Войната, заради която майки се отричат от синовете си

За много руснаци войната в Украйна се превърна в причина за конфликти и разрив в отношенията дори с най-близките хора. Различното възприятие на случващото се води до това родители да отхвърлят децата си, съпрузи да се разделят, приятели да стават врагове.

Някои от тези, които са минали през подобна драма, разказват за случилото се. Сайтът „Сибир. Реалии“, част от „Радио Свобода“, е събрал истории на хора, прекъснали връзките със своите близки заради войната.

Предлагаме ви да прочетете тези истории с известни съкращения.

„Ти не си ми син, в моето семейство предатели няма да има“

Пиар директорът на креативната агенция „История на бъдещето“ Жан Мишел Шчербак е един от малцината, които не крият името си, когато споделят своята история. Той дори води специален канал в Телеграм, наречен „Този, от когото се отрече собствената му майка“.

„Мама е убедена, че Путин е единственият човек, който ще спаси страната от всички врагове. Понякога ѝ отивах на гости и виждах как мама гледа видеозаписи от ракетни удари върху Сирия или визити на президента в Китай например. Едно от последните неща, които чух от нея: „Ти не разбираш и не познаваш историята, нека управлява колкото си иска, само да няма война“. Вчера войната започна и аз написах в социалните мрежи всичко, което ми беше на сърцето“, разказва Жан Мишел.

Сутринта на 24 февруари той помества в профила си в Инстаграм такъв пост:

„Никога не ми е харесвало насилието. Винаги съм знаел, че умните хора не влизат в битки. Ако някой ме закачаше в детството ми, аз се опитвах да направя всичко, за да изляза от неприятната ситуация с помощта на ума, а не на юмруците си. Сега пораснах и виждам как моята страна присъединява чужди земи и започва война. Над всяко инакомислие виси клеймото „чуждестранен агент“, а в най-лошия случай това завършва със затвор. Страшно ми е, болно ми е, срам ме е от моите приятели в Украйна и от всички хора, които живеят там. Не знам какво да направя“.

Когато майка му вижда поста на сина си, тя го премахва от списъка си с приятели и го блокира във всички социални мрежи. А преди това пише колко съжалява, че се е оказала майка на предател.

„Съжалявам, че горещо обичаният ми син поддържа украинско-фашистките гадове.“

Жан Мишел се опитва да промени мнението на майка си, като ѝ изпраща снимки на алтернативни новини. Тя му отговаря:

„С русофоби и предатели на родината не общувам“.

И „майчински“ го предупреждава:

„Когато тези дни приемат закон за разпространение на гадости по отношение на ръководството на държавата (направих скрийншот на постовете – твоя и на приятелите ти), аз първа ще те предам. За да отговаряш по закона за предателство отвътре. А ако те лишат и от гражданство, ще бъде заслужен финал. Искрено ти пожелавам да се разделиш с руския си паспорт и да изчезнеш накъдето ти видят очите. Ти не си ми син, в моето семейство предатели няма да има“.

По това време Жан Мишел напуска Русия.

„След такова съобщение разбрах, че няма да се върна след седмица. Не знам кога ще се върна, животът ми е разбит.“

Единствената роднина, която поддържа младия човек, е далечната братовчедка Елена, която вече 45 години живее в Украйна. Майка му я е блокирала.

На 6 март в двора на Елена пада бомба.

„Реших да разкажа за това на мама – ако не вярва на чуждите, може пък да повярва на роднина. Но ето какво ми отговори: „Да благодари на нацистчетата от Военните сили на Украйна, които обстрелват своя народ, тършуват по жилищата, взели са като заложници собствените си граждани и чуждестранни студенти.“ Тогава загубих надежда“, пише Жан Мишел в Телеграм канала си. Каналът има 4000 абонати и от много от тях също са се отказали най-близките им хора.

„Обещаха – „можем да повторим“. И повториха – и войната, и 37-а година, и фашизма…“

Кристина от Красноярск след началото на войната спира да се вижда и да разговаря с родителите си, с които винаги е била много близка.

„Знаех, че каквото и да се случи, мога да отида и да разкажа на мама и татко всичко както си е. Ще ме изслушат, ще ми дадат добър съвет. Няма да ме осъждат, а ще застанат на моя страна. Ако е нужно, ще ми предложат пари, не назаем, а просто така, без връщане. Като цяло с тях се чувствах като зад каменна стена, дори когато вече имах собствено семейство. Това усещане за безопасност приключи, когато започна войната. Изведнъж се оказахме от различни страни на барикадата. Вероятно сигнали е имало и по-рано. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато моят баща внезапно стана сталинист. При първата фраза „Как няма един Сталин за вас, при него какъв ред имаше“, аз просто недоумявах. Откъде се взе това изведнъж? Той какво, да не би да е забравил, че баба ми, неговата родна майка, е била арестувана като момиченце по закона за „трите класчета“ (изключително репресивен съветски закон от 20-те години, който забранявал на хората дори при глад да взимат дори зрънце от кооперативните ниви – бел. ред.), когато тя се опитала да събере на колхозната нива малко храна за гладуващото си семейство? Че с дядо ми се е запознала в лагера, където той е лежал за „контрареволюционни престъпления“? Че и двамата са умрели рано, защото са оставили здравето си там? Аз не съм забравила и не съм простила. Затова и не разбирах как е възможно за него. Приписвах го на това, че в такава странна форма изразява недоволството си от тоталната корупция наоколо – Сталин е започнал да изглежда като символ на реда. Но всичко се оказа много по-зле.

На 24 февруари животът ми се раздели на „преди“ и „след“. До последно не вярвах, че подобно нещо може да се случи. Че ние на разсъмване, като фашисти, ще започнем да бомбардираме украинските градове, да убиваме деца и бременни жени? Три месеца минаха, а на мен все ми се струва, че ще се събудя и ще открия, че това е било страшен сън. Трябва да е сън, защото нищо подобно не може, не трябва да се случва. Това е престъпление, от което всички ще трябва да се пречистваме в продължение на десетилетия, да молим за прошка целия свят. Точно ние върнахме монархията, дадохме страната на крадлив кагебеец и неговата банда, които са готови да устроят геноцид на братски народ, само за да задържат властта.

Когато започна войната, мен ме тресеше, не можех да говоря. После го изплаках, малко поолекна. Реших да отида при родителите си, за да не са сами в такъв страшен момент. Сработи инстинктът ми, защото винаги заедно преживявахме сложните времена. И какво мислите? Отивам, а те седят и гледат телевизия, сякаш нищо не е станало. А там някакъв кремълски клоун говори глупости за денацификацията на Украйна и те слушат всичко това! Казвам им: „Как можете?“ А те не разбират какво не ми харесва, не разбират защо имам сълзи в очите. За тях всичко е нормално, всичко е както трябва да бъде. Казват ми – всъщност ти не разбираш какво става. Така и така, Украйна е завладяна от националисти бандеровци, те години наред унищожават нашите руски хора в Донецк и Луганск и ние най-после им се притекохме на помощ. Сега ще избием бандеровците и отново ще бъдем една голяма страна, както при Съветския съюз. Дори не успях да отговоря. Казах – ще говорим после, и си тръгнах. Реших, че може да е защитна реакция, скоро ще дойдат на себе си, ще помислят малко и ще разберат.

Отидох при тях след още няколко дни, когато се появиха първите съобщения за убити деца. Реших, че поне това трябва да им помогне да се опомнят. Самите те имат деца, внуци, трябва да разбират колко е страшно да ги загубиш. Но не. Изслушах нова порция брътвежи за това, че да освободим Украйна е наш исторически дълг. И това с пяна на уста, с дива агресия, сякаш пред тях стои не родната им дъщеря, а някаква бандеровка. Добре, казвам си, явно не ги е отпуснало, ще почакаме. След това не се чувахме цяла седмица.

На 10 април мама имаше рожден ден. Реших, че ще мълча, нито дума за войната, няма да развалям празника. Но те започнаха първи. Към този момент вече се знаеше за клането в Буча. Питам ги:

„А това как смятате да го оправдаете?“.

И се започна. Оказва се, нашите войници не са убивали нито един мирен жител. Това е провокация на украинците, те сами убиват своите граждани, за да ни изложат пред целия свят. Ние, руснаците, изобщо не започваме войни, ние ги завършваме. И не се сражаваме с Украйна, а с Америка. И още – по чудо сме успели да нанесем изпреварващ удар, преди те да ни нападнат. И аз, глупавичката, трябва да се радвам, че войната не тече на наша земя, както са планирали американците, а в Украйна.

Докато слушах това, едва не повърнах от омерзение. Намерих в телефона си фотографии на убитите хора в Буча, показвам им ги и питам: „

Това също ли са бандеровци? Тях пък защо?“

А те:

„Това са фейкове. Добре, че приеха закон да се влиза в затвора за фейк, отдавна трябваше. А то вече и за Путин гадости започнаха да си измислят. А ние без него не можем – загине ли Путин, загива Русия.“

Гледах ги и не ги разпознавах. Кои са тези хора? Къде са скрили моите добри, умни, разбиращи родители? И най-страшната мисъл: ами ако винаги са били такива, а аз просто не съм искала да го забележа? Седя, в очите сълзи, в гърлото сухота, не мога да дишам. А те дори не виждат какво става с мен, прелива псевдопатриотическата гнусота от тях. Мъжът ми ме хвана за ръка, издърпа ме, „хайде вкъщи“, а аз не мога да помръдна. Как ме е завел у дома, не помня. Беше ми много лошо, за пръв път в живота си гаврътнах на екс пълна чашка с коняк, за да се съвзема.

След това почти цял месец не звънях и не ходих у нашите. Нямах сили да чуя гласовете им. Баща ми също не звънна нито веднъж, мама един-два пъти попита за внучето. За пръв път реших да поговоря с тях точно след месец – на 9 май. В нашето семейство това винаги е бил вторият по значение празник след Нова година. Събирахме се цялото семейство, спомняхме си загиналите роднини, слушахме военни песни… Тази година за пръв път през живота си не отбелязах деня на победата. За мен това вече не е празник – Путин и бандата му го стъпкаха, развалиха всичко. Обещаха – „можем да повторим“ и повториха – и войната, и 37-а година, и фашизма…

Но се насилих да поздравя родителите си – семейна традиция все пак. Казвам им: „Честит ден на победата“. А те директно: „Знаеш ли, че тези гадове в Украйна са решили да не празнуват 9 май? Такава война преживяхме, а те не искат да отбелязват победата. За това трябва да бъдат унищожени всички поголовно!“

Тук търпението ми се изчерпа. Не започнах да споря, сбогувах се и толкова. Когато преди четях за гражданската война, не разбирах как може да стане така – син против баща си, брат против брата. Сега разбирам. За мен светът също се раздели на свои и чужди. И огромната ми скръб е, че родителите ми вече са ми чужди. Вече втори месец не сме си казали и дума. Нито те ми звънят, нито аз. Преди не можех и да си го представя, а сега не знам как ще се гледаме в очите, когато всичко това завърши. Няма ли да ги е срам, когато се отърсят от тази хипноза, когато зомби апокалипсисът приключи? Надявам се да ги е срам страшно много, защото иначе няма да им простя. Те предадоха не само мен, но и собствената си внучка. Какво да ѝ кажа, когато порасне и попита как баба и дядо са се отнасяли към войната? Да кажа, че са поддържали убийството на деца като нея? Не, разбира се. Ще лъжа навярно. И това също е страшно, защото сега всички ние ще трябва много да лъжем децата си.“

„Не бомбардират нас, а ние бомбардираме Украйна. Ще поспя още половин час“

Оксана от Владивосток след началото на войната се разделя с мъжа си и сега мечтае да изведе децата си от Русия.

„Помня онази сутрин, сякаш е сега. Сварих кафе, наливах го в чашите. Приятелка звъни и казва: „Война!“. Изпуснах чашката, тя се счупи. Кафето горещо, изпръска ме, дори не усетих, че съм изгорена, после видях мехурите. Защото така са ни възпитавали – войната е най-страшното нещо на света. Помня как баба все повтаряше: „Само да няма война“. И ето ти на. А така се надявах през нашия живот да не видим война.

Събудих мъжа си:

„Ставай, казвам, война започна“. 

Той не разбра веднага за какво говоря. Включихме новините, гледаме. Мъжът ми казва:

„И защо ме събуди толкова рано?  Не бомбардират нас, а ние бомбардираме Украйна. Ще поспя още половин час.“

Как ви се струва? Ние започнахме Трета световна, а той спокойно си легна. Там загиват хора, а на него не му пука. Как така? Нормално ли е?

После продължи. Започна да ми обяснява, че няма за какво да се тревожим. Отдавна било време да покажем колко е силна Русия, защото са ни принизили много, за нищо не се съобразяват. А ние сме велика държава и вече не можем да търпим такова отношение. Ей сега, като стигнем за няколко дни до Киев, и всички ще разберат как трябва да се съобразяват с нас. Питам го:

„Може би дори ще отидеш да воюваш?“.

А той:

„Може и да отида, ако се наложи“.

Сякаш го видях за пръв път. Не, разбира се, и по-рано знаех, че е за Путин. Когато тръгна онова с „Крим наш“, той се възхищаваше колко е велик Путин, върнал е земите, които Хрушчов по неясни причини е подарил на Украйна. Разсъждаваше, че Горбачов е предател на руския народ, разпарчетосал е страната, за която предците ни са дали кръвта си.

Сега ме е срам да си призная, но тогава ми се струваше, че е прав за някои неща. Наистина, не украинците са отвоювали Крим, а ние, защо го взимат те? Сигурно е добре, че пак е наш. Още повече, че нито капка кръв не е пролята, в Крим сами са поискали пак да си бъдат с Русия. Тогава не разбирах, че завладяването на Крим е подготовка за война. Към санкциите се отнасях с възмущение – защо всички са се настроили против нас? Ние никого не сме завоювали, те доброволно се присъединиха.

Сега наистина много ме е срам да си спомням как разсъждавах тогава. Навярно едва когато започна войната, в главата ми нещо превключи и нещата застанаха на местата си. Няма значение дали в Украйна има фашисти или няма, това е друга държава и нямаме право да нахлуваме в нея, за да налагаме порядките си. Това е все едно да не харесам как живеят съседите и в един чудесен ден да отида при тях с оръжие и да им обясня какво трябва да правят и как да живеят отсега нататък. А ако не ме послушат, да започна да ги убивам един по един.

Не искам някой да нахлуе така в моя дом. И разбирам защо украинците са готови да се сражават до последна капка кръв, за да спрат завоевателите, тръгнали да им налагат своите порядки. Това е тяхно право. А това, което сътворяваме ние, руснаците, е престъпление. Именно ние, аз не свалям от себе си отговорността за всичко, което се случва. Всички сме виновни. Всички станахме военни престъпници и аз се срамувам, че съм рускиня. Най-страшоното е, че и на децата им ще им се наложи да се срамуват, че са руснаци.

Когато казах това на мъжа си, той закрещя:

„Как можеш изобщо да говориш такива неща? Ти си рускиня и трябва да се гордееш с това! Само посмей да кажеш подобно нещо на децата – веднага развод!“.

Добре, казвам му, развод да бъде. Същия ден събрах багажа и децата и заминах при мама. Тя се опита да ме успокои, каза, че не бива семейството да се разрушава заради политиката, че децата имат нужда от баща и прочие. Но смятам, че е по-добре децата да растат без баща, отколкото с урод, който ще им обяснява, че да се убиват други хора заради „Велика Русия“ е нормално. Не искам сина ми някога да вземе оръжие в ръце и да отиде да налага своите порядки в чужд дом. Няма да го допусна.“