Владимир Зарев: Получихме свобода и ни захвърлиха в задния двор

Демократичните промени през 1989 г. донесоха на културата нещо прекрасно, вдъхновяващо и… унизително, казва Владимир Зарев. Върната бе свободата на словото и на личността, но интелигенцията бе не просто забравена от собствените си управници, а захвърлена в задния двор на общественото внимание, признава писателят пред „Въпросите на Площада“.

В интервюто, дадено за „Площад Славейков“ в последните дни на 2015-а – 26 години след началото на промените, Зарев споделя огорчението си от „героите“ на нашето време, завзели институциите и общественото внимание – мутрите и техните производни, откровените крадци и политическите мошеници. Авторът на романа „Разруха“ казва, че „сиянието“ на тези фигури възпита и опорочи няколко поколения българи – под тяхно влияние ни връхлетя тоталното, небивало в историята ни опростачване.

„Демокрацията притежава един голям и непреодолим недостатък – заявява Зарев. – Това е, че нещата не се решават от елитите, а от простото мнозинство. Така един умен, интелигентен, просветен човек е един глас, и един неграмотен простак също е един глас. Това според мен е причината пошлият вкус на мутрите и мутресите, на чалгата, на всякаквите миски, на турските сериали и воайрските предавания да завладеят не само медиите, но и духовно да осакатят цели поколения българи.“

Владимир Зарев приключва годината с горчивина, но и с един нов роман – „Орлов мост“. В него описва протестите от 2013 г. пред фокуса на една любов. В края на ноември писателят бе гост на Международен панаир за интелектуална литература Non/Fiction в Москва, за да представи романа си „Разруха“, преведен неотдавна на руски език.

„Разруха“, по мнение на радио „Дойче Веле”, е най-успешната българска книга, излизала някога на езика на Гьоте. Наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа”, книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии – „Нойе Цюрхер Цайтунг”, „Франкфуртер алгемайне цайтунг”, „Берлинер Цайтунг”, „Тагес цайтунг”. Втора програма на националната немска телевизия направи филм за автора, наречен „българскиият Балзак”и го излъчи многократно в предаването си за култура „Фьоникс”.

Романът на Владимир Зарев „Битието“ е издаден в Австрия, със заглавие „Семеен пожар“. Немскоезичната литературна критика и публика възприема „Битието” като откритие в европейския епос. Творбата получава определението култова, а авторът е сравнен с Томас Ман и Достоевски.

„Битието” е сред петте отличени и номинирани романа за една от най-престижните награди за преводна литература в немскоезичния свят „Берлински мостове” (Berliner Brücke) за 2010 г. За трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ в немскоезичните медии излязоха над тридесет отзива и рецензии.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Във времето след разтърсващите събития през 1989 година българските интелектуалци нямат никакви пречки да контактуват с най-значимите усилия и постижения на световната култура. Всичко, което се случва в световната литература, веднага става достояние на българските писатели, те са в постоянен досег с търсенията и въжделенията на човешката словесност и могат да съпоставят собствените си творби, значимостта на думите си с нея. Нещо повече, сега българските интелектуалци могат свободно да пътуват, те, а и техните творби, често са канени на най-зрелищните кинофестивали, в изпълнените с достолепие европейски галерии, в престижните литературни издателства по света. Ако има писатели, художници, режисьори или композитори, които не са в крак с времето, това е техен личен проблем, проблем на собствените им творчески възможности или на собствения им избор.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Имам четиридесет и четири години трудов стаж и през цялото това време неизменно съм работил в елитното списание за българска и преводна литература „Съвременник“. Отначало като редактор в отдел „Българска проза“, после като завеждащ отдел „Чужда литература“ и като заместник- главен редактор, а от 1988 година имам удоволствието и честта да бъда негов главен редактор. Не само като писател, но и като редактор на това прекрасно и обичано издание, моят живот мина в постоянното сравнение, в духовната съпоставка между световната и високите постижения на българската литература. Убеден съм, че и преди демократичните промени през 1989 година, и след това, в нашата литература има произведения не само съпоставими, но и конвертируеми, т.е. желани, предизвикващи интерес и признание в Европа и по света.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Една подобна подредба е толкова индивидуална, абсурдно субективна и несигурна, толкова е повлияна от личния вкус и човешките ни пристрастия, че ми се вижда безсмислена.

– А кои са недооценените?

– Недооценените… Има ги във всяко време и във всяко общество. Понякога те са отхвърлени по първосигнални политически причини, друг път са надраснали съвременните форми и представи за изкуството или просто нахалството на далеч по-посредствени, но шумни „творци“ временно са затруднили тяхното влияние.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Да, ала така е било винаги, така е навсякъде по цял свят. Всеки от нас се стреми да намери съмишленици и да се прислони в сигурната интелектуална среда на някаква общност. За жалост, най-склонни към подобно сдружение са некъдърността и бездарието. Още по-лошо е, че ние, българите, нямаме духовни лобита в големите и важни страни в Европа и Америка като румънците, например. Освен че пишат на прекрасен, но „малък“ език, българските писатели са някак изоставени и самотни, те нямат реална подкрепа на лобитата в Европа и света.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– С нетърпение очаквам само едно събитие, а именно най-сетне държавата да припознае задължението си към националната ни култура, да възвърне своята мисия в културния живот, защото без духовност един народ загубва своето минало и няма бъдеще.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Мисля, че това е творческото преобразяване на НДК, превръщането на това забележително във всяко отношение място в духовно обиталище, в отворен и изпълнен с топлота дом на българските творци от всички изкуства. И не по-малко важното… превръщането на НДК в оная необходима институция, която макар и все още срамежливо финансира националната ни култура и спомага за нейното оцеляване, за нейния разцвет.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Българските издателства се научиха освен забавни, приключенски, изпълнени с екшън и евтини криминални или еротични книги, да публикуват и наистина стойностни творби – есеистика, философия и най-вече значима българска и преводна художествена литература. Специално бих отличил „Хермес“, „Сиела“ и „Жанет 45“.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Светът, в който живеем е реален, той съществува, но сякаш се намира в някакъв особен унес, в полусън. За да бъде „събуден“, той трябва да бъде посочен и назован, а само Словото, особено записаното слово, е в състояние да го изведе от тази постоянна и незабележима дрямка, да го натовари с история, да го превърне от съществуване в разумно битие и в памет. Всеки истински писател, който е успял да изгради свой собствен, познаваем, но единствен свят, прави точно това – с помощта на думите, на величието на Словото, той превръща съществуването в битие и в памет… следователно изначално, априори е будител!

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Никой не знае кои са класиците, имам смелостта да говоря единствено за художествената литература, докато времето не утаи и не избистри имената на истински непреходните, създали нетленни произведения писатели. Подобно на златни зърна те надживяват мътилката, понякога грубата себичност и пошлостта на собственото си време и превръщат творческите си видения в постоянно настояще, следователно в бъдеще. В съвременната българска литература това със сигурност са имена като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Павел Вежинов в прозата и Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Александър Геров, Николай Кънчев, Иван Радоев, Константин Павлов, Христо Фотев в поезията.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Това е задължително…, защото „живите“ класици са бъдещето на духовността, те са национален капитал и са направили достатъчно за народа си. Държавната е длъжна да подкрепи, да се погрижи за такива писатели като Екатерина Йосифова и Иван Цанев, например.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Това са творческата значимост, интелектуалната и непреходна мощ на техните произведения и тяхната дълбинна свързаност с националното ни битие, със страданията и въжделенията, с трудната съдба и неунищожимия дух на българския народ.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Битка…? Едва ли. Но повсеместно и силно изразено е желанието на различните поколения да не се забелязват, да не признават постиженията си. В голяма мяра този процес е естествен, дори необходим.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Хората на съвременното изкуство у нас страдат преди всичко от безразличието и студенината на собствената си държава, от надменното пренебрежение на институциите, а най-често от безпаричието и трудността да опазят гордостта и достойнството си.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Трудно ми е да дам преценка за цялото изкуство, затова ще си позволя да споделя своите наблюдения в художествената литература. Струва ми се, че прекалено много се пише за миналото (сега това е лесно!) и сравнително малко се пише за настоящето, за огромните социални и психологически проблеми, с които ни натовари безкрайният и мъчителен преход.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Отново не мога да дам оценка за цялото ни съвременно национално изкуство. В своите романи и преди десети ноември 1989 година и сега аз се занимавам с един от най-важните и всепроникващи екзистенциални проблеми, с проблема за властта. А той е неразрешим, защото при всички обстоятелства тези, които управляват, са по-малко от управляваните и независимо от формата на управление, това неминуемо води до неравенство и до социални конфликти дори и в най-демократичното общество. В последните си романи се опитвам да анализирам дали постоянното и мъчително усещане за беззаконие и несправедливост, в което всекидневно сме потопени, повлиява върху интимните отношения на човека. За жалост, оказва се, че тази отровна атмосфера, която прогони два милиона българи от родината ни, и наглата, несекваща кражба, осъществявана от властовите върхушки, не само ни направи най-бедната страна в Европа, но това невидимо насилие повлиява и променя всеки от нас… и то не за добро.

– Съществува ли травма в българската култура?

– След демократичните промени през 1989 година в областта на културата се случи нещо прекрасно, вдъхновяващо и нещо потискащо, ще употребя точната дума… унизително. В тези изпълнени с възторг и болезнено разочарование години бе възвърната свободата на словото и на личността. Свободата, особено духовната свобода, е най-възхитителното и облагородяващо притежание за всеки от нас. По своята същност свободата е форма на различие, колкото по-различен е един човек, толкова сякаш той е по в себе си, изразява себе си, постига себе си, следователно е по-свободен.

В същото време националната ни творческа интелигенция беше не просто забравена от собствените си управници, а захвърлена в задния двор на общественото внимание. Под светлината на прожекторите на институциите и медиите попаднаха мутрите и техните производни, откровените крадци и политическите мошеници, те се превърнаха в героите на сложното ни и противоречиво време, тяхното въздействие и „сиянието“ им възпита и опорочи няколко поколения българи. И още… връхлетя ни тоталното, небивало никога в историята ни опростачване. Демокрацията притежава един голям и непреодолим недостатък. Това е, че нещата не се решават от елитите, а от простото мнозинство. Така един умен, интелигентен, просветен човек е един глас и един неграмотен простак също е един глас. Това според мен е причината пошлият вкус на мутрите и мутресите, на чалгата, на всякаквите миски, на турските сериали и воайрските предавания да завладеят не само медиите, но и духовно да осакатят цели поколения българи.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Благодаря за този въпрос, а неговият отговор е прост и предизвиква усещането за безсилие и гняв поне у мен. Некадърната, алчна и корумпирана политическа класа не желае да се занимава с култура, не само защото е необразована и няма духовни навици, но и защото в културата, в изкуството не може да се краде. Просто в културата и в изкуството не се преразпределят пари и влияние.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– По принцип търпението е позитивно качество, то се сродява със смирението, което е висше състояние на духа и означава не предизвикан, насилствен, привнесен отвън отказ, а доброволно, осъзнато надмогване на ниските вибрации на бита, на някои от ония материални съблазни и блага, които често ни подчиняват и ни водят до търпение. Търпението е и израз на добро възпитание, то ни възпира от прибързани реакции и неразумни решения, помага на силния да отстъпи пред по-слабия. Когато обаче търпението е прекалено, особено в обществен план, то преминава в овчедушие и ще си позволя да го изрека… в глупост. В откровена и имаща дълбоки социални и психологически последици глупост.

Исторически националното ни битие се е сложило така, че българинът непрестанно е оцелявал – за жалост оцеляването и до днес се е превърнало в постоянно, сякаш върховно стремление, в някакъв мъчителен инстинкт, който пречи на голяма част от нашите сънародници да бъдат себе си, да постигнат своето различие, да се реализират според своите качества и необикновеност. Навярно страхът, страхът от бедността също е насилие, както страхът от обезличаване в тоталитарната държава. Страхът и жалкият стремеж да надхитрим другите, да оцелеем поединично, не като общност и народ, а единствено като себе си и за себе си, са причина за това несвършващо, пълзящо и пагубно овчедушие на българския народ.

По време на протестите през 2013 година на Орлов мост, това заветно, някак изначално сакрално място в София, които събудиха улиците и площадите, които огласиха зимните вечери не само с несъгласие и гняв, но и с единение, у мен, пък и у мнозина се върна надеждата, че в противовес на страха и търпението гражданското общество най-сетне ще се създаде. Ще се обедини и избликне оная всеобща национална енергия, която ще помете посредствената и безнадеждно корумпираната политическа класа, затъналата в охолство, схеми и корупция правосъдна система, а също нетърпимо алчната олигархия, които превърнаха прехода в мъчение и хаос, окрадоха труда ни, опустошиха надеждите ни за истинска промяна. За огромна жалост гражданското общество се случи само донякъде и ние се върнахме в своето национално безличие, в търпението.

А що се отнася до знаменитата фраза на Петко Славейков, тя е безутешна, пробождащо справедлива и обидна: „Не сме народ, а мърша…“