Влюбени в Шекспир

През 2016-а се навършват 400 години от смъртта на Шекспир. На 23 април 1616-а Бардът умира в родния си Стратфорд. Театри, университети и издателства по цял свят ще отбележат юбилея. Четири века след последния си дъх поетът продължава да говори. Но какво ни казва?

През изминалата 2015-а се вълнувахме около новите версии на „Хамлет“ и „Макбет“ и със сигурност ще следим следващи екранизации и постановки на пиесите от стария Бил. Тези текстове продължават да живеят, не са потънали в прах като толкова много други ренесансови произведения. Данте, Бокачо, Чосър, Рабле или Сервантес нямат съдбата на Шекспир. Дори Марлоу и Бен Джонсън не са толкова близо до нас днес. По някаква причина Бардът е най-живият сред толкова отдавна споминали се автори. Въпреки че античните драми на Софокъл и Есхил понякога още се поставят, това става доста по-рядко в сравнение с адаптациите на Шекспир. Киното го обича. Всъщност дори някои от представите ни за самата Античност идват през негови текстове, а не толкова през самите гръцки и латински автори. Почти никой освен класическите филолози днес не чете Тит Ливий или Плутарх, но страшно много хора знаят за техния герой, римлянина Кориолан, защото са гледали филми по едноименната пиеса…, а тя е от Шекспир.

Често сравняваме големите любовни истории с „Ромео и Жулиета“, самите имена са станали част от езика ни. А при това дори не сме англоезични. Несигурният човек минава през „хамлетовски“ колебания. Дори „да бъдеш или не“, Хамлетовият въпрос, може да се срещне като ироничен израз. Ревността е „отеловска“, „лейди Макбет“ е всяка жена с жесток характер, а Ричард Трети е разпознаваем образ на всеки диктатор и масов убиец. И няма никакво значение, че истинският крал може и да не е бил чак такова чудовище, защото винаги имаме предвид рожбата на въображението на Уилям Шекспир. Даже и неговата Смугла дама се движи някъде по границите на колективната ни фантазия. Естествено, това засяга само част от обществото – но точно тази част, която вероятно би чела текст като настоящия.

Полякът Ян Кот беше прав и Шекспир наистина е наш съвременник. Няма значение, че неговите крале говорят в петостъпен ямб. Веднага щом преодолеем първоначалното си стъписване от мерената реч, свикваме с нея, а и поколения режисьори и големи актьори правят всичко възможно да я възприемаме естествено. Красивите български преводи на Валери Петров и Александър Шурбанов помагат за това, а достъпни биографии като тази от Бил Брайсън и филми като „Влюбеният Шекспир“ ни поставят измамно близо до елизабетинската епоха.

Четиристотин години по-късно, ние продължаваме да сме същите като героите на Барда и затова лесно им съчувстваме. И днес ни мъчат амбиция, страст и ревност. Ние сме като Едмънд от „Крал Лир“ – недоволни от съдбата си и искащи още от света, търсещи нови и нови възможности, невинаги почтени. Обичаме да ни ласкаят и сами умеем да ласкаем (без непременно това да ни харесва, но няма как – титлите или кариерата често го изискват). Участваме във войната между половете като Петручио и Катерина. Може би понякога ни се иска да сме праволинейни, почтени и непреклонни като Хенри Пети. Трябват ни пари като на Басанио. Свикнали сме да наблюдаваме колелото на Фортуна и политическите бури с тревога, като лондонските граждани, обсъждащи възкачването на поредния Глостърски херцог, поредния Сталин…

Историята, развитието на градския живот и модернизацията на нравите са протекли така, че днес, в страна, неописана от Шекспир, един относително образован българин може в най-добрия случай да мине за обикновен съвременник на лондонските сукнари, бутащи се за място от три пенса в „Глобус“, за да гледат комедията или трагедията на собственото си съществуване. Природата ни е същата. Нищо не се е променило. Човешкият живот е представление, изпълнявано с по-голям или по-малък успех, понякога даже от идиот и може би лишена от смисъл, но не и от известна привлекателност. Целият свят е нейна сцена.

Туй наше вечно ,,утре“, ,,утре“, ,,утре“
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица
на срока ни…
… Фу, угасвай,
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…

Поне от 1616 година насам всичко си е същото. Ние сме точно като Бастарда на Ричард Лъвското сърце от „Крал Джон“: търсим си по-добро място под слънцето и сме склонни търпеливо да служим дори на хора, които няма защо да харесваме. Възходът на псевдонауката и на градските митове за кемтрейлс, вярата във вредата от ваксините, в рептили, в илюминатски заговор и в други такива глупости ни правят също толкова суеверни, колкото са майсторите от „Сън в лятна нощ“. Жалко, защото можеше поне това да се е променило. Но и самият Шекспир е суеверен или поне се възползва от суеверието на публиката си – той охотно си служи с призраци и вещици, за да движи сюжетите си напред, а ние се преструваме на изискани пред самите себе си, когато очакваме днешните режисьори да представят изпаренията на ренесансовото въображение като вътрешни гласове на сценичните персонажи. Разбира се, че всъщност ни се ще да имаше истински свръхестествени причини за действията ни. Тогава собственото ни желание да се разправим с този или онзи Клавдий щеше да бъде по-поносимо.

Влюбчиви сме или поне се стремим да задоволим ищаха си за още плът и затова трупаме телефонни номера, ходим, както се казва, „на кафенце“ и оглеждаме колегите или колежките с почти небрежно бройкаджийство. Всеки упрек, който Отело би отправил несправедливо към Дездемона или Хамлет – справедливо към Гертруда, се отнася за нас днес. Това ни прави не просто публика за Шекспировите пиеси, но и добри герои за тях.

Защо Шекспир продължава да бъде жив и толкова бляскав четири столетия след смъртта си? Защото всяка нова добра екранизация или постановка слага огледало пред нас, а всички ние обичаме собствените си лица.