Волтер с безвкусна лютеница

„Приятно ми е, Никола“ е книга, за която никой не е чувал още нищо. Защото май е излязла преди няколко дни, от съвършено неизвестен български автор, който поради израстване във Франция и с френски осиновител носи шармантното име Дюбоа. (Не разкривам никаква особена тайна, защото тези неща българският Колю ги споделя набързо, тутакси).

Поради което нямах никакви очаквания. Надежди – да, признавам си. Обаче някъде към 50-ата страница вече се чешех и скубех, изнемощяла и озверяла от досада.

Никола е бъбрив. Ама прекалено. Той просто е пренесъл манталитета на френски клюкар, с цялото му многословие, опиянение от себе си, префърцунено преувеличаваме и снизходително иронизиране на несъвършения език свещен на нашите деди. Човекът не се мъчи да каже нещо простичко и задушевно, пък и защо трябва, ако може всичко да е помпозно и високопарно.

За да е още по-забавно, Никола не се вторачва в разните му там големи и важни теми на съществуването (хем е осиновено бебе, присадено във Франция, отгледано от пенсиониран шовинистичен съпруг на БГ-майката. Да не говорим, че дори се оказва гей, който има известни смущения, докато доплува на другия бряг). Тъй де. Няма да седне непознатия Никола Дюбоа да се занимава с разгадаването на идентитета си, с предателствата (защото драматургичният Еверест на книгата е, когато той предава приятелската си парижка компания, т.е. дори от далечната БГ провинция успява да събере информация кой-кого и във възлов момент снася на мадама-рогоноска за сексуалните излети на най-добрия си приятел) и пр. Не. Никола Дюбоа е вторачен в правенето на мърляви лютеници, в калпавите манджи на майка си, мързела и сметкаджийството на осиновителя си, фобията на леля си да не си плаща дела от общите сметки, в бурканите, пазарите и карбуратора на Москвича си. Обаче гарнирано с цитати от Волтер и обливано с ниагарски водопади от комплицирани изрази. (N.B. Има два-три епизода в книгата, които загатват за възможен поетичен талант и сатирична жилка: нафантазираната в стихове пиеса след разкритията за парижкото му предателство, както и сладката сцена, когато мимоходом осведомява майка си, че е алтернативен). Но това са само проблясъци, уви.

Цялата книга се занимава с осмиването и иронизирането на мизантропщината на стария Дюбоа, който се паркира да си кара евтинко старостта в България. Обаче – дали волно или не, и младият Дюбоа се оказва точно такъв – вманиачен и късоглед мизантроп, за когото мърморенето е горивото на живота.

Като цяло, романът на Дюбоа има едно главно достойнство: това е искрен и фантастично откровен портрет, буквално дневник на white trash-а (първо във Френско, а после и у нас). В този смисъл е уникален, още повече, че май е направен съвсем неосъзнато, т.е. автентично.

Момчето несъмнено има интересна съдба, сложна сексуалност, над средната начетеност и бурна амбиция. Тъкмо щях да напиша, че крайният резултат от тях е боклук, когато стигнах до последната страничка. Където свети и се блъска объркана една надяваща се, плачеща душичка. И по външната й телесна обвивка май се стича сълзичка.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.