Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Война и мир на Острова на Водолазкин

На български език излезе новият роман на големия руски писател - антиутопия за изтребление и спасение (откъс)

Дизайнът на корицата е на Дора Иванова. Снимка: Изд. „Лист“ - Война и мир на Острова на Водолазкин

Дизайнът на корицата е на Дора Иванова. Снимка: Изд. „Лист“

„Оправданието на Острова“ – романът, в който големият руски писател Евгений Водолазкин разказва за братоубийствена война, изтребление и спасение, излезе на български език в превод на Здравка Петрова и с логото на издателство „Лист“. Романът е донякъде подобен на „Името на розата“ – хроника антиутопия с истински заплетена загадка, която носи важно послание.

Действието се развива на Остров, който не е на картата, но съществуването му е несъмнено. Той липсва в учебниците по история, но събитията, които се развиват там, са познати до болка. Средновековието се преплита със съвременността, общото се слива с личното, а трагизмът не може да бъде отделен от гротеската. Появяват се князе и председатели на Острова, хронисти и пророци, Повелител на пчелите и дори говорещ котарак.

Древно предсказание разказва, че големи изпитания очакват Острова. Земята се изплъзва изпод нозете на хората, докато те се опитват да преминат през трудностите.

Романът е размисъл за същността на времето и смисъла на историята. Тревога за това дали писаното слово винаги има тежест. Въпрос за това как времето влияе на хората. Твърдение, че империите винаги стигат до упадък, а любовта е вечна. А отношенията между хората не се променят и остават същите, каквито са били преди столетия.

„Оправданието на Острова“ е съвременна наджанрова проза, псевдоисторически роман, житие и притча. В художествената измислица ясно се различават контурите на добре познатата ни реалност.

В свое интервю Водолазкин казва, че историята е едно от имената на опита:

„В края на краищата, от живота остава само историята. „Оправданието на Острова“ е посветен само на част от земята, но, подобно на капка вода, отразява много повече…“.

Предлагаме ви откъс от „Оправданието на Острова“, предоставен от издателство „Лист“.

Първа глава

Феодор

Навремето нямахме история. Паметта съхраняваше отделни събития, но само онези, които имаха свойството да се повтарят. Така че нашето съществуване един вид обикаляше в кръг.

Ние знаехме, че ден следва нощта, пролет – зимата. Тези кръгове ни дават светилата, плаващи из небесната твърд, и пределът на тяхното странстване е годината. Годината беше и естественият предел на нашата памет.

Смътно си спомняхме страшните урагани и земетръси, свирепите зими, когато замръзваше Морето, междуособните войни и нашествията на чужди племена, но кога са били – вече не можехме да определим.

Казвахме само: това се случи през едно лято. Или пък: това се случи през една пролет, преди много пролети. Ето защо всички урагани се бяха слели за нас в един голям ураган, а междуособните войни се бяха превърнали в една безкрайна война.

С покръстването ние чухме словото на Светото писание, а по-рано бяхме чували само старите думи, които си казвахме един другиму. Тези думи се разпиляваха като прашинки, защото само записаното се запазва, а преди покръстването и писменост нямахме.

А после на Острова дойдоха книгите и ние научихме за събития, случили се преди нас, и това нещо ни помогна да проумеем днешните събития.

Сега знаем, че човешката история има начало и се стреми към края си. С тези мисли пристъпваме към изложението на протичащите край нас години и събития.

Господи, благослови.

Парфений

Историята на Острова е писана от монаси. Нищо чудно: само взреният във вечността е способен да отрази времето, а най-добре разбира земното онзи, който мисли за небесното. Пък и времето тогава е било друго – жилаво, провлачено. Не като днешното. В детството времето е бавно, то се проточва, но после прави засилка и към края на живота вече лети. Това общо взето се знае. Не прилича ли животът на един народ на живота на отделния човек?

Смята се, че първите глави на хрониката принадлежат на перото на йеромонах Никон Историк. През цялата история на своето съществуване ръкописът нито веднъж не е напускал стените на Спасо-Островния манастир: било е строго забранено.

Според хронисти, докато се е намирала в свещеното пространство, историята е била защитена от имитации. Сега третират историята свободно: пише я който пожелае и където пожелае. Не е ли там причината за многобройните фалшификации?

Забраната хрониката да се изнася от манастира не е отменяла възможността човек да се запознае с нея зад манастирските стени. Във всеки случай – управляващите князе. Смятало се е (и досега се смята така), че знанието за миналото е необходимо на хората, които са на власт. Тази мисъл ми изглежда справедлива. Вярно, справедливо е също, че знаенето на историята още никого не е предпазило от грешки.

В дните на благочестивия княз Феодор нашият Остров беше покръстен. А преди това този княз се казваше не Феодор, а Александър. И той не беше благочестив.

И управляваше той само северната част на Острова, но в междуособна война завзе южната част и стана княз на целия Остров.

А през осмото лято на своето властване каза:

Съберете се всинца на Пясъчната плитковина и там ще бъдете покръстени.

Каза:

Който не приеме кръщението, не ми е приятел.

Покръстиха се всички или почти всички, защото разбираха, че да не си приятел на княза, е трудна работа.

Ксения

Според 47-ата новела на византийския император Юстиниан историческите събития се датират с годината на властването на поредния император. Следвайки византийската традиция, Никон Историк (както и всички следващи хронисти) датира събитията с годината на властването на княза: както е известно, ние не сме имали императори.

И донесоха на Острова Евангелие, и го четяха на хората, и всички научиха за живота на Господа наш Иисус Христос.

А за старите богове се разбра, че дърво са те, че не е нужно да ги защитаваш, защото, ако бяха богове, щяха сами да се защитят. И никой не се вкопчваше в тях освен неколцината влъхви, които им служеха.

Когато хората изгориха езическите богове, влъхвите казаха, че ще дойде ден, когато те ще изгорят и книжните букви. Никой не им повярва, защото всички смятаха, че те говорят така от безсилна злоба. И защото може би никога не са имали писмени думи. А думите, които мълвяха, висяха във въздуха до първия вятър и той ги отвяваше надалеч.

През двайсетото лято на Феодор на Острова бяха изпратени исторически книги. Ние ги пазим като зеницата на окото си: няма нищо по-лошо от това да останеш без история тогава, когато едва започваш да разбираш що е тя. От книгите ни се разкри, че историята е единствена и всеобща и дори запиляна на незнаен остров, тя е клон от общо дърво.

Освен това научихме, че историята е предсказана в пророчествата, които обемат както нейното цяло, така и малките ѝ части. Пророчеството противостои на подредеността на времето както на неговото, на времето, преодоляване. Виж обаче великия пророк Илия, когото огнена колесница възнесла на небето, Господ го освободил от смъртта и времето, които в крайна сметка са едно и също.

Свой пророк има и островният народ, името му е Агафон Напредвзрения. Говори по усет, а не по книги, защото на нашия Остров още няма книги. Дава предсказания за далеч във времето, така че още не е имало възможност да го проверим. И все пак умонастроението и общата съсредоточеност на Агафон говорят, че неговите пророчества ще се сбъднат, на което се и надяваме. Особено на предсказанието, че враждата, разтърсваща дадения район от сушата, ще секне задълго, когато два княжески клона се съберат ведно.

Мисля, че казахме достатъчно за пророчествата. Нека не потъваме повече в бъдещето и се върнем към предишното – нали не забравяме, че историята разказва за миналото.

Парфений

Агафон Напредвзрения наставяше, че пророчеството не означава ограничаване на свободата на потомците. Те, потомците, са свободни в действията си – не ще и дума, доколкото им го позволяват обстоятелствата. А причина за обстоятелствата, казваше Агафон, е не Бог, а човекът.

Трудно е да не се съгласим с него: дългият живот ме е убедил, че хората сами си създават обстоятелствата. Най-често, то се знае, неблагоприятните. А Бог ги вижда и разкрива на хората чрез пророците. Понякога.

Така чрез Агафон ни се показа кога ще изчезне враждата на Острова. Никон Историк споменава за това пророчество като за още несбъднало се: сега всички знаем, че то се сбъдна. Беше, тъй да се каже, средносрочно пророчество.

Съществувало е обаче още едно предсказание на Агафон, което се е отнасяло за много стари времена. То не е стигнало до нас. За разлика от други, носещи повече или по-малко частен характер, това било посветено на съдбата на Острова като цяло. За съжаление, ние нямаме и най-малка представа за неговото съдържание. Или за щастие – това може да се реши едва след като го прочете някой.

Своето главно пророчество св. Агафон продиктувал в буквален смисъл на ухо на хрониста Прокопий Гъгнивия. Агафон, който по онова време бил достигнал 120 години, строго-престрого забранил на пишещия да си разпуска езика. От страна на Агафон, един човек, ако можем така да се изразим, възрастен, това било до известна степен шега (в края на краищата никой не е забранявал на светците да се шегуват), тъй като още на младини на Прокопий му отрязали езика заради сквернословие. Така че по отношение на езика светецът можело да бъде спокоен за този човек.

Прокопий обаче постъпил изненадващо и се оказало, че за това език не му трябвал. Разплел ръкописа на хрониката, извадил от нея пророчеството и слуховете говорят, че тайно го изпратил на Голямата земя – на вероятния, както бихме казали сега, противник.

Постъпката на Прокопий – ако това е истина – навежда на мисълта, че секретната информация е изглеждала не твърде оптимистично за островитяните. Възможно е тя да е била способна по някакъв начин да вдъхне увереност у континенталните хора в техните агресивни замисли: нищо не повдига духа на противника тъй, както едно навреме получено пророчество.

За целите на Прокопий Гъгнивия би могло да се съди само след запознаване с текста на пророчеството, но както бе речено, следите му се изгубили. Защо той не го е преписал, а го е извадил от ръкописа – та нали така той е лишил съотечествениците си от възможността да го прочетат?

Не е изключено действията, предприети от хрониста, да са били призвани да отмъстят на суровата му родина, задето е бил лишен от език. За Прокопий това е било сериозна загуба: покойният обичал да приказва. Той някак се изхитрявал да го прави с малкото, което било останало в устата му (езикът, разправят, по малко пораствал). Както и да е, но историята с кражбата от ръкописа се разкрила едва след смъртта му. Това е ярко свидетелство за факта, че по Прокопиево време хората не се интересували много от хрониката.

Документи Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на 20-ти век 2 март – 4 юни 2023

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах