Влиянието на гама-лъчите върху Националната галерия

Митологията в столичните арт среди разказва за таен Забранителен списък за износ на български художници от тоталитарно време. В него били Майстора, Златю, Бенчо Обрешков, Никола Танев, Александър Мутафов, Цанко Лавренов… Социализмът си отиде преди 26 години, но неговите гама-лъчи като че ли все още облъчват българската естетика. Все още си живеем като затворници, сковани от страх да не ни напият с кока-кола и да ни отмъкнат ковьорчетата. Да, българското изкуство ще бъде с авторитета на ковьорче по света, докато не променим политиката си за износ на произведения на изкуството, регламентирана от Закона за културното наследство (ЗКН).

Лаврен Петров, внук на Цанко Лавренов и собственик на галерия „Лоранъ“, поиска думата от „Площад Славейков“, за да разкрие възмущението си от практиките в Националната художествена галерия. Именно там, по силата на ЗКН се събира Комисията, която дава разрешения за износ на изкуство от България. Съставена е от експерти на НХГ.

„Преглъщал съм много пъти непрофесионални и некомпетентни техни оценки и опити да забранят на нашата галерия да изнася произведения на изкуството от България – сподели пред „Площад Славейков“ Лаврен Петров. – Ние по някакъв начин сме ги преодолявали. Случвало ни се е с творби на известни и не толкова известни български художници да имаме дребни разправии, понякога дори е ставало и без проблем. 

Лаврен Петров

Но не искам да отмина поредния случай на забрана, която получихме. Комисията не разреши да бъдат изнесени рисунки с креда и пастел на Васил Иванов за Швейцария, които никога не са подлежали на някакъв специален регистрационен режим. Преди време продадохме негови рисунки на един колекционер. Сега той изнася голяма част от имуществото си, гони срокове и транспорт. Посъветвахме го да се обърне към тази Комисия, а не просто да си ги завие в багажа и да ги изнесе, както правят много хора. И там една от дамите, Диана Драганова, повлияна от някакво моментно настроение, заявява, че те са културни ценности и не могат да бъдат изнесени от България, без да се свика друга специализирана комисия – по идентификациите. А свикването става доста по-бавно и ще струва значително по-скъпо на собственика да изнесе рисунките. Решението на въпросната госпожа е абсолютно некомпетентно, защото тези произведения въобще не подлежат на режим за идентификация и регистрация. Особено, когато един човек просто си изнася имуществото…“

Проблемни се оказват 28 произведения на Васил Иванов (1909-1975), който не е широко популярен извън арт средите. Той е странна за времето си птица, дъновист и йога. Живее е в т.нар. Барака на Изгрева – съборена навремето, за да бъде построена на мястото й сградата на Съветското посолство.

Васил Иванов, Цикъл „Космос“, креда, хартия, 29/41 см, оценка: 200 лв. Забранена за износ от експертите в НХГ.

Иванов има труден житейски и творчески път, минава през неодобрение, през нелек достъп да представя изкуството си в галерии. В началото на 60-те започва да прави космически рисунки и предизвиква недоумение в обществото. Това става след изпращането на първите ракети в космическото пространство – през 1957 г. СССР изстрелва Спутник-1, първия изкуствен спътник на Земята. Изложбата на Иванов с творби от космическия цикъл обаче е свалена на втория ден. Защото космическите тела, които рисува, нямат общо със съветските ракети. Въпреки това Васил Иванов не е отричан и репресиран от тоталитарната власт, позволяват му дори да пътува зад граница – лекува се например във Франция. Има званието „заслужил художник“. Просто е приеман като твърде различен.

Васил Иванов, Цикъл „Космос“, креда хартия, 22/28 см, оценка: 150 лв. Забранена за износ от експертите в НХГ.

Лаврен Петров прави опит да разговаря с експертите в Националната галерия. Към позицията на Драганова се присъединява друга специалистка от Комисията – Диана Димитрова.

„Така едно мнение, провокирано от моментно настроение, се превърна в мнение на една институция. Аз намирам това за изключително скандално, защото не е единичен случай – казва Петров. – Често се случва Комисията в Националната галерия да отказва износ на произведения на изкуството, без да има разписан специален регламент кое може и кое не може да се изнася.“

Петров смята, че се пречи целенасочено да се изнасят безпрепятствено обикновени и не особено скъпи, по думите му, произведения на изкуството. Цената за износ е 4 лв. на творба. Със забавянето и искането за свикване на още една комисия колекционерът ще плати няколко хиляди лева повече.

„Според мен Законът за културното наследство трябва да се промени, така че по никакъв начин да не се пречи българското изкуство да пътува по света. Не са нужни комисии, необходим е просто регистрационен режим, за да може държавата да следи какво се изнася – но нека да не бъдат създавани пречки пред износа. Защото така българското изкуство остава ценено само в рамките на държавата – художниците ни не случайно не са известни извън България. Колкото повече го изнасяме по света и му се радват, толкова повече ще му се вдига авторитетът. Нашата култура е част от европейската, тя не е затворена в някакво постсоциалистическо пространство, което съществува в странни ограничения. Галериите и музеите ни са пълни с произведения, които се рушат. А и нали частната собственост е неприкосновена?“

Лаврен Петров предполага, че Васил Иванов не е в Забранителния списък за износ на български художници. Този списък вече не е официален, но според Петров това социалистическо табу все още действа в НХГ, макар и неофициално. Галеристът твърди дори, че го е виждал навремето:

„Този списък все още им стои по чекмеджетата. Той днес може и да не важи, но в един момент – ако не сте симпатичен на някоя от дамите в Комисията към Националната галерия – той може и да им даде аргумент. Оставени сме на субективното мнение на няколко служители, на милостта на чиновници.“

Лаврен Петров твърди, че този ограничителен режим е лесно преодолим от хора с контакти в Министерство на културата. И смята за абсолютно несправедливо колекционерите без връзки във висшето арт ведомство да бъдат възпрепятствани да се разполагат свободно с частните си сбирки.

Очевидна е радиацията от соц време, чиито остатъчни лъчения продължаваме да изпитваме. В чужбина няма кой знае какъв интерес към българско изкуство – било към творби на Майстора и Златю, било към съвременни творци. Защото тамошните ценители не познават произведенията им. Тук държавата също не гори от интерес да купува платната, които смята за особено ценни. Но пък за всеки случай е наложила ограничения върху тях – независимо, че са предмет на частна собственост. Частното продължава да е общо.

Е, това не е ли социализъм?