Найден Тодоров и Камий Тома

Войната на старите хора за бъдеще, което не им принадлежи

Руската детска писателка Юлия Яковлева разговаря с деца от Русия за тяхното разбиране за войната и пропагандата

Стопкадър от руската пропагандна песен „Чичо Вова, ние сме с теб“ - Войната на старите хора за бъдеще, което не им принадлежи

Стопкадър от руската пропагандна песен „Чичо Вова, ние сме с теб“

От самото начало на войната на Русия срещу Украйна стана ясно, че това е и поколенческа война. Всички социологически изследвания – и в Русия, и по света, включително и у нас, показват, че действията на Путин се приемат с одобрение по-скоро от възрастните, от тези, които са живели разделени от стена.

Децата на новия свят обаче раснат в интернет – свят, в който границите са изличени. Понятието за затворена „национална“ култура ще се промени сериозно и окончателно само след две поколения. Затова тази война, която е базирана върху миналото, за децата изглежда напълно безсмислена.

Темата изследва в публицистичния си материал в „Новая газета“ писателката Юлия Яковлева. Тя е съсредоточила търсенията си сред децата на Русия – тези, от чието име старците от върховете на властта разпоредиха да се убива в Украйна. Би трябвало тази война да е война за тяхното бъдеще, но явно децата не мислят така.

Събеседниците на Яковлева са на възраст между 7 и 17 години. Спонтанни и непритворни, те не са хипнотизирани от пропагандистки лъжи и отстояват себе си, като градят мнение сами. Но както казва детската писателка Юлия Яковлева, „техните гласове обикновено заглъхват в грохота на разрушенията“.

Един от разговорите с децата, който тя записва на ръка, в тефтерче, звучи така:

– Докато не ми отговорят, седя, държа телефона и го гледам.

– Защо?

– Страх ме е, че няма да ми отговорят.

– Защото ти си от Русия, а те – от Украйна?

– Не. Страхувам се, че някой път няма да ми отговорят, защото са загинали.

Момиченцето, което чака отговор, е на единайсет.

„На нивото на инстинкта разбираме – когато детето мисли, че приятелите му не отговарят, това е чудовищно. Не трябва да бъде така. И тук няма как да измърмориш „Не знаем цялата истина“ или „Монетата има две страни“. Всичко е еднозначно. Когато дете разказва за война, няма никакво значение от чия страна е то. Неговият разказ винаги е трагичен. Това е обвинение срещу войната.“

Детето, отказало присъствието на майка си при разговора, пита писателката:

„Сами помислете. Защо е нужна тази война на едно де-те!“

Отговор на този въпрос руската държава няма, подчертава Яковлева.

„Точно затова държавата организира срещу децата специална военна пропаганда. Тя изисква от тях да я подкрепят. Принуждава ги да се гордеят с нападението на Русия над Украйна, да поддържат окупационната армия, да се радват на войната. Ключовите думи тук са „изисква“ и „принуждава“.

Събеседницата на Яковлева продължава:

– Мразя, когато обличат дете на три или четири година във военни дрехи.

– Какво не е наред?

– Това не е собственото му мнение! – възмущава се момичето, което е във възраст, в която пренебрегването на личното му мнение е истински дразнещо.

– Какво мислиш, че целят с това?

– Замислят дългосрочна история. Засега ни е рано да ходим в армията, но след няколко години…

Яковлева разсъждава върху опитите на руската пропаганда да създаде обединяващ символ, който да въздейства и върху децата. Започва с въпроси за буквите Z и V, които от самото начало се превърнаха в символи на войната.

„Кажете, какво означават буквите Z и V? – питам децата. – И защо са латински, а не руски?

Винаги се появява пауза. Готови отговори няма. Има предположения:

– V е източен фронт, а Z – западен?

– V — Владимир, Z — Зеленский?

– Ами Z е част от свастиката. Все едно се борят с нацизма.

– Чакай. Ако руската страна се бори с нацизма, то тогава защо рисуват части от свастика на руските танкове?

След този въпрос замръзват.“

Юлия Яковлева се опитва да разбере защо тази символика, очевидно подбирана специално, остава загадка за всички. Според нея пропагандистите на войната изобщо не осъзнават какво се случва в главите на децата. Путин и хората покрай него са на по 70 години. Най-възрастният събеседник на писателката е на 17. Той е бил на годинка, когато през 2006 г. излиза и става популярен романът на Сергей Минаев „Духless“. Тогава се ражда краткотрайната мода в руските думи да се вкарват букви от латиницата. Оттогава хората във властта си мислят, че това е нещо „младежко“ и „готино“ и така през 2022 г. се ражда „Zа родината!“. За старите хора обаче времето тече различно, казва Яковлева, за тях няма голяма разлика между 2006 и 2022. За децата тази разлика е колосална.

Тя цитира и още изказвания на младите си събеседници:

– Безсмислено е да обяснявам каквото и да е на баба ми.

– Дядо ми не иска и да чуе за друга гледна точка.

– Вече не говоря с баба и дядо.

– Дядо ми държи на стената календар с Путин!

„Тази война разцепи руското общество, но най-дълбоките проломи са там отдавна и тя просто ги освети – пише Яковлева. – Например тази разлика между поколенията. Дали става дума за родния дядо или за Путин, Патрушев, Лавров – вече не е толкова важно. Важното е, че децата са от другата страна на барикадата. Толкова голяма пропаст между поколенията не е имало от 60-те години на миналия век.“

Единственият начин, който старците във властта познават, за да преодолеят тази пропаст, е насилието. А насилието започва с мълчание, казва Яковлева.

„От първите дни на войната – пише тя – руската държава предприема огромни наказателни мерки, за да спре всяко обсъждане на войната в обществото. Включително – да запуши устите на децата.“

В записките ѝ се появяват още цитати от непълнолетните ѝ събеседници:

– В училище ни посъветваха да бъдем внимателни, за да не ни арестуват. Да не взимаме участие в нищо, да не пишем в интернет, да не изказваме публично мнението си. Може да се отрази на училището, на ученето, на родителите.

– В училище всички спряха да говорят. От първия ден.

– Страхуваме се да говорим пред възрастни, защото не знаем какво мислят за всичко това.

– Заместник-директорката каза, че ще гледаме филм. Не че сме задължени, само който иска. Събрахме се като за два класа. Смяхме се така, че се чуваше в коридора. Едно от момчетата каза: дайте по-добре да гледаме порно, то е по-реалистично.

Има случаи, в които подобна реакция води до страшни последствия. Дори за децата. Едно от тях разказва пред Яковлева:

„Пуснах пост във Фейсбук и „Вконтакте“ за Буча. Беше първият пост, заради който се страхувах. Пуснах го, ръцете ми трепереха, разбирах какво правя, че това е опасно, но не можех да постъпя иначе. На следващия ден ме извикаха при класната, а после при още няколко учители. Държаха ми разяснителни беседи. Училищната администрация ми заповяда да премахна поста, иначе ще изпратят писмо до ФСБ. Някой от учителите написа донос срещу мен“.

Децата са много по-наясно от възрастните как точно се случва подмяната на истината. Едно от момичетата иронично подхвърля в разговора с Яковлева: „Имаме много добра пропаганда“. Друго нарича изливащата се от телевизора пропутинска логорея „черна фуния, която те засмуква“ и е подкрепено от свой приятел, който допълва:

„Ако гледаш дълго, започваш да се съмняваш във всичко“.

Децата разказват на Яковлева, че не вярват на телевизора, а следят новините в интернет, при това в забранени в Русия източници и сверяват. Разговарят помежду си и така си изясняват истината.

„Творческите усилия на путинската пропаганда тепърва ще изглеждат още по-нелепи. Отначало чудовище с мъка роди образа на старицата с червеното знаме. Той обаче твърде бързо се отдели от прототипа и твърде много напомняше социална реклама, подчертаваща опасностите от деменцията и близостта на гробищата. Сега изникна образът на малкото момченце с шлем на танкист. Имаше пациенти от психиатрията, построени като буквата Z. Имаше и деца, оформили с телата си същата буква. Принуждаваха децата да пишат на войниците в армията. Кой сега пише на хартия изобщо? Имаше и пионери в червени връзки.

Всичко се смеси – 40-те, 70-те, 2000-те. Тази пъстрота на времената пречи да се види смисълът. Но не мога да се отърва от усещането, че във всички тези визуални образи на путинската пропаганда има някакво страховито единство“, пише Яковлева.

Тя подчертава категоричния си извод – пропагандата използва тези, които не могат самостоятелно да ѝ се опълчат – старците, психично болните, децата.

„Тази пропаганда работи чрез насилие и самата тя е инструмент на насилие“, казва писателката и добавя: „Жертвите на това насилие не могат да извикат за помощ.“

Яковлева намира аналогия между институционалната насилствена пропаганда и педофилията. И аналогията ѝ звучи логично:

„…Така трябва. Правя го за твое добро. Не ти е зле. Всъщност ти е много добре. Това е любов. Така говори на детето възрастният, докато си сваля панталона. А когато го облича, казва: не смей да казваш на никого за това. Ако кажеш, ще стане по-зле за теб или за майка ти. Така действа и държавата, когато задължава децата да слушат, че войната е нещо хубаво и че, разрушавайки животите на хората, държавата се грижи за тях. А и може да нарани мама“.

Много от децата споделят с Яковлева, че вече с никого не говорят за това, което мислят, защото са наясно, че майките им могат да бъдат арестувани заради техните думи. Те преразказват клипове, видени в интернет, където хора са затваряни в полицията дори заради мълчаливи протести.

Скоро в руските училища започва ваканцията, а наесен държавата обещава мното нови неща – денят ще започва с химна на Русия, в програмата са въведени уроци по патриотизъм, нов, променен курс по история, вероятно ще има нови пърформанси и нови пропагандни образи. Според едно от децата: „Опитват се да покажат, че всичко това ще продължи дълго“. То е на тринайсет. Путин скоро ще бъде на седемдесет. „Бръчките могат да се запълнят с филъри и да се загладят с ботокс. Но как да бъде спряно времето?“, пита риторично Яковлева и допълва:

„Руската държава сега принуждава руските деца да ѝ демонстрират това, което тя нарича любов, но вече е загубила своята война срещу децата. Идва ѝ времето да се разлага. А на децата – да разцъфтят“.

Пропагандна песен за издигане на стена между Русия и останалия свят, която руските деца са принудени да изпълняват:

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах