Владислав Тодоров: Не ме питайте за България

Да говори в Америка за България често е трудно за културолога и писател Владислав Тодоров. Авторът на „Дзифт“ и „Цинкограф“ емигрира в САЩ – по думите му заради завръщането на комунистите във властта след първите свободни избори у нас. Когато зад океана го питат за България, Тодоров рядко е многословен: „Има моменти, в които казвам: „Не ме питайте“. Има други, в които дълго говоря. „Не ме питайте“ се задълбочава, превръща се в трайно отношение. България от мистерия на гласовете се превръща в страна на безгласната мизерия.“ 

В интервю пред Копринка Червенкова и Христо Буцев за в. „Култура“ Тодоров твърди, че приказките му за България са „разкази за долната земя“.

„В началото отказвах да разказвам, – продължава той. – Сърдито мълчах, видимо угнетен и даже засрамен като предхилендарски българин. В един момент разбрах, че в очите на другите стоя леко нелепо, като човек, глътнал горещ проблем и онемял. Мислиш си, че си избягал едва ли не от тъмница и разбираш, че решетките са ти в главата, че си зазидан в някакъв самоделен кошмар. И взе да ми минава. Хората там говорят за произхода си с ентусиазъм и живо се интересуват да разберат откъде си. Там всеки е странник. Общуват с разкази за себе си и своя произход и аз взех да разказвам; и ми мина.“

След време Тодоров придобил чувството, че е произлязъл от съновидение: „Родният край реално прекъсва в света и продължава като душевно явление.“

В момента България му изглежда „разсипана страна на хора с разсипани надежди, хора, подложени на систематично обругаване“. Според писателя достойнството пречи на българите да оцеляват: „Това отчитат показателите, това видях и аз една зима, когато се качих във влака за Русе – вторични човешки суровини с парцаливи бохчи и разплетени дамаджани слизаха и се качваха на един бракуван влак, сякаш композиран в някаква подуянска преизподня. Този крайно изтерзан народ без поминък няма как дълго да поминува. Тежко, безобразно болна страна. Гледана с просто око, България е пътник, разпада се в ход като въпросния влак. Въпрос на биологическо време.“

Бездарието у нас според Тодоров е поради условие, а не поради природа. „Нагласите на хората, които тръгват да успяват, се формират във връзка с негодна норма и пример на възнаграденото бездарие, – казва той. – Съществува реципрочност между пишещи и четящи. Който пише за хората, става хората… и хората остават същите. Постепенно общественият вкус пропада в зоната на кича и простодушното оживление. Някой трябва да го зашлеви.

Не само бездарни художествени опити, но низости и простотии се преживяват с лекота. Народът се лъже лесно, защото е простодушна маса. Българската култура насажда прелестен наивитет. Умът е стратегически отслабен, за да не може да артикулира абсурда, в който живеем, и да вземем да се потресем.

Скептицизмът и иронията са чужди на българския дух. Той е просто и тясно скроен и всяко усложнение, което не го разплаква и не носи първосигнален гъдел, го задръства. В простотата и теснотията на този дух не може да оцелее съществена част от световната култура, произтекла от проницателно умо-зрение, от интелектуално съзерцание и екзистенциален скепсис. Художествени светове, почиващи на абстракции и логически инструменти, дистопични интуиции, парадоксалност и абсурд, са невъзможни за разгадаване от опростената българска душа. Но тази душа е прекалено широка за други неща. Тя е всеядна, невзискателна, готова е да се нахрани с всяко нещо, което я докосне, да възнагради богато, да удостои с възторг, да се преклони пред всяка идиотия, която я разсмива, или тръпка, която я разнежи. Българските телевизионни канали и не малка част от игралните ни филми са станали основни доставчици на всенароден гъдел.

Аргументът на простодушието предполага, че всичко, което се постига с ума, се постига по-вярно с душата. Клиентът е винаги прав, читателят и зрителят – също в отказа си да постигат с ум това, което може по-просто да се постигне с душа. Малоумието се прощава, ако работата е свършена от душа. Та, с подобна душа е постигната днешна без-умна България.

Същата душа приюти позора на цяла плеяда многотомни доносници и инициативни клеветници – лукави културтрегери и дарования, велики писатели с паралелно засекретено творчество, което се оказа унищожено. Става дума за творци на крупни лъжесвидетелства, арогантни, дебелооки майстори на фалшифицирани бивалици. Простодушен народ потроши грешни сълзи по тях. Да си поискат сълзите обратно.

Умът е воин, воюва с действителността, изменя неизменното. Умът е оръжие, което ликвидира и същевременно създава. Душата спасява. Тя е органът на умилението. Как иначе гласуваш за пословичните маскари – вместо с ум да ги разстреляш, ти ги гушкаш простодушно в тъмната стаичка, когато си хвърляш гласа, за да осемениш властта им. Ако не простодушно, то със сигурност користно – с идеята да осребриш гласа си.

И тук идва наум следният паралел – историята на двата протеста. Борисов беше свален от власт от грозна нечленоразделна маса, провалени в прехода хора. После беше ефективно върнат на власт от красиво и опрятно малцинство на успели в прехода граждани, все хора на ума, перото и иновациите. Пребориха се за телохранителя, човека-групировка, героя на подземието, дебеловратия тарикат, въплъщението на българския антропологичен безпорядък. Красиви иноватори, творци и метафизици в компанията на домашните си любимци, боравейки с подръчен реквизит, върнаха инициативно във властта това, което по смисъл и форма, по вид и природа, по божия причина ги отрича и вероятно ги презира в червото си, фантазира как се гаври с всеки поотделно и с всички вкупом. Този разкрасен протест беше или пристъп на масово слабоумие в царството на умствения труд, или пристъп на простодушие в колхоза на душата, или манифест на национално отговорната корист. За последното мога да си дам сметка кой къде го стяга обувката, та протестиращо ламти. Но другото направо не ми го побира нито присвоеният ми ум, нито дадената ми душа. И, както се казва, щом искате Борисов – на ви Борисов, общият знаменател на протестно мислещите от философския факултет и неговите подражания. Имате знаменател, наклякайте около него. И наклякаха.

Простодушието води до оглупяване, често безвъзвратно, защото глупците постоянстват в глупостта, както грешниците в грешката, докато не се покаят. Простодушието вкарва Борисов не само в парламента, но и в душата като скъп гост, който ще се заседи. Тази душа се храни със средношколски вдъхновения, вулгарен битовизъм, читалищен концептуализъм, романтизация на просторечието, захлас по архаиката, мъка по корени и чернозем – факултативна графомания, заредена с девича искреност и дълбоки мисли за плитки глави. Сега можем с милозлива душа да си спомним как младият Борисов, според негов собствен просторечив разказ, като един подрастващ Сизиф влачил тежка помия към кочината да нахрани свинете. Личното горнило на Борисов и неговата трудова етика с ум не се постига, а със съответната на тях душа. Умът разконспирира фалша. Отвинтва те от кича.“

„Протестът затапи ума си с една дума – думата “оставка”, извиквана със сценичен гняв, – казва Тодоров. – Това не е гибелният гняв на Ахила, а парад на суетата на лайфстайл фенове, самооблащение под формата на шикарен бунт, активно мероприятие на кандидати за слава и власт и не на последно място – закоравели местни маниаци на тема #АЗ. Например, Близнашки – изпружил се безмълвен на жълтите павета със заскобен ум и конституция в ръка, се класира да върти държавното кормило. Съвършено нелеп в усилието си публично да се гордее с Живков. Как Близнашки е по-годен от Орешарски, който пък стана предмет на философско втрещение от страна на цял факултет? Това вече не е смехотворно. Абдикирането на критическата способност в полза на политическото партизанство е изключително опасно. Интелектът подивява, губи собствен смисъл и започва безразборно да клакьорства… Интелектуална немощ, която се компенсира с нелепи телодвижения, изобразяващи морално-етични категории. Гасим ума, за да наместим телата.“

Цялото интервю четете ТУК.