзможност да се издържат някои – особено театрите в малките градове. Никой не обърна внимание.

Започнахме да говорим на всяко събиране, че не може количественият показател да бъде водещ в изкуството, не може билетите да са най-важните. И се измислиха едни неща – за участие във фестивали да се дава някаква сума, за първа българска пиеса да се дава…, но това е капка в сравнение с генерирането на общия бюджет.

– Бяха измислени и рестрикции.

– За да може да оцелее, Министерството на културата налага рестрикции върху нас. Започва да ни наказва за някакви безумни неща, да ни взима едни пари, да изисква от нас неща, които не е възможно да бъдат реализирани. И ние, вместо да бъдем партньори с Министерството, започваме да воюваме.

– Реалистично ли е да бъде приложен моделът на столичните общински театри в държавните?

– Напълно. Общината плаща режийните разноски на един театър. Не работиш като луд, за да си плащаш тока и парното. След което им се дава твърда сума – съобразена не просто със заплатите, а и с това да има т.нар. пари за дейност. За всеки театър това е специфично. За Кукления театър е едно, за Театър „Зад канала“ – друго, за Театър „Възраждане“ – трето, за Театър „София“ – четвърто. Оттам нататък приходите остават за тях и могат да раздават допълнителни пари, да направят допълнителна постановка. Но така или иначе те в началото разполагат с някакъв реален бюджет. И всеки мениджър знае още в началото какво може да направи по време на сезона. Но това е реален бюджет, а не такъв, който е изчислен…

За да може да оцелее, Министерството на културата налага рестрикции върху нас. Започва да ни наказва за някакви безумни неща, да ни взима едни пари, да изисква от нас неща, които не е възможно да бъдат реализирани.

– В извънстоличните театри този модел възможен ли е?

– Вижте, аз бях обвинен в какви ли не грехове след едно мое изказване на фестивала „Варненско лято“ – когато в целия поменик от проблеми заявих, че 50 сценични културни института са много за население от 6, 5 милиона души у нас. Дадох пример с България в началото на 40-те, преди да напъпли комунизмът и партизаните, когато е имало театрална система, създадена въз основа на икономическите, обществените и социалните нужди. И сега моите колеги от провинцията, а и някои от столичните… – вчера един щеше да ме бие на улицата, какъв глупак съм бил, колко бил разочарован от мене – приеха това като повик да се съкращават театри. А аз съм последният човек, който ще предлага да се съкращават театри. Ще бъде страхотно падение, ако започнат да се съкращават театри заради това, че няма пари. Рестрикцията „Няма театър – няма проблем“ е много опасна. Първо трябва да се промени системата на финансиране и едва тогава да се оптимизира системата на извънстоличните театри.

Не само малките театри ще загинат

Една моя колежка – Невена Митева, директорката на Габровския театър, едва ли не ме обвини, че ето – чрез мен – започва акция за унищожаване на малките театри. Боже Господи! Аз, ако съм участвал в такава акция, Невена Митева нямаше да играе пет пъти в Младежкия театър „Ромео и Жулиета“, представлението на Петринел Гочев! Щях да заключа вратите и да кажа: „Умирайте, или плащайте наем!“ Мога да посоча сигурно още десет такива малки провинциални театри, които безвъзмездно са играли в Младежкия – Смолян, Стара Загора, Русе… Ако съм имал желание да проповядвам затваряне на малките театри, нямаше да им отворя вратите, за да играят без наем.