Диляна ДИМИТРОВА
01.08.2025
Ни по-малко певец, ни повече актьор, Владимир Михайлов е рядка особа на българската сцена, защото се движи с извънредна лекота и в двете изкуства. В мюзикъла „Клетниците“ на Софийската опера и балет той играе и пее така естествено в ролята на Жан Валжан, че е лесно да повярваш, че всеки би могъл да го направи.
Девет вечери, повечето поредни, Владимир Михайлов излиза в главната роля на сцената пред „Александър Невски“ в центъра на столицата. Началото бе на 24 юли, предстоят още две представления – на 1 и 2 август. На 2-ри ще играе на своя рожден ден.
Вижте още: КЛЕТИ ЖЕГИ, ПРЕВЪЗХОДНИ „КЛЕТНИЦИ“
Михайлов е завършил английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, но животът му се стича на сцената. „Клетниците“ е другото заглавие с участието на Владимир Михайлов в Операта, той игра и в „Мама миа!“. Имал е главни роли и в други мюзикъли – Фантома от „Фантома от Операта“ и Юда от „Исус Христос Суперзвезда“. Снимал се е в киното – има над 70 участия в чужди продукции. Играл е и в български филми, като „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов, както и в сериала „Братя“. Телевизионната публика го познава като победител в 11-ия сезон на шоуто „Като две капки вода“, както и от третия сезон на „Маскираният певец“. Бил е вокалист на групите „Сафо“, „Сленг“ и Equinox, както и част от музикалната група на предаването „Нощни птици“ по БНТ 1.
– Възможен ли е катарзис, подобен на този, който преживява Жан Валжан, у героите на нашето време, г-н Михайлов? Герои условно казано, историята ще каже какви са били.
– Първо да уточним какво означава герой. Дали може да е човек, избран от народа, за да върши една работа? Може да бъде герой, само ако се справя като шампион. Както викаше Джоко Росич навремето, „България ще се оправи тогава, когато всеки почне да си върши работата като шампион“. Трябва да уточним също кой е герой на деня и кой е герой по принцип. За много от истинските герои не чуваме всеки ден, а те не спират с геройствата си. А дали са способни на катарзис, е друга тема. Според мен катарзисът е възможен при хора, които вървят по някакъв духовен път – на смирение, на израстване, на търсене на истината.
– Виждате ли такива сред героите на деня в България?
– Вярвам, че всеки човек е способен на добро. Жан Валжан е откраднал хляб и го вкарали в затвора за това, а той е откраднал хляб, за да нахрани детето на сестра си. Но той утре пак ще дари хляб на някого, независимо от всичко. Много хора изживяват подобни катаклизми в живота си и си взимат поука. За съжаление, това често става по неприятния начин. Застига ги тежка съдба и се обръщат към Бог. Така сме устроени, търсим Го в трудните моменти. А трябва по-често да сме благодарни. Както казва Дензъл Уошингтън, „Аз си държа чехлите набутани под леглото, за да коленича всяка сутрин, да не забравя случайно Бог“. Добре измислено.
– Теди Москов преди време ми сподели, че е възможно България да бъде оправена от човек, който изглежда като Азис, но в слушалките му звучи Моцарт. Шегува ли се Теди Москов?
– Това е една от типичните шеги на Теди Москов, според мен. Вече много хора изглеждат като Азис, но все по-малко слушат Моцарт. Това е нещо, което започва от дома, от възпитанието, от отговорността към нашите деца. Мисля си, че трябва да ги насърчаваме повече и да ги водим на театър, на изложби. Наскоро се запознах с една възрастна дама, която каза „Аз моите внучета не ги оставям. Зиме, лете, дъжд, вятър, няма значение, отиваме на театър, отиваме на изложба, всеки уикенд ги водя някъде“. Струва ми се, че това е най-правилното, много неща започват така.
– Дори и хеви метълът.
– О, да. Ето, отиде си Ози Озбърн, един от моите герои, аз съм израснал с „Блек Сабат“. Радвам се, че той успя да се прости с публиката си, със семейството си и да сложи една красива точка на цялото си творчество. И много хора едва сега ще разберат колко добър човек е бил този „сатанист“. Много хора в момента гледат негови стари интервюта, и виждат как се е вдъхновил от „Бийтълс“ навремето. Всъщност, това е един безкрайно добър човек. Има много честни, добри, прями хора, които не обичат да правят компромис със себе си. Аз почти не съм срещал метълист, който да е лош човек.
– Хеви метълът прави революция, подобно на тази, която виждаме и в спектакъла „Клетниците“ – Юлската революция. Интересен е паралелът между барикадите, които виждаме на сцената, и тези, които са навсякъде около нас. Мислите ли, че този протест в момента може да има успех?
– Докато ние репетираме тук, пред храм-паметника „Александър Невски“, в съседство пред парламента всяка вечер има протести. Лично аз имам малък проблем с това кога излизаме на протест и по какви поводи. Как ни водят за носа и как ни яхват, когато излезем на площада. Почти винаги. Сякаш сме малко безгласни букви. Всеки има своята причина защо е на площада, но в един момент се оказва, че цялото нещо е под шапката на някоя политическа сила или на някой си, който е грабнал микрофона. Това ужасно ме вбесява и не знам как можем да се преборим с него. Много е тъжно да си дни и месеци на площада, а после да се окаже, че си протестирал от името на еди кой си в полза на някой си за нещо, което въобще не е твоята кауза. От друга страна, когато сме съвсем безгласни, когато си мълчим или просто пишем във Фейсбук, става още по-зле, защото тогава нищо не правим. Но най-много ме боли от това, че всъщност процентът на гласоподавателите спада. Всеки път на избори гласуваме все по-малко хора. Щом не гласуваш, как искаш после да имаш глас? И как ще го обясниш на децата си?
– Вие сте не само актьор с много ангажименти, но и ангажиран гражданин. Може ли да кажете за себе си, че ви е ясно кое е доброто и кое – злото на българската обществена сцена?
– Въобще не ми е ясно. Бих разделил българската обществена сцена на две. От една страна е обществото, народът. Другата обществена сцена е политическата. Точно там аз виждам едни актьори, виждам едни и същи хора, свързани с чужди интереси и с престъпността, които продължават да ни мамят. Един фалшив двуполюсен модел, който, уви, е световен. Това е театър, който цели единствено да ни замаже очите. Надявам се все пак, че и там има честни хора с добри цели. Има такива и в партийните редици. Някои от тях са добри експерти, добри специалисти, хора, които се трудят и искат да направят промяна отвътре навън. Хората, които наистина имат място в политиката, първо работят, опознават проблемите на професиите си и едва след това се опитват да постигнат по-добри условия за всички. Надеждата ми е в такива хора. На мен лично много ми харесва как Ицо Хазарта влезе в политиката и се опитва да се пребори за каузи, за които е казал открито, че ще се бори. Той е един светъл пример.
– Не можем да не отбележим, че са твърде малко хората от културата в политиката. Дали това е причината за кризата в културата?
– Точно така. Да започнем от това, че процентът за култура е катастрофално нисък. Той е по-нисък от навсякъде другаде в цяла Европа, един от най-ниските в света, и продължава да се смалява. Като допълним, че от субсидии се краде, се получава тотална трагедия, от която единственото измъкване според мен ще стане, когато всички артисти излезем да протестираме на улицата. Ще добавя още, че всеки, който влезе в Министерство на културата в момента, е с вързани ръце, защото няма глас и няма механизъм, по който този бюджет да бъде увеличен. В момента тези хора са просто едни пионки, влизат там и им се казва: не си представяйте, че сега ще увеличите бюджета за култура, това няма как да стане.
– Имаше и скандали…
– Да, гръмна скандалът с театрите, за който куп министри са си затваряли очите. Така или иначе, добре е всички подобни схеми да изгърмят. Много се надявам това да се случи, за да стане ясно, че продължава да се краде от култура, което за мен е абсолютно престъпно. За творците не остава нищо.
Владимир Михайлов (вляво) и Константин Тринкс, диригент на „Клетниците“. Снимка: „Площад Славейков“
– Възможно ли е културата да съществува без помощта на държавата? Да останат само националните културни институти, а всички останали да се издържат самостоятелно?
– Възможно е, но тогава ще се лишим от изкуство, което не е касово. Ако театрите решат да предлагат същия репертоар като частни институции, ще загинат. Има изкуство, което се нуждае от държавна подкрепа. Така е в световен мащаб. Това предполага повече от Народния театър, Националната опера и още един-два театъра. Държавата е длъжник на изкуството и културата в момента.
– А артистите длъжници ли са на публиката?
– Разбира се. Имаме трибуна, и от нас зависи с какво ще занимаваме хората – както на сцената, така и в живота. Трябва непрекъснато да питаме сами себе си: Имаш ли позиция? Артистът е поставен на пиедестал, затова е длъжен да има такава. И въпреки социалните мрежи, които създават измамно усещане за приближаване на артиста до хората, все пак трябва да пазим пиедестала си и да поддържаме дистанция, за да придадем смисъл на таланта си.
– Вие сте артист в различни изкуства. Къде се чувствате най-силен – на театралната или музикалната сцена?
– Чувствам се човек на изкуството. Не мога да кажа, че съм музикант или актьор, ако трябва да е само едно от двете. От дете се занимавам с изкуство. Рисувал съм. Чудех се дали да не ставам художник по едно време, но избрах други изкуства, които имат по-директен път към зрителя. Важно е да имам пряк контакт с него. Но ако трябва да се обрисувам сам, може би ще се нарека разказвач на истории, защото обичам и да пиша. Обичам да рисувам, обичам да пея, да играя на сцена…
– Имате ли надежда да бъдете забелязан извън България?
– Един мой приятел, Атанас Геров, с когото снимаме заедно в чужди продукции от 21 години, казва, че ако сега кацнем в Индиана, ще сме супер популярни, защото там има много фенове на Sci-Fi Channel, а ние сме участвали в много телевизионни филми за Sci-Fi Channel. В Индия със сигурност ме разпознават също, защото има един филм с най-голямата им звезда Шар Рук Хан, в който участвам и аз. Дали се надявам на някакъв пробив? Годините вървят и човек трябва да замине, за да пробие. Трябва да си там. Трябва да си поне в Лондон, ако не в Лос Анджелис, както са, да речем, Мария Бакалова и Юлиан Костов. Тези хора живеят там. Аз имах своята възможност да замина за Лондон, да остана там, да си намеря агент и всичко по реда си. Но не съм действал в тази посока, защото имам много работа тук в момента. Усещам, че имам да свърша някои неща в България. А пък другото е Божа работа. Партнирал съм си с някои от любимите ми актьори в киното, което за мен е сбъдната мечта – Ейдриън Броуди, Анди Гарсия, Гай Пиърс… Това са едни от най-великите актьори според мен и съм имал честта да работя и с тримата.
– Как издържате на натоварването – девет поредни представления на „Клетниците“ на площада, вие сте почти непрекъснато на сцената?
– Ето сега идвам тук, на площада, за ежедневните (и целодневни доскоро) репетиции на „Клетниците“. Преди това бяхме по цял ден в Габровския театър с Веселка Кунчева. Тялото ти вечер крещи, но правиш каквото можеш, пиеш си магнезия и си лягаш. Така че, издържам. Издържам с радост, защото работя това, което искам и влагам всяка енергия – и психическа, и физическа в нещо, което градя и се надявам то да стане по-добро. Надявам се, когато изляза на сцената, хората да видят резултата от положения труд и да си кажат: Ей, наистина са се постарали.
– Как си представяте живота си, ако не бе настъпила промяната в България?
– Много по-затворен, както беше при социализма. Аз съм достатъчно голям, за да си спомням какво беше. Да си спомням, че не можехме да пътуваме в чужбина, как чакахме ладата, която някой ден ще можеш да си купиш, имаше режим на тока… Нямам никва носталгия по онова време, защото си спомням и знам, че моите родители са живели в затворена система, в която не са могли да пътуват навън. Дори само това е отнемане на една от основните човешки свободи и се надявам това никога да не се върне за моите деца. Бих се борил за това. Но вие казахте „промяна“… Всъщност, голяма промяна не е настъпила след 1989 г. Промениха се много неща, но и много неща зад кулисите останаха същите. Голяма част от хората, които са във властта, са наследници на онези хора отпреди и това е начинът, по който се раздават служби и бизнеси, и привилегии, и пари. Много от нещата са същите, така че да, има някаква промяна, но истинската все още я чакаме.
– Живеем значително по-добре в сравнение с времето преди 10 ноември. Все пак какви са плодовете, които берем днес от липсата на революция в онзи момент?
– Не мога да си представя дали, ако бяхме застреляли Тодор Живков, както направиха в Румъния с Чаушеску, това щеше да промени нещо. Не знам дали това щеше да промени нещо генерално. Все пак хората бяха на площада, имаше реплика „Да дойдат танковете“. Когато бях в казармата, имаше твърде реална опасност да изкарат нашите роти срещу майките и бащите ни на барикадите тогава. Аз тогава сигурно щях да дезертирам, защото не бих застанал срещу родителите си, които бяха на онези протести.
– Страхувате ли се, че войната на Изток може да се пренесе на наша територия?
– Когато бяхме в Киев във връзка с „Евровизия“ през 2017 г., си говорих с едно момиче оттам, което беше доброволец на концерта. Тя ме разпитваше какво мисля за предстоящата война. Коя война, попитах? „Войната между Русия и Украйна“, отговори. Казах ù, че според мен няма да има такава война. „Само изчакай“, усмихна се тя. Тогава бях с Кристиан Костов, който беше полуруснак, полубългарин и те бяха малко объркани, защото се чудеха кого представляваме точно. В онзи момент не вярвах, че такава война е възможна. А сега просто силно се надявам, че наистина тя няма да се разпространи и при нас, а и не виждам какъв би бил поводът ние да влезем като участници в точно тази война.
– За разлика от Втората световна война, този път като че ли попаднахме в по-добрия за нас отбор…
– Не мога да коментирам това, но се надявам, че световните лидери ще имат достатъчно акъл, за да не се стига до Трета световна.
– Да се надяваме също и, че няма да ни подарят на руснаците както на Ялтенската конференция…
– Не мисля, че вече някой може да ни подари на някого, но и ние трябва да сме със съзнанието, че имаме глас в това. Аз лично не бих приел управници, които да ни подарят на някого.
Актьорът Владимир Михайлов (вдясно) и режисьорът акад. Пламен Карталов зад кулисите на „Клетниците“ на площад „Александър Невски“. Снимка: „Площад Славейков“
