Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Време и битие

Възхвала на колебанието - спектакъл образец

Сцена от "Възхвала на колебанието" на режисьорката Маргарита Младенова по текстове на Георги Господинов. - Време и битие

Сцена от "Възхвала на колебанието" на режисьорката Маргарита Младенова по текстове на Георги Господинов.

„Възхвала на колебанието” от Георги Господинов, режисьор Маргарита Младенова, в ролята: Таня Йоргова, Деница Петкова, Десислава Касабова, Добромир Цветков, Ивайло Гандев, Димитър Костадинов и Михаил Илийков. ДТ „Стефан Киров” – Сливен

Преди пет години бях вкаран в спор „що е литературен театър и защо не е имал почва у нас”. Поводът бе текст тъкмо на Георги Господинов (поставен от Маргарита Младенова). Наложи се да става дума за вкусове и стилове отпреди сто и по-малко години, както и за методите по налагането им. Заговори се за неовладени натрупвания на културни пластове, за отказа от континуитет и памет. Постави се въпросът за характера на съвременните сценични изкуства, за необходимостта да се отива отвъд естетично-емоционалното. Да се посяга директно в екзистенциалната ситуация на зрителя, за да му се дават ключове към нейното преформатиране. Тогава дебатът имаше добър резултат. Сега не виждам място за спор.

В центъра отново са Младенова и Господинов, но писателят е „невинен”: Младенова сама подбира из неговата „ранна поезия и късна проза” текстовете, които забърква с Бийтълз, с виртуозно театрално майсторство, с мощно мислене и много висок човешки дух. Подбира ги съсредоточено, ударно, даже някак жестоко ги подбира.

Господинов няма епичен замах. Тегли го дребното и при него уж остава. За портокали говори и за родителите ни, дето не обичаха да ги ядат; за тока, когато спира; за заешката яхния на котлона и пораженията на онези, които не са се борили за нищо. Отстраненост и меланхолия има в него, патос, който не експлодира, но отприщва имплозии. Там припомня вкуса от отровата на несбъднатото вчера. Там ни кара да се хванем, че сме в ситуация, която ни събира, само за да ни размине. Поставя ни пред нашите провали, в които устояваме; в които оцеляваме. Да бъде невинен Господинов, разбира се, не може.

Той говори отмерено за кризите, превърнали се в норма тъй, че и не можем да ги разпознаем като кризене. Две поколения, казва той, живеят в тази ситуация. Доста повече, казвам му аз. Доста повече от десет Шехеразади без звезди. Но децата ни ще ни целунат, вдъхва оптимизъм той, и ще си заминем. Няма даже драма, само асансьорът нещо се бави, колкото да видим, че даже уж никаквото време е заредено с екстази на битието, с човешка автентичност, която обаче клокочи намусено.

Георги Господинов нарече Вазов „утешителя на България”. Много се притеснявам, че това определение е валидно и за него. Утешители, които държат огледалото пред късогледите очи на един народ отчаян и все пак някак успяват да внушат надежда и достойнство. Ще вземе Господинов да излезе летописецът на разпиляното ни време.

В нашия случай надеждата и достойнството са на сцената в ипостасата на шест талантливи, вдъхновени и вдъхновяващи хлапета (и един седми, но за него после). В едната ипостас, казвам, защото една е ролята: тази на времето-и-битието, на нашето времебитие, на моето. Личат предварително положените усилия, но концентрацията в ролята е така силна, че не им остава промеждутък, в който да актьорстват и даже да си го помислят. Те са заети да бъдат едното едно, което преминава в пластиката и словото на всеки и към всеки, заети са заедно да бъдат мислите ни, да са битието на времето ни. Споеността не се оказва никаква пречка пред персоналните им експлозии. Каквато е онази високо извисена свинска душа, например, или смразяващото ”край Вечния огън като фасове натъркаляни видях едни твои синове да угасват, Българийо“.

Седмият е особен. Той е „извън играта“. Михаил Илийков излиза солово, за да направи от първо лице „Старецът и морето“. Да го направи, казвам, защото жизнената умора, липсата на надежда, но заедно с това неогъването, живеенето с паметта и превръщането в памет стават толкова убедително, толкова смразяващо лично негови и толкова на всички ни, че това „извън играта“ няма как да е в по-голяма степен самата тази „игра“.

Маргарита Младенова, не може да не е забелязано, е човек на натрупванията. Опитите й по посока на този тип театър имат, мисля, тук своя кулминация. Спокойно може, даже трябва да се говори за спектакъл образец. Технически гледано, безмилостно минималистична в средствата, изграждайки цялото в едри плоскости, тя залага най-вече на ритъма, психофизическия ритъм, който е уцелен безпогрешно. Става дума за ритъма на словото на Господинов, намерен така, че някои от нещата зазвучават със сила, поне за мен неизразявана досега. Става дума и за ритъма на сценичното присъствие – изящен и внушителен. Но и за ритъма, в който Младенова успява да вкара дишането на публиката, да я „вкара в спектакъла“, даже в ролята да я вкара.

Точно от този хоризонт следва да се погледне финалът. Работата е там, че спектакълът с жестока последователност извърта една спирала, която кулминира в монолога на Илийков, докарвайки зрителя до емоционален взрив. Даже, мисля си, ако трябваше да се постигне максимален ефект в тази посока, „Вечният огън“ можеше да влезе след него, а веднага подир това да се изключат светлините. Ударът щеше да е като с чук.

Младенова избира нещо друго. Тя сваля напрежението, въвежда „брехтовско“ отчуждаване, в което актьорите представят аналитичния, по същество академичен текст на „Невидимите кризи“. Тя жертва естетико-емоционалната поанта в името на директното говорене, мислене, разбиране. Залага на интелектуалната равносметка в прав текст. Директно поставя въпросите за сетивата, с които да разпознаваме действителните антропологически кризи. За достойнството на човешкото, за духа и почтеността, за залежите от смисъл и техните изчерпвания, за живота ни във и над времето. С желязна логика удържа принципите на театъра, споменат в началото, без да пита за готовността на публиката да ги приеме. Не се наемам да обсъждам всичките „за и против“ нейното решение. Знам за сметка на това, че „Възхвала на колебанието” е представление, от което не ми се излиза.


 

Източник: „Култура“

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах