Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Волята Божия

Разказ без измислици

Снимка: Румен Добрев - Волята Божия

Снимка: Румен Добрев

Срещата на бивши съпрузи, не се виждали отдавна един друг, крие винаги изненади. Особено ако той е писател без читатели, а тя – актриса без публика. И ако знаех какво ме очаква, никога не бих приел да участвам като статист в някакъв глуповат телевизионен водевил. Но както е известно, нуждата е най-изкусният кормчия, и се съгласих на тази унижаваща достойнството ми роля, без да мисля за възможните последствия. Донякъде и за това, че филмчето носеше интригуващо заглавие – „Дом за раздели”. Подразбираше се, че става дума за разочаровани семейни двойки, принудени от някаква висша сила да си разотидат цивилизовано, а тази тема ми бе особено близка. Щото аз спадах, да го кажем така, към презряното братство на многоженците.

В деня на снимките се събудих рано, отръсках от нафталина стария костюм, шит навремето за първото ми брачно тържество. Надянах риза с широка байроновска яка, около която завих артистично тъмночервен копринен шал, и онова, което се отрази в огледалото, ме задоволи напълно. Дългите ми коси, невиждали отдавна ножица, и вдигнатата яка на черния ми шлифер ме преобразиха напълно – сега нямаше да ме разпознае никой от съседите. Мина ми през мисълта да си лепна и фалшиви мустачки, но след кратко колебание се отказах. Това бе вече прекалено, по-скоро е за частните детективи и оперетните злодеи.

Ограничих се с това, че увесих на лакътя си чадър, че да се поклаща небрежно при ходене, нахлупих неизвестно как озовало се в гардероба ми бомбе и дегизиран по такъв виртуозен начин се отправих с енергична крачка към централната софийска баня, където бяха снимките, давайки вид на уверен в себе си, без да обръщам внимание на вътрешния ми издайнически глас. И така, смутен от някакво вътрешно раздвоение, пресякох градинката с чешмите, като отминах с лека завист новичък крайслер, от който излезе млад здравеняк със стойка и походка на боксьор. Той вървеше с леко поклащане на раменете, сякаш се канеше всеки миг да извърти някое поразително кроше.

Преминах с решителна крачка сводестия коридор и попаднах в някакво пъстро човешко сборище. В залата, ярко осветена от прожекторите, цареше обичайната за киното суета, сред която е невъзможно да се отличат главните действащи лица от статистите. Както си е, между другото, и в живота.

Скоро се появи и режисьорът на филма, енергична мъжкарана с дрезгав глас, и всичко застана на мястото си – актьорите останаха на площадката, а нас, анонимните лица от масовката, ни вкараха в празния басейн. Събрани накуп като подплашено стадо, ние сякаш таяхме скритата надежда да се появи отнякъде маестро Фелини и да извади на бял свят тайните мелодрами на всеки от нас.

Аз стърчах сред такова живописно обкръжение, че наистина се запитах: а не се ли разиграва тук една реална хорска драма? Почтени старци с овехтели костюми и пъстри вратовръзки, увехнали дами със старомодни шапки и гримирани като за маскарад, разни съмнителни господа с вид на сводници, рано посърнали дамички, наложили върху лицата си израз на оскърбено достойнство…

Подобно на мен, и останалите бяха прибегнали до услугите на тъмните очила, като че това бе предвидено в сценария. Не криеше лицето си атлетичният младеж, когото зърнах да излиза от крайслера. В началото се учудих какво търси сред нас, падналите ангели, но се досетих, че този рядък екземпляр, попаднал сякаш по някакво недоразумение сред нашето стадо, някога наистина е бил боксьор, но след това се отдал на литературното творчество. Подобно на мнозина други спортсмени, обзети от необяснимото за мен желание да покажат, че освен мускули, притежават и нещо повече.

„А дали момъкът не се е присламчил към мене да ме дебне и да ми краде сюжетите?” – мина ми за миг през мисълта, но вече нямаше време за подобни размишления. Високо горе на балкона се появи и главният актьор в ролята на Съдбата, с домино и тъмен плащ, и ни нареди да се подредим на двойки. Аз останах в очакване и с крайчеца на окото видях, че към мен се присъедини някаква странна особа с опънати чак до лактите черни ръкавици, с дълго цигаре, в което димеше папироса, и широкопола шапка, килната над ухото, от което се поклащаше някакво евтино украшение, напомнящо за стъклените висулки по полилеите.

Нямах нито време, нито желание да я разглеждам по-внимателно – към нас се обърнаха камерите и онзи зловещ наставник от балкона се разпореди да вдигнем високо ръце и се провикнем, че повече не желаем да влачим оковите на брака и още от този миг да ни върнат свободата. Мигар всички ние не бяхме отдавна свободни – волни птици, прогонени отдавна от гнездата. После ни помоли да се обърнем с лице към партньорите си и тук аз се вцепених, познал в дамата срещу мен моята първа съпруга, актрисата.
По природа невротик и малодушен, веднага изпаднах в паника и понечих да си плюя на петите, но бързо се досетих как умело се бях преоблякъл. Едва ли щеше да ме познае зад фасадата. В отговор на мислите ми тя пусна колелце дим право в разтревоженото ми лице и прошепна с познатия злобничък глас:

– Костюмчето си го бива. Но такива вече не се носят. Не е модно.

„Ах, да, проклетият костюм – премина през разстроеното ми съзнание – той ме издаде. А го ших с любов за брачното ни тържество! Че да ми го върне тъпкано сега!”

Тук самообладанието ме напусна напълно и взех да се озъртам накъде да офейкам, но сега наставникът извика мъжете да останат неподвижни. А дамите – техните огорчени съпруги – да им зашлевят на прощаване по едно елегантно шамарче, като отмъщение за всички причинени им обиди.

И аз замрях, с намерението да побегна веднага след екзекуцията. Но бях забравил каква луда страст движи понякога ръката на моята партньорка – стиснала цигарето между зъбите си като изпечен гангстер, тя описа с иначе нежната си длан изящна дъга и ми наложи такава здрава плесница, че аз, и без друго разклатен, изгубих равновесие и се опънах върху пъстрата мозайка. Черните ми очила отхвърчаха, разкривайки моя истински облик, а реквизитното ми бомбе се търкулна в краката на съседната двойка.

Настана неловка тишина, всички застинаха в античната поза на нямото удивление. После се разнесоха нестройни ръкопляскания, а режисьорът се провикна, че сценката е повече от сполучлива, такава естествена игра не вижда често и при професионалите. И даде кратка почивка.

С помощта на онзи младеж, който знаеше добре какво е нокдаун, се надигнах на крака и напуснах посрамен залата. След като си взех хонорара, естествено. Този път напълно заслужено.

Отвън вече се свечеряваше. Наближаваше Коледа и от небето падаха празнични снежинки, посяваха се навред като нежно утешение, искряха звездичките по елхите и звучеше музика, но аз крачех глух и сляп към всичко наоколо. Спрях се само за миг, сепнат от гласа на стар уличен скитник с калпак и дълга бяла брада. Излязъл като от приказките за добрите времена.

– Не са ли много, синко? – ласкаво ме запита старецът с вид на библейски мъдрец.

Едва тогава осъзнах, че той държи в костеливата си ръка банкнота от двайсет лева. Моят изстрадан хонорар. С размътеното си съзнание забравих да ги пъхна в джоба и крачех вихрено, размахвайки ги като коледен дар.

Не съм човекът, който ще си ги иска обратно и приканих стареца да се почерпим в близката гостилница. Разположихме се в ъгъла, поръчахме си вкусни ястия, към тях кана искрящо червено вино, после още една и… Приказвах повече аз. И когато в пиянското си откровение му доверих какво ме доведе до това положение, той помълча и разсъди:

– Не съжалявай, синко. Ти си познал Божията воля. Всички сме грешни и рано или късно, един ден ни се връща.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС