Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Владо Трифонов: Държавата не трябва да налива пари в изкуството

Българската култура страда от синдром на приятелските кръгове

„Не е нужно да си интелектуалец, за да си будител. Според мен цялата концепция за пробуждането на безпросветните маси от малцина призвани будители е остаряла“, казва Владо Трифонов. Снимка: Емил Георгиев - Владо Трифонов: Държавата не трябва да налива пари в изкуството

„Не е нужно да си интелектуалец, за да си будител. Според мен цялата концепция за пробуждането на безпросветните маси от малцина призвани будители е остаряла“, казва Владо Трифонов. Снимка: Емил Георгиев

Броени дни преди началото на „Киномания“ много от нас вече са нахвъряли списъците си с филми. Всяка година той става все по-дълъг и все по-често има дни, в които изборът е невъзможен – някои прожекции се засичат, но дори и да не съвпадат – се наблюдава обичайното кросче между различните столични киносалони – зала 1 на НДК, Дом на киното, „Люмиер“, „Одеон“, Културен център G8, Euro Cinema и Френски институт.

Във време, в което доброто кино все по-рядко се открива в залите на моловете, когато немалка част от публиката с претенциозен вкус са се оттеглили в Клуб HBO, а голямата маса от зрители обитава световете на Зелки и Замунди – някои вероятно са се питали на кого дължим възможността всяка есен да гледаме филмите, за които говори светът – при това броени месеци след премиерите им. Затова решихме да го изведем под светлините на прожекторите: уважаеми зрители, човекът зад поредното филмово цунами от 80 заглавия, на автори като Скорсезе, Алмодовар, Уди Алън, Мел Гибсън, Том Форд… се нарича Владо Трифонов. Той е програматорът на „Киномания“ и на Филмотечно кино „Одеон“, както и водещ редактор, основател през 2002 г. на библиотека „Амаркорд“ на издателство „Колибри“, от която вече са излезли близо четиридесет заглавия – биографии, автобиографии, книги, свързани с киното и неговите най-големи творци.

Животът му е кино, но не само – затова поканихме Владо Трифонов пред Въпросите на Площада. Към тях той подходи нестандартно, както вероятно го прави с „Киномания“, както може би трябва да се управлява и културата.

Със сигурност ще се засечете с него на премиерите в НДК между 17 ноември и 1 декември. Гледал ги е, но пак ще е там – на „Мълчание“, „Патерсън“, „Възражение по съвест“, „Хищници в мрака“, „Ла Ла Ланд“, Café Society, „Пътуване във времето“

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Всяко изкуство е в крак с времето, когато изразява съкровените емоции на своя създател или автор. Ако е просто продукт, пък бил той и културен, прицелен единствено в печалба, най-бързо изпада тъкмо от синхрона да бъде в крак с времето.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Картините на Майстора и скулптурите на Андрей Николов.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Възприемам въпроса единствено в смисъл на духовно влияние. Всеки творец, който с хармонията между творчеството си и начина си на живот успее да докосне обикновения зрител или читател, е влиятелен.

– А кои са недооценените?

– Всички творци, които са достатъчно скромни, за да не търсят непременно публично признание за това, което за тях е единствен и естествен начин на изразяване.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– В моите професионални занимания – организиране на филмови събития и ежедневна работа за развиване на филмовата култура – категорично не.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Ще отговоря по друг начин: имам наблюдения върху културния живот на немалко големи европейски градове. София въобще не им отстъпва по наситеност на културни събития. Аз самият често не успявам да видя всички интересуващи ме спектакли или изложби, тъй като приоритет ми е киното.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Неугасващият ентусиазъм на всички, опитващи се да правят събития на високо ниво, без да разчитат на спонсори или субсидии.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Имам работни ангажименти към две издателства, така че не мога да отговоря на този въпрос.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Не е нужно да си интелектуалец, за да си будител. А и какво значи интелектуалец? Или имаш дарование да твориш, или нямаш. Главният герой във филма Патерсън на Джим Джармуш (с премиера на „Киномания”) е автобусен шофьор и пише стихове, но това не го прави интелектуалец – човекът просто живее и изразява поезията на ежедневието си. Според мен цялата концепция за пробуждането на безпросветните маси от малцина призвани будители е остаряла. Днес всеки зрител, читател, слушател e свръхинформиран, което го прави и максимално взискателен. Може би будителството е в деликатните усилия да бъде насочено вниманието на хората към конкретно произведение на изкуството, което заслужава да бъде по-популярно и видяно от мнозина. Вероятно в това е тънката граница между информираността и познанието. Защото да си чувствителен зрител също е дарба. Всеки, който има потребност да отделя от средствата и времето си, за да си купува книги или билети за филми, спектакли и концерти, е будител сам за себе си. И като такъв пробужда тези потребности и у децата си, и у най-близките си.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Тези, които се радват на искрената обич на своите поклонници, без да се възгордяват прекомерно от това.

–Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Би било израз на проста човешка признателност да има грижа за всеки възрастен артист, който вече не е на върха на творческите си възможности, но в най-силните си години е донесъл радост и вдъхновение на много хора.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Вдъхновението, което носят творбите им. Обичта на зрителите. Публиката сама намира големите филми, книги, спектакли, песни и картини и тъкмо тя ги прави велики. Никакви награди и критически възторзи не са в състояние да й повлияят.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– По-скоро бих изтъкнал непознаване на стойностите, което неминуемо води до пренебрежение към създаденото преди теб. А приемствеността и почитта към учителите поне за мен е съществен критерий за смислени, а не самоцелни изкуство и култура.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Истински свободните духове не познават тази дума, според мен.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Ако умееш да се изразяваш чрез творчество, е твърде вероятно да не мислиш за теми.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– И като коментират, какво от това? Стават част от повсеместната логорея, която е напълно ненужна. Отшелническото мълчание на Борис Христов е достойна реакция.

– Съществува ли травма в българската култура?

– За травма не знам, но аз за себе си съм определил синдрома на българската култура. „Той ни е приятел – познаваме си го, обичаме си го, няма начин да не направи нещо хубаво…” Което води до пълна безкритичност от т. нар. приятелски кръгове. По скромното ми разбиране истинските приятели трябва да са най-критични, особено към творците, с които си общуват.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Мнението ми вероятно ще бъде възприето като особено, затова подчертавам, че то е лично. Категорично не смятам, че държавата трябва да налива пари в културата. Напротив – щедрото субсидиране води до ненужно охолство и скучни творби. Откак съществуват системите за субсидиране от началото на 90-те години, колко истински паметни филми са се появили в европейското кино?! А през 60-те и 70-те, когато Фелини, Антониони, Трюфо, Годар и още поне дузина велики режисьори са снимали най-великите си филми, шансът им да направят следващ филм е зависел единствено от успеха на предишния им.
Шедьоврите им са пълнели залите и са били на печалба. Без субсидии, а финансирани от продуценти, които са имали нюх да заложат на тези майстори, с вкус към тяхното кино, а и са били много добри търговци, успявайки да продадат откровено некомерсиални филми на печалба из целия свят.

Според мен функцията на държавата е да създаде работещи механизми за финансиране на културата. Защо например няма ДДС за билетите за театър и концерти, а то тежи върху книгите и билетите за кино? Без да съм икономически експерт, математическата логика ми подсказва, че премахването на ДДС върху билетите за български и европейски филми би могло да спомогне за функциониране на ефикасен механизъм за финансиране на български филми и показът им в кината – особено когато за истински добър филм просто зрителите са малцинство и падат прожекции.

Жизненоважно е също така всеки държавен културен институт да получи реален шанс да разполага с приходите си, а не те да потъват в бюджета на Републиката.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Това е предизвикателство към поетите.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg