Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Властта възпроизвежда системна грешка в културата

Фрагмент от дискусия по Дарик Радио, с редакции

От министъра се очаква едва ли не да изнуди премиера, за да бъдат отпуснати средствата за сектора в пълен обем.  - Властта възпроизвежда системна грешка в културата

От министъра се очаква едва ли не да изнуди премиера, за да бъдат отпуснати средствата за сектора в пълен обем.

… Когато говорим за това от какво има нужда българското общество, ние проектираме върху него собствените си желания и сме неизбежно субективни. Разговорът за култура винаги се състои от субективни визии за нея. Проекциите ни за това от какво има нужда българското общество винаги остават наши собствени проекции. И често се случва – например на избори – те да бъдат опровергавани. Оказва се, че обществото не иска и няма нужда от точно това, а от нещо друго, с което ние в общия случай не сме съгласни.

За системната нужда и системната грешка

Нашето общество не осъзнава културата като системна нужда, а като извънреден бонус, като празнична украса. Поради това през годините на прехода и самата държава започна да я мисли като предимно бенефисно действие, като протоколно публично честване, като особена коледна добавка.

Всъщност единственият сектор в държавата, който не се мисли като вътрешно-системен сектор, а като придатък, е културата. Поради това единствено в тази сфера от министъра се очаква да адвокатства от името на подопечните му гилдии пред по-високите инстанции на властта. Според мен това е системна грешка, защото при такова позициониране на министъра на културата винаги всичко зависи от персоналното му влияние върху министър-председателя. Министърът всъщност не е министър от страна на правителството (където се третира като неизбежен придатък в тежест на бюджета), а е представител-молител пред правителството от страна на творческите съюзи и други организации.

Два такива случая вече имаме. Единият – в лицето на г-н Стефан Данаилов, другият – в лицето на г-н Вежди Рашидов. При такова позициониране съсловието очаква министърът чрез собствената си електорална тежест и чрез директното си влияние върху премиера да осигурява средствата за поддържане на системата. От тях се очаква едва ли не да изнудят министър-председателя, за да бъдат отпуснати средствата за сектора в пълен обем. За министъра на културата започва да се мисли като за адвокат на съсловието пред властта, като за трибун. Стефан Данаилов има голяма електорална тежест в БСП и на избори печели гласове за партията. Следователно, когато той поиска бюджета, с който да поддържа системите в културата, премиерът на едно ляво правителство се съобразява с неговото искане по-скоро по прагматични причини, а не поради системни необходимости. Така поради своята директна електорална конвертируемост министърът успява малко да разшири финансовото покритие, с което системата да продължи да функционира и да се изпълни бюджетът. Нищо повече. Точно това се случва в момента и с Вежди Рашидов. Той има електорална тежест в ГЕРБ и може би лично приятелство с Бойко Борисов, и е пример за това, че представители на етнически малцинства могат да бъдат интегрирани в български партии. Това е разменна монета за адвокатстване пред премиера.

При подобно позициониране на културния сектор във властта, министър без подобни позиции моментално би останал необлагодетелстван, а секторът – занемарен. Този факт показва, че има сериозна системна грешка в отношението към културата. Разбирането за нея от страна на властта не е като за системна необходимост, а като за вариращ придатък, зависим от персоналното влияние на ресорния министър. Когато имаме кризисна ситуация като сега с бюджета, и трябва да се покрият луфтове във всички министерства, единственото министерство, на което могат да бъдат отказани тези пари, е това на културата. Премиерът винаги може да изтъкне извинението, че има по-важни сфери, на които парите не могат да бъдат отказани. Така се поражда съсловната необходимост от министър-молител.

За “Българския Лувър”

… Според мен назоваването на една галерия „Български Лувър”, дори на шега, е ценностен проблем. Да наричаш собствената си галерия, макар и на шега, на галерия, която принадлежи на чужда култура – това е демонстрация на тежък национален комплекс. На базата на съпоставката, тази демонстрация ще предизвика единствено иронична усмивка, не национална гордост. А и националната гордост не е първото нещо, което би трябвало да преследваме с откриването на нова галерия. По същия начин тази галерия може да се кръсти „Задунайска Третяковка”, „Балканско Прадо” или „Тракийско Уфици”. Всички тези неща са по безобразен начин вторични. А иначе създаването на нова галерия трябва да се приветства.

За реформата и интегрирането на младата сила

… Нещата не са толкова песимистични в някои сфери. В театъра като финансово водеща индустрия в културата, има статистически данни, които показват добро развитие – билетите, продадени за театър през последната година, са почти три пъти повече от билетите, продадени за футболни мачове.

В Щатите има подобна тенденция – там хората пък са купили много повече билети за изложби, отколкото за мачове по американски футбол. Тук има направена стъпка напред в театралната сфера, но с недобри странични ефекти. За да бъдат компенсирани, сега трябва да се въведат коригиращи критерии. Когато единственият критерий е закупеният билет, това действително започва да извежда напред хората, които работят повече, но пък заедно с това и най-лесно смилаемата продукция, защото тя може да се продаде по-лесно, отколкото нещо, за което се изисква повече емоционално и интелектуално усилие.

Театърът в България като цяло не съществува на пазарни начала, защото в него има държавна субсидия. В момента държавата субсидира зрителския интерес. Не е лошо театърът да има публика. Напротив, хубаво е. Просто това не трябва да бъде единственият критерий. Защото директори на театри могат да използват тази ситуация и с изключително скромна продукция да генерират значителни средства, с което да затрудняват бюджета на държавата без културен принос. Въпросът е не притокът на публика да бъде спиран, а да се намери коректив в този процес.

Сред коригиращите критерии трябва да присъстват фактори като развитие на българска драматургия, художествени стойности на драматургията, участие на международни фестивали… Това трябва да се определя от експертна комисия. Има и друго – когато пък присъства само експертният фактор, също ще имаме връщане назад. В театрите пак ще започне отлив на публика. Става дума за взаимно допълване.

За нуждата от нови хора начело в културата

Ситуацията не е обречена. Най-малкото поради това, че на този свят се раждат нови хора. Лошото е, че българската култура трябва да компенсира години на изоставане, а визията за културата се определя генерационно. Идват нови поколения, които не могат да влязат в системата на културата поради това, че тя още се определя и възпроизвежда от социалистическата бохема от 70-те години на миналия век. Тази бохема носи овехтяло разбиране за света. Става дума за хора изцяло от Гутенберговата ера, хора на печатното слово. За тях една книга например трябва задължително да бъде в книжно тяло, не може да съществува на електронен носител и не притежава културна стойност, ако я няма като обект.

България винаги е имала проблем с това да интегрира най-младата си сила. Затова хората униват бързо – когато са в най-силната и енергичната си възраст, между 20 и 30 години, те са в период на очакване и буксуват в стремежа си, който не може да бъде осъществен. Много важно е визията за култура да бъде формирана от човек на 21-ви век. Културата по света авансира, тя се случва под други форми, в друг вид, чрез други типове достъп и комуникация, а нашата система не може да интегрира и използва младата си сила. Затова трябва да се изгради стратегия за българската култура.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg