Внезапната смърт на цар Борис III и случайността

Цар Борис III умира на днешния ден, 28 август, преди 80 години. Дори днес, толкова години след неговата смърт, тя все още е забулена в тайнственост. Почти пълно е убеждението на историците, че внезапната кончина на царя не е случайна.

Най-често се твърди, че става дума за отравяне по време на срещата му с Хитлер, когато царят отказва български войски да излязат на фронта във Втората световна война. Има подозрения, че може да е поръчана от Сталин, дори съществуват теории на конспирацията, които разказват за тайна среща между Сталин и Борис, дни преди той да замине за Германия.
Нито едно от тези твърдения не е доказано. Но се знае със сигурност, че ненавременната смърт на монарха е едно от събитията, заради които България не успява да избегне трагичната си съдба – въпреки че се включва на страната на съюзниците и изпраща войници на фронта след септември 1944 г., тя е третирана като вражеска държава в последвалите мирни договори и плаща репарации. Дори Италия успява да извоюва облекчения, независимо от активното ù участие в Оста. България, лишена от стабилно царско управление, предадена във властта на СССР без никаква съпротива, за пореден път преживява провала на националния си идеал.

Предлагаме ви да прочетете главата „Загадъчната смърт“ от документалния роман на Стефан Груев* „Корона от тръни“, в която се описват последните часове от живота на българския цар.

На сутринта след завръщането на царя от главната квартира на Хитлер Балан с изненада констатира, че Негово Величество е останал да спи в Софийския дворец, вместо да отиде при семейството си във „Врана“. Царският секретар беше още по-озадачен, когато царят го повика рано сутринта и му поръча да намери пилота на фюрера подполковник Баур и да го доведе в двореца в 10 часа.

— Ще го заведа на обед във „Врана“ — каза Борис. — Искам той да види моите деца.

Царят изглеждаше спокоен и отпочинал, в много по-добро настроение от предишния ден. Но от краткия разговор Балан остана с впечатление, че царицата още не знае, че царят се е завърнал.

Да се намери Баур, който беше останал този ден в София, се оказа трудна задача. След като го търси на всевъзможни места, където германският офицер би могъл да бъде, Балан чу, че рано сутринта пилотът бил отишъл в софийските хали, да купува пресни зеленчуци за главната квартира на фюрера. Секретарят се втурна на пазара и наистина Баур беше там между кошовете, закупувайки големи количества спанак и пъпеши.

— Но аз не мога да се явя пред Негово Величество с тези дрехи! Погледнете ме — започна пилотът да протестира.

Но нарежданията на царя бяха ясни и тъй като ставаше късно, спанакът бе поверен на германския шофьор, докато Баур в измачканото си работно облекло се качи в дворцовия автомобил.

Обедът във „Врана“ беше приятен, царят се държеше очарователно и царските деца бяха възхитени да се запознаят с пилота. А колкото до царицата, тя нямаше време да запита Борис кога се е върнал, преди той с донякъде пресилено оживление да ù представи гостенина.

— Виж кого доведох на обед!

Царицата бе засмяна и любезна, а ролята на гостоприемна домакиня дотолкова я погълна, че не ù остана време за много въпроси. За Балан маневрата на царя бе много забавна. „Какъв хитър съпруг!“ — си помисли той. Балан така и не разбра защо цар Борис не бе пожелал семейството му да го види предишната вечер.

По-късно, следобеда, царят изпрати децата си на летището с подарък за Баур, който им показа самолета си отвън и отвътре. Те никога не бяха влизали в самолет и инструментите и механизмите, които пилотите им показаха, им направиха огромно впечатление.

Това се случи в понеделник. Същия ден Борис прие на прощална аудиенция хърватския пълномощен министър, който си заминаваше. Във вторник, 17 август, царят замина за „Царска Бистрица“, докато семейството му остана във „Врана“. На следния ден отиде из планинската гора на лов, най-любимото му забавление. В четвъртък, 19 август, той тръгна на екскурзия до Мусала заедно с княз Кирил, полковник Бърдаров и Балан. Те яздиха на коне до седмото рилско езеро и оттам продължиха пеша нагоре по голите скалисти пътеки. Качването беше доста уморително и когато стигнаха на върха, те останаха да почиват около един час. Въпреки че цар Борис се беше изкачвал на Мусала безброй пъти преди това, той отново дълго време се възхищава от добре познатата му грандиозна панорама.

Точно преди да поемат обратно, той се отдели за момент от спътниците си, за да изпълни един малък обред, с който бяха вече свикнали. Обръщайки се с лице към върха, той свали шапката си и я размаха в приятелски поздрав към Мусала. Както му бе станало обичай, повтори този жест три пъти, преди да се присъедини към другарите си и да ги поведе надолу по планинската пътека.

По време на слизането обаче поведението на царя стана особено. Лицето му внезапно побледня и придоби уморено изражение, но той продължи да върви мълчаливо, напълно погълнат от мислите си. По-късно призна, че почувствал за първи път голяма умора и се задъхал. Дори се оплака на брат си от някакво остро, парливо усещане в областта на сърцето.

Но това неразположение не го накара да спре и да си почине. Напротив, като че ли обзет от някаква непреодолима нужда да отиде до крайния предел на силите и издръжливостта си, той внезапно се откъсна от групата. Казвайки на другите да продължат да вървят по същата пътека, царят се отклони по едно особено стръмно „кестерме“. Спътниците му се опитаха да го предупредят, че този склон е опасен, но това само го раздразни и когато Кирил го запита: „Защо трябва да слизаш по тази урва?“, Борис сърдито излая: „Мълчи!“, и заповяда на всички да го оставят на мира.

Няколко минути по-късно, обезпокоен от изчезването на царя, Балан реши да го търси и сви по съседното „кестерме“ на същата урва. Секретарят се намери в подножието на застрашителна вертикална стена и погледна нагоре. Той се ужаси, като видя цар Борис, застанал на самия ръб на скалата, с поглед, втренчен в пропастта. Трагичният спомен за смъртта на белгийския крал Алберт моментално изпъкна в съзнанието на Балан, когато той съзря много странно изражение в очите на цар Борис.

Изненадан, че вижда секретаря си, Борис изкрещя сърдито:

— Какво, по дяволите, търсите там? Не ви ли казах да не ме следвате?

— Но това е много опасно място, Ваше Величество — смотолеви Балан, — и тъй като моите туристически обуща са по-добри от Вашите, помислих, че мога да Ви помогна, ако стане нужда.

Мърморейки недоволно, царят се присъедини към групата и вкиснат и мълчалив, продължи слизането. При езерото те намериха конете и препуснаха надолу към „Царска Бистрица“. Докато прекосяваха една поляна, Борис внезапно дръпна юздите и закова коня си. „Гледайте тази дива коза отсреща, на билото!“ — той посочи възбудено с ръка по посока на Саръгьол. Отначало другарите му не можаха да видят нищо, но след малко забелязаха една малка тъмна точка, движеща се далеч на хоризонта. „Това е козел — съобщи царят, съвсем прехласнат. — Но не е от нашите. Никога не съм виждал този козел наоколо. Той идва от другаде, няма съмнение!“ Говореше, като че ли познаваше лично всеки див козел около Сарагьол и всъщност спътниците му бяха убедени, че е така.

До края на екскурзията Борис не спря да мисли за планинския козел. Когато стигнаха „Царска Бистрица“, всички бяха така изтощени, че след бърза ранна вечеря всеки се оттегли в стаята си да спи. Но в 11 ч. през нощта телефонът в стаята на Балан иззвъня. Обаждаше се царят:

— Балан, елате при мен, имам да свърша някои работи! — И давайки си сметка, че е събудил секретаря си, Борис добави: — Няма значение, ако сте вече по пижама. Елате веднага!

Балан наметна набързо халата си и отиде в апартамента на царя. Той се изненада, като видя, че Борис, който само допреди малко бе необикновено изморен, още е напълно облечен и обут. Двамата мъже прегледаха обемистата поща, която беше донесена тази вечер от София, и Балан трябваше да чете на глас многобройни доклади, докато гласът му пресипне. Но царят, като че ли подтикван от някакъв демон към пълно изтощение, настояваше да се отговаря на все повече и повече писма. Когато накрая освободи секретаря си, минаваше два часа след полунощ.

Всички още спяха, когато в 5 часа на следната сутрин царят взе новата си карабина и напусна „Царска Бистрица“ сам, с кола, на път за Саръгьол, да търси планинския козел, който беше видял предишния ден. След известно дирене, проведено с майсторството на опитен ловец, той намери козела и го застреля. Ала когато отиде да прибере трофея си, намери на мястото само локвичка кръв. Раненото животно беше изчезнало. За Борис, като необикновено добър стрелец, това беше болезнено разочарование. Той се завърна в „Царска Бистрица“ в ужасно настроение и незабавно изпрати Свилен на същото място да намери ранения козел по кървавата му следа. След известно време царският прислужник се завърна с убитото животно, което беше намерил умряло в един храсталак.

Полковник Бърдаров, който се яви пръв пред царя на масата за закуска, стана естествената жертва на лошото царско настроение.

— Мерникът на тази нова карабина явно има нужда от корекция! — укори Борис адютанта си. — Това е единственото обяснение. От такова разстояние аз не мога да не улуча! Но вие, господин полковник, не сте си гледали работата както трябва. Защо не го проверихте добре този мерник? В края на краищата грижата за тази нова карабина е Ваша отговорност, не е ли така?

Адютантът беше много засегнат, когато след закуската разказа на Балан за несправедливото мъмрене, настоявайки, че карабината е напълно изправна. Но Балан, по-практичен от него, също го порица.

— Слушайте, господин полковник — каза той, — не виждате ли, че началството е страшно разстроено, откакто се върнахме от Хитлеровата главна квартира? Какво ви струва да му кажете, че пушката е стреляла накриво? Защо не направите някакви си уж технически проверки и да му докладвате на обед, че сте установили, че мерникът не е в ред?

Бърдаров се възмути:

— Но това е нечестно! Тази нова карабина е истински шедьовър!

— А спокойствието на началството не е ли по-важно в този момент от някаква дребна лъжа? Вие познавате ловджиите. В някои отношения те са странни хора, не са като нас, другите.

Мърморейки недоволно, Бърдаров все пак се съгласи да подложи карабината на проверка. Когато всички седнаха на масата за обед, той пошушна на Балан: „Проверих я. Десет изстрела, десет пъти точно в центъра на мишената“. Царят седеше намръщен.

— Ваше Величество, проверих карабината — докладва адютантът. Борис бързо вдигна очи от чинията си и жадно впери поглед в Бърдаров. — Затегнахме я в менгеме и изстреляхме десет патрона. Девет куршума влязоха в същата дупка. Но десетият… — Като избягваше да поглежда към Балан, полковникът продължи: — Десетият куршум показа явно отклонение. Не мога да си обясня защо. Може би влагата. Но най-добре е да върнем карабината за корекция.

Лицето на Борис светна.

— Сигурен бях! Така си и мислех! — извика той с ентусиазъм, разбираем само за ловджии. — Нали ви казах? Не е чудно, че не улучих тоя пуст козел в сърцето!

Настроението на царя веднага се промени и през целия следобед той беше по-ведър.

Същия ден, петък, той прие пълномощния министър в Берлин Славчо Загоров, който беше дошъл на доклад в София. Сетне се обади по телефона на царицата, която беше още във „Врана“ с княз Симеон и княгиня Мария-Луиза.

— Ела в неделя и доведи децата! — каза той в най-добро разположение. — Времето днес тук е великолепно.

Борис остана в „Царска Бистрица“ на следния ден, 21 август, и отиде с брат си на лов за сърни. По време на лова той за втори път през тази седмица почувства неразположение и бодежи в гърдите, и то тъй силни, че се оплака на княз Кирил:

— Мисля, че страдам от ангина пекторис.

Той имаше добри медицински познания и употреби верния термин за описване на синдрома, който се отличава със стягащи болки под гръдната кост, обикновено предизвикани от изтощение или от възбуда. Но понеже скоро след това се почувства добре, краткотрайните болки бяха бързо забравени.

В неделя Борис отиде да посрещне жена си и децата си в Самоков, щастлив както винаги да прекара деня с тях, и ги закара до „Царска Бистрица“ с открития си „Пакард“. За шестгодишния княз и за десетгодишната му сестра времето, прекарано с баща им, когото обожаваха, беше като празник. Той спираше колата по пътя, за да сочи великолепните планински върхове и долини и да им показва редки цветя и дървета (служейки си, разбира се, с точните им ботанически названия). Разказвайки забавни истории, Борис заведе семейството си до Соколец, едно от любимите места на децата. След това те се върнаха в „Царска Бистрица“, където царят прие военния министър на дълга аудиенция, на която ген. Михов докладва подробно за подготовката на големите летни маневри, предвидени да започнат след няколко дни.

След обяда Борис заведе семейството си на разходка до Песъко, центъра на Чамкория, за най-голямо удоволствие на жителите на този планински курорт. Поради скорошните въздушни нападения над София от английски и американски самолети мнозина министри, висши чиновници и чужди дипломати бяха по това време евакуирани в Чамкория и хубавите вили сред боровете бяха претъпкани със софиянци.

Появата на царската фамилия между тях, щастлива и отговаряща засмяна на поздравите на минувачите, разсея за малко песимизма, който това лято нарастваше измежду отбраното население на Чамкория. Въпреки влошаващото се положение, присъствието на цар Борис неминуемо пораждаше всевъзможни надежди, които може би не отговаряха на действителността, но винаги се основаваха на едно и също упование: „Царят все някак си ще ни изведе на сигурен бряг. Той сигурно има в главата си някакво разрешение, някакъв изход. Но само той знае точно какъв“.

Докато беше в „Царска Бистрица“ със семейството си, Борис не спомена пред жена си за болките в гърдите, които беше усетил, нито пък повика лекар. Но дали защото беше загрижен за здравето си, когато на следната сутрин целуна децата си, преди да се завърне сам в София, царят каза на малката Мария-Луиза:

— Бъди послушна и докато ме няма, слушай чичо си Кики!

След това обеща на царицата, че ще се върне в „Царска Бистрица“ още същата вечер.

Той се посъветва с лекарите си на следния ден, 23 август, когато се завърна в столицата. Беше заръчал на архитект Севов да го чака в двореца в 10:30 часа и щом го видя, царят започна да се оплаква от здравето си, като изрази предположение, че страда от ангина пекторис.

— Ваше Величество, чул съм Ви да се оплаквате от най-различни болести, но никога не бях Ви чул да говорите за ангина пекторис — забеляза Севов. — Докторът ли ви определи тази диагноза?

— Не — отговори Борис, добавяйки, че симптомите били ясни: болки в долната част на гърдите и в лявата ръка от рамото надолу.

След това царят повика своя личен приятел, ушния лекар Димитър Балабанов, а също и дворцовия лекар д-р Драгомир Александров, да дойдат в двореца. Те пристигнаха незабавно и се качиха на горния етаж да го прегледат, докато Севов чакаше в царския кабинет. След основен преглед царят излезе от стаята в 12:30 часа и покани Севов да остане да обядва сам с него. Докторската визита явно го беше успокоила, защото през време на обеда той беше в добро разположение и не спомена вече за никакви болки. Архитектът не обърна никакво внимание, когато домакинът му глътна няколко капки лекарство в една чаша вода: Севов и преди бе виждал Борис да взима церове. Пиха кафе в съседния салон, а царят разказа впечатленията си от скорошната инспекция, която беше направил в една войскова част. След това той се оттегли за кратка почивка, с намерение да се завърне същата вечер при семейството си в „Царска Бистрица“.

По-късно, следобеда, царят спря за момент в канцеларията на Груев на долния етаж на двореца. Както винаги Бачо Павел докладва последните новини, показа му няколко писма и телеграми и подложи за подписа му няколко указа и орденски грамоти за награждаване с ордени на чуждестранни особи. Попивателната хартия върху бюрото на Груев се изпълни бързо с мастилените отпечатъци от неподражаемо сложния подпис „Борис III“.

Към 7 часа царят поговори по телефона с княгиня Евдокия, която се беше завърнала предишния ден от гостуване при приятели във Варна. След като я разпита за престоя ù на Черноморието, той ù каза, че напоследък не се чувства много добре и се оплака от стягане в гърдите и затруднено дишане. И наистина сестра му можа да чуе по телефона задъхването му и малко пресипналия му глас и настоя да се прегледа. Борис отговори, че докторите вече са го видели, и добави, че е слязъл от „Царска Бистрица“, защото има да свърши някои работи, а и защото не искал да се разболява, когато децата са около него. Евдокия попита дали е пил минерална вода от Банкя, което той правеше често заради артрита си.

— Не — отговори Борис, — не е там проблемът. Той е в чарка. — И след кратка пауза добави: — Ти ще видиш, аз ще си отида от ангина пекторис.

Тя и преди го беше чувала да говори за това и беше възразила, че е твърде млад — само 49-годишен, за да страда от ангина пекторис. Той обаче ù беше отвърнал, че въпросът не е до възраст, а до „патила“. Те говориха за болестта на Добрович, който беше на смъртно легло, и Борис каза:

— Така ще бъде и с мене…

Преди да затвори телефона, обеща на сестра си, че ако се чувства по-добре на следния ден, ще мине да я вземе, за да я закара до „Царска Бистрица“.

Той продължи работата си с Груев, но към 7:30 часа заяви, че не се чувства добре, и излезе. Само малко след това Груев чу шум в коридора пред канцеларията си; уплашени лакеи му съобщиха, че на царя му станало много лошо и имал силни повръщания. Докато Свилен му помагаше да си легне, дворцовите лекари Стефан Даскалов и Александров пристигнаха. Поради повръщанията тяхното първо предположение беше, че царят има силна криза от жлъчка.

Княз Кирил научи за болестта на брат си едва на следната сутрин, вторник, 24 август, когато пристигна в София от „Царска Бистрица“. Тъй като междувременно състоянието на болния се беше влошило, съветникът Ханджиев отиде спешно при германското въздушно аташе полковник Фон Шьонебек и поиска от него незабавно да повика от Берлин немския лекар проф. Рудолф Зайц. От дълги години Зайц лекуваше царя. Шьонебек веднага препрати тази молба лично до маршал Гьоринг.

Този ден бомба беше улучила клиниката на Зайц при едно въздушно нападение над Берлин. Специален отряд спасители от противовъздушната охрана беше пратен да извади доктора изпод развалините. Оттам, още покрит с прах и мазилка, веднага го закараха до летището.

Преди специалният самолет, поставен на разположение от Гьоринг, да кацне в София и тъй като за момента диагнозата все още бе криза в жлъчката, Ханджиев беше отново изпратен у Шьонебек, с молба да се извика на консултация един втори прочут лекар, виенския интернист д-р Ханс Епингер. Той пристигна в сряда с друг специален самолет. Но междувременно дворцовите лекари, заедно с други известни специалисти като доктор Цончев и доктор Разсолков, които бяха прегледали пациента, дойдоха до заключението, че главният проблем не е жлъчката, а сърцето. Те намериха симптоми за тромбоза или съсирване на кръв в сърцето.

Но нито понеделник вечер, нито целия ден и цялата нощ във вторник царицата бе уведомена за сериозното състояние на мъжа си. (Тя така и не разбра кой е взел това решение и през целия си живот не го извини.) Царицата беше още в „Царска Бистрица“ с децата, с впечатлението, че някои важни държавни дела са попречили на царя да напусне столицата и да дойде при тях още първата вечер, както беше обещал. Болестта на царя през тези два дни беше държана в тайна и от Филов, и от правителството. Дори Севов не знаеше, че царят е болен. Във вторник следобед, когато Севов пристигна, неоповестен в двореца, княз Кирил го пресрещна на двора и му каза, че царят спи. Севов си отиде, без да пита повече.

Същата вечер Кирил се отби с колата си до дома на Евдокия и намери сестра си да работи в градината. Цял ден тя бе чакала да се обади царят, както ù бе обещал предишната вечер.

— Началството не е добре. Никак не ми харесва — каза князът.

Незабавната реакция на Евдокия, която знаеше, че Борис е посетил Хитлер преди десет дни, беше:

— Да не е бил отровен? Той беше там. Да не му е погодено нещо?

— Не, сърцето е. Ние повикахме Зайц — отговори Кирил и добави: — Можеш ли да отидеш утре в манастира, да запалиш една свещ и да кажеш една молитва за Бо?

Евдокия обеща да го направи. Тя искаше да отиде веднага в двореца да види болния си брат, но Кирил я разубеди, тъй като царят не го бил поискал.

Рано на следната сутрин, сряда, 25 август, князът телефонира на Севов. Архитектът пристигна веднага и едва тогава научи, че след като в понеделник видял царя, състоянието му се влошило. Същата сутрин княгиня Евдокия също дойде в двореца. Тя вече бе се завърнала от Рилския манастир, където беше отишла още призори да се помоли за брат си. Княз Кирил, необикновено бледен, я посрещна в градината.

— Според Зайц това е инфаркт, емболия — каза той.

Доктор Зайц потвърди диагнозата си пред Евдокия, която беше лекувал в миналото от жлъчка. Каза ù, че царят имал инфаркт и бил в много сериозно състояние. Но тъй като Борис бил човек с добро здраве, лекарите се надявали да го спасят. Ако пациентът пази пълна почивка, кризата можела да отшуми за три-четири дни, добави немският професор. Той обаче настоя, че в такъв случай царят не би трябвало да работи поне в продължение на шест месеца, докато сърцето му укрепне. На въпроса на княгинята относно причините за инфаркта, Зайц отговори:

— Изтощение. Умствена преумора и душевни вълнения.

Тъй като този месец въздушните тревоги бяха зачестили в София (английски и американски самолети прелитаха над България на път да бомбардират румънските петролни залежи в Плоещ), Зайц предупреди, че шокът от едно въздушно нападение би могъл да бъде фатален за царя. Княз Кирил изпрати царския адютант ген. Жечев в щаба на противовъздушната защита да нареди сирените в София да не свирят, докато няма изрична заповед от княза, и то само когато стане сигурно, че се касае за неминуема атака.

Княз Кирил беше извънредно нервен и покрусен. Когато Евдокия спомена подозренията си относно отравяне, той избухна и ù се скара почти грубо:

— Спри да говориш такива глупости! Казах ти вече, че доктор Александров не намери никаква следа от отрова в стомаха му!

Ала като видя сълзите на Евдокия, омекна и въпреки нарежданията на лекарите я остави да влезе в стаята на болния.

Качвайки се на горния етаж в спалнята на царя, Евдокия намери Борис, обкръжен от лекарите си, в полусъзнание, блед като мъртвец и тежко пъшкащ. Тя прекара голямата част от деня на съседния балкон.

Веднъж запита един от българските лекари, дали царят не е бил отровен. Лекарят се шокира от този въпрос:

— Това е абсурдно! — тросна ù се той. — Няма никакво отравяне!

В сряда същият следобед министър-председателят беше повикан в двореца, където Севов му съобщи за болестта на царя. Впоследствие Филов постави в течение военния министър, но иначе тайната се пазеше строго. Германският пълномощен министър Бекерле беше узнал новината предишния ден, но не преди неговият съперник полковник Шьонебек да бе уредил направо чрез Гьоринг изпращането в София със специален самолет на двамата германски лекари.

Рано вечерта кризата се изостри и отец Рафаил, дворцовият православен свещеник, бе повикан при болния. Към 20 часа обаче състоянието на царя леко се подобри. Евдокия отново влезе и седна до леглото на брат си. Когато взе ръката му, Борис отвори очи и съвсем ясно каза:

— Кока, какво правиш тук? Колко е часът? — И докато тя отговаряше, той промълви: — Ах, тя се свърши… — и пак затвори очи.

* Стефан Груев е син на началника на кабинета на Борис III Павел Груев, български писател и общественик, дългогодишен журналист във френското списание „Пари Мач“, работил и в радио „Свободна Европа“, и в българската секция на Би Би Си – бел. ред.