Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Война между светове и видове

Посланическото градче, Чайна МИЕВИЛ

Чайна Миевил е носител на наградите „Артър Кларк“, „Хюго“, „Локус“, на Британската награда за фентъзи и на Световната награда за фентъзи. - Война между светове и видове

Чайна Миевил е носител на наградите „Артър Кларк“, „Хюго“, „Локус“, на Британската награда за фентъзи и на Световната награда за фентъзи.

В бъдещето хората са колонизирали отдалечена планета, дом на загадъчните ариеки – разумни същества, известни със своя уникален за вселената език, който само малцината човешки посланици могат да говорят, разказва Чайна Миевил в своята книга „Посланическото градче“, бестселър на „Ню Йорк Таймс“.

Embassytown_cover-a

Ейвис Бенар Чо, момиче от човешката колония, се завръща в Посланическото градче след години на приключения в открития космос. Тя не владее ариекийското наречие, но е неделима част от самия език, защото преди много време е била използвана като фигура на речта, ариеките я смятат за живо сравнение от своя език.

Когато междупланетните политически машинации стават причина за пристигането на нов посланик на Ариека, крехкото равновесие в отношенията между хора и извънземни се разрушава, задава се катастрофа.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Чайна Миевил е английски фентъзи автор, роден в Норич, Великобритания. Има двойно американско и британско гражданство. На 18-годишна възраст, през 1990 г., една година той преподава английски език в Египет, където развива интерес към арабския език, културата и политиката в Близкия изток. Придобива бакалавърска степен по социална антропология от Кеймбриджкия университет през 1994 г. и магистърска и докторска степен по международни отношения от Лондонското училище по икономика през 2001 г. Преподава творческо писане в Уоруикския университет.

Активен е и в политиката. Миевил членува в Международната организация на социалистите и Социалистическата работническа партия до 2013 г., когато подава оставка. През 2001 г. се явява на избори във Великобритания като кандидат на Социалистическия алианс. Като привърженик на идеите на марксизма той пише дисертация на тема „Между равни права: марксистка теория на международното право“, която е издадена като самостоятелна книга в Обединеното кралство през 2005 г. и в Съединените щати през 2006 г.

Автор е на романи, книжни серии, новели, комикси, ролеви игри и др. Носител е на наградите „Артър Кларк“, „Хюго“, „Локус“, на Британската награда за фентъзи и на Световната награда за фентъзи, номиниран е за наградите „Брам Стокър“ и „Небюла“. Някои от произведенията му са адаптирани за филмови сценарии и за театрална сцена.

Предлагаме ви откъс от книгата „Посланическото градче“. 

Всички деца от посолството видяха кацането на кораба. Учителите и сменните им родители дни наред ги караха да го рисуват. Една от стените в залата бе предоставена за техните идеи. От цели векове вече летящите из бездната кораби не бълваха огън, както си го представяха децата, но по традиция се изобразяват с подобни характеристики. И аз като малка рисувах корабите по същия начин.

Загледах се в рисунката и мъжът до мен също се приведе към нея.

– Вижте – казах. – Виждате ли? Това сте вие.

Лице на прозореца на кораба. Мъжът се усмихна. Престори се, че хваща кормило, също като простичко нарисуваната фигура.

– Трябва да ни извините – кимнах аз към украсата. – Тука сме малко глуха провинция.

– Не, не – възрази пилотът. Бях по-възрастна от него – издокарана и вкарвах тук-там по малко жаргон, докато му разказвах истории. На него му харесваше да му досаждам. – Карай да върви, това не е… Но е изумително. Да дойдете тук. До самия край. Където само Господ знае какво има отвъд. – Той се загледа в гъмжилото на Бала по случай пристигането.

И други събития имаше – сезонни прояви, премиери, дипломирания и годишни изпращания, трите декемврийски Коледи, но Балът по случай пристигането винаги е бил най-важен. Провеждането му се диктуваше от капризите на ветровете в търговията – случваше се нередовно и рядко. Години бяха минали от последния.

В Дипломатическата зала се тълпяха гости. Охранители, учители и лекари, местни хора на изкуството се смесваха с персонала на посолството. Имаше делегати от изолирани външни общности, фермери отшелници. Новодошлите от външното пространство бяха твърде малобройни, в облекло, на което местните жители скоро щяха да започнат да подражават. Екипажът трябваше да
потегли на следващия или по-следващия ден. Баловете по случай пристигането винаги се организираха в края на посещението, сякаш за да отбележат едновременно и пристигането, и заминаването им.

Свиреше струнен септет. Сред членовете му беше моята приятелка Гарда, която ме забеляза и се намръщи в знак на извинение за грубоватата жига, която свиреше в момента. Млади мъже и жени танцуваха. Те заслужено посрамваха своите началници и по-възрастните, които за радост на младите си колеги, от време на време врътваха по някой шеговит бомбастичен пирует.

До временната изложба на детски рисунки бе окачена постоянната украса на Дипломатическата зала: масло и гваш, двуизмерни и триизмерни снимки на служители, Посланици и аташета, дори и на Домакини. Изображенията проследяваха историята на градчето. Увивни растения пълзяха нагоре по стените до декоративния корниз и се преплитаха в балдахин. Дървените рамки бяха
проектирани така, че да ги крепят. Веспкамери колкото палец, на лов за образи, които да излъчат, разбутваха листата им.

Един от охранителите, мой дългогодишен приятел ми махна за поздрав с протезата си. Силуетът му се очертаваше върху прозорец, висок и широк- няколко метра, с изглед към града и хълма Лилиево листо. Зад този хълм чакаше натовареният кораб. Отвъд ширналите се на километри покриви и въртящи се църковни фарове се намираха енергоцентралите. Кацането на кораба ги беше
изнервило и сега, макар и дни по-късно, все още бяха наплашени. Виждах ги как тропат с крака.

– Заради вас – посочих ги аз на пилота. – Вие сте виновен.

Той се засмя, ала гледаше разсеяно. Почти всичко му отвличаше вниманието. Това беше първото му спускане.

Стори ми се, че разпознах един лейтенант от предишен екипаж. При последното му идване преди години в посолството беше мека есен. Той се разхождаше с мен сред шумата на градините по високите етажи и се взираше в града, където не беше есен, нито пък някой друг познат за него сезон.

Обикалях сред дима, виещ се над подносите със смола стимулант, и се сбогувах. Няколко души от външното пространство, приключили със задълженията си, заминаваха, а заедно с тях – и неколцина местни, помолили и получили разрешение да излязат.

– Мила, да не ти се плаче? – попита Кейли. Не ми се плачеше. – Утре ще се видим, а може би дори и вдругиден. А ти можеш… – Но тя знаеше, че комуникацията ще е толкова трудна, че ще прекъсне. Прегърнахме се. Най-сетне тя се попросълзи, позасмя се и каза: – От всички хора на света, точно ти трябва да си наясно защо си тръгвам.

– Знам, краво такава! Толкова ти завиждам! – отвърнах.

Виждах я, че си мисли „Ти направи своя избор“, и това беше вярно. И аз възнамерявах да замина допреди половин година, когато последният миаб кацна и донесе потресаващата новина за това какво, кой, пътуваше насам. Дори и тогава си казах, че ще се придържам към своя план и щом пристигне следващата смяна, ще поема към външното пространство. Но когато най-сетне корабът прекоси небето и то нададе вой подире му, осъзнах, че ще остана – и не, това не бе за мен чак такова откровение. Сайл, моят съпруг, вероятно го беше заподозрял още преди аз да го реша.

– Кога ще пристигнат те? – попита пилотът. Говореше за Домакините.

– Скоро – отвърнах, без да имам представа. Не Домакините ми се искаше да видя.

Посланиците бяха пристигнали. Хората се скупчваха наоколо, но без да се блъскат в тях. Около тях, в знак на уважение, винаги оставаше пространство – като ров около замък. Отвън дъждът плющеше по стъклата. Не бях успяла да науча от никого от своите приятели и обичайните си източници нищо сигурно за онова, което се бе случвало при закрити врати. Само върховните бюрократи и техните съветници се бяха срещали с нашите най-важни и най-противоречиви нови гости, а аз далеч не бях сред тях.

Хората хвърляха погледи към входа. Усмихнах се на пилота. В залата продължаваха да влизат Посланици. Усмихвах се и на тях и изчаквах да ме поздравят.

Домакините от града щяха скоро да дойдат, заедно с последните от новодошлите – капитанът и останалите от корабния екипаж, аташетата, консулите и изследователите, може би неколцина окъснели имигранти и виновникът за всичко това – невъзможният нов Посланик.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Върхът у мен

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах