Имам си една моя рубрика – „Умни мисли от тъпи филми“. В един такъв филм чух, че с хвалбите на артиста започвало падението му и ми се стори умно. Та, започвам с падението си, или с хвалбите си – не знам.
„Падащият фукльо“ е подходящо заглавие за моя творчески път. Като режисьор съм груб и крещя по време на репетиции, но? Но предварително съобщавам за този мой недостатък на артистите, защото си ги обичам и винаги съм се възхищавал както от качествата им, така и от избора им да се занимават с тази несигурна професия. Още на първа среща с тях цитирам автора на „Добрият войник Швейк“ Ярослав Хашек, че „няма мръсни думи, а има мръсни хора“. Прибавям си и мое допълнение, че няма мръсни изрази, а има мръсни постъпки. След едно такова „оневиняване“ включвам в репетициите си, и то с някакво налудно удоволствие, цветисти ругатни. Гледам да ги произнасям артистично, без злоба, че и напевно. Понякога дори се опитвам да ги римувам. Например нещо от сорта на „мама ти стара, на Сточна Гара“. Това, че ругая, не значи, че мразя някого и в регламента на работния ми процес влиза правило: които артисти не искат да ме търпят, могат спокойно да си отидат, без да им навреди на позициите в театъра. А винаги, когато някой актьор ме е предупреждавал да спра с „цветистия език“ спрямо него, съм спирал.
На 63-годишна възраст, първо станах на 63 (ако е вярна датата на раждането ми) и второ, по време на репетиции бях наречен от артист на възрастта на сина ми „дебил“ и „капут“. Тези думи не бяха в отговор на отправени от мен към него подобни. Тоест не бях дал повод за тях. Знаете ли, че независимо от нечистия ми език, моралът ми е чист? И то прекалено чист – само на мен са ми правили мръсотии и то доста, а аз на никого не съм… Докога ли и защо ли? (Отговорът – в следващия брой.) Не знам. Такива са ми гените. Почувствах надменно презрение от страна на актьор. И то, съчетано със злоба.
За да изградя „защитата си“ срещу тези новоопределящи ме характеристики и за да вникна в смисъла, вложен в тях от изреклия ги, се поразрових из речниците и ето какво открих за значенията им:
Дебил:
1. Тъп.
2. Глупав.
3. Ограничен.
Капут:
1. Презерватив.
2. Умствено изостанал.
3. Некадърник.
Явно този, който ме е сметнал за всичките тези неща, трябва да се е чувствал изключително специален, отправяйки ги по мой адрес. За да не се почувствам и самият аз като капут и дебил, трябваше също да се самоопределя като специален. В следващия рунд един вид специалност ще се изправи срещу друг. Специалността на младостта срещу специалността на старостта.
Въпреки че съм „капут“ и „дебил“, съм работил по доста театри с български, немски, австрийски, швейцарски, италиански, руски и украински актьори. Ползвал съм и езици – английски, руски и италиански, за да общувам с тях. Като „тъп и ограничен“ получих одобрение за работата си от такива фигури като джаз пианиста Милчо Левиев, като артиста и режисьора Тери Джоунс (член на легендарните „Монти Пайтън“), като корейския кинорежисьор Ким Ки Дук, като латвийския театрален режисьор Адолф Шапиро… А директорите на международните театрални фестивали в Авиньон и в Йерусалим изразиха симпатия към работата ми, която съчетаха с покани за гостуване. Ползвах се и от благоразположението на изключителния ни кинорежисьор Рангел Вълчанов. А Джони Пенков (който не знае кой е той, си е за негова сметка) каза веднъж, че демокрацията, дори да беше дошла, само за да мога да направя шоуто си „Улицата“, от нея пак е имало полза. Разбира се, казвайки го беше застанал в един особен „не геометричен кръг“ – този на шегата.
Аз, ограниченият, съм бил асистент на световната театрална фигура Джорджо Стрелер в „Пиколо Театро“ в Милано, защото, като дебил специализирах режисура в „капутската“ театралната академия „Силвио Д’Амико“ в Рим и това беше крайната фаза на обучението ми. Притежавам и „шибан“ плакет от президента на Италия Наполетано за един некадърен документален филм – „Преводачката на черно-бели филми“.
Изключително тъпият ми спектакъл „Майсторът и Маргарита“ триумфира по най-големите световни сцени. А в качеството си на „презерватив“ съм режисирал 15 представления в Германия и над 60 в България. Дипломирал съм и два класа от театралния институт в Хамбург, където по-късно, с жена си Мая Новоселска проведох и уъркшоп по клоунада.
Аз, бездарникът, бях поканен да водя упражнения по импровизационен театър в театралния институт в Щутгарт, което отказах поради преумора от германци. Обучавах 4 години актьорски клас в Пловдивския университет, а в момента некадърно преподавам и в театралния колеж „Любен Гройс“. Учил съм на „тъпашки“ игрови театър и студенти от Нов български университет, които съм и дипломирал.
Шоуто на дебила – „Улицата“, е отличено със „Златна роза“ на критиката от световния телевизионен фестивал в Монтрьо – Швейцария и това е само една от наградите му. Също така беше класирано за първи кръг на наградите „Еми“ (за което никъде не се съобщи).
С цялата споделена дотук информация подавам молба да бъда освободен, поне временно, от званията „дебил“ и „капут“. Моля да се присъдят на други или да бъдат „върнати на подателя“.
Но кой е той? С какво ме превъзхожда? Каква биография носи със себе си? Откъде му идва това самочувствие? Дали светът, по някаква необяснима Божия промисъл, е тръгнал в безпокояща ме посока, или такива като въпросния индивид го влекат след себе си към нея?
Тревожа се, не само за о(б)съждания от мен. А и за главоломно нарастваща част от поколението му. Тревожат ме липсите на елементарно образование и на всякакъв вид градивна любознателност. Най ме озадачава проявата на странната и малоумна радост от неграмотността: „Горди сме, че не натоварваме мозъците си! Нали смартфонът мисли вместо нас?!“. С тревога си представям как раждащите се след мен театрални хора постепенно уеднаквяват критериите си, после дрехите си, после и прическите си, след това дори и лицата си чрез пластични операции и стават някакво безформено пихтиесто общо нещо. „Мирише на лошо и всички се казват Гошо.“ (Цитирам по памет и не съвсем точно Андрей Слабаков.)
Явява ми се видение: плътни ята от сивкави медузи безшумно се носят по теченията. Не само по морските, но и по въздушните. Беззвучно, но непоколебимо навлизат у вас през всички възможни отвори, обгръщат те плътно, вмъкват се в джобовете ти, промушват се под дрехите ти, бавно, но непоколебимо ограничават движенията ти, затрудняват дишането ти. Как да ги пребориш? Мечът е безсилен. На колкото парчета разкъсаш всяка една от тях, на толкова нови медузи ще се превърнат те. Ще се прераждат и прераждат, и прераждат… Медузите са вечни! Скоро доказаха, че един вид от тях на практика е безсмъртен. Безличието е могъщо!
Индивидуалността скоро ще може да се наблюдава само през специални микроскопи в секретни лаборатории. Тя няма как да бъде изпусната навън, както стана с вируса на едно инфекциозно заболяване. Доста по-опасна е от него, затова я охраняват изключително строго.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение