Времето на забравените хора

Снимка: Площад Славейков - Времето на забравените хора

Снимка: Площад Славейков

В болницата в Павликени забравили една жена в скенера. Престояла си там 7 часа, завързана за апаратурата, съвсем сама и много болна. И докато роднините и полицията я издирвали, в болницата отговорни – пардон, безотговорни! – лица си пиели кафето. Какво толкова, липсвал човек. Липси да иска човек в това бедно време.

Парадоксална случка, нали? Едно на милион, лош късмет, новинарска дъвка. Горката жена, казват си хората пред телевизионния екран, и продължават да си пият кафето.

Всъщност жената можеше да бъде забравена къде ли не – в някой магазин след края на работното време или пък в склада на някоя фабрика, затворила за уикенда.

Жената от скенера сме всички ние.

Случката от Павликени само привидно е изолиран случай. Тя е симптом на тежка болест, внезапно и еднократно пробождане в сърцето, което всъщност показва трайното му увреждане.

Защото забравените хора са навсякъде, а и самите те забравят други хора. Забравяме, че сме част от общество, в което всички са еднакво важни. Искате още симптоми на болестта? Само преди дни едни футболни фенове забравиха, че на терена играят хора.

Вижте още: ХРАНИТЕЛНАТА СРЕДА, КОЯТО ОТГЛЕЖДА ФАШИЗЪМ

Човещината не е в говоренето на красиви приказки, докато посръбваш кафе в удобно кресло. Човещината е в това да не забравяш хората. Всички хора. Да не забравяш, че дори политическият ти противник е просто човек. Да не забравяш, че публикуването на снимки, които позорят някого, е всъщност позор за самия теб. Да не забравяш, че всяка твоя дума на омраза е омраза към теб самия, защото си човек точно колкото и този, когото мразиш.

Киномания

Безхаберието е още един симптом на тази възпалена безчовечност. Пълното неглижиране на отговорностите, на внимателното отношение към задълженията, работата през пръсти, особено когато от нея зависят хора (а дали изобщо има работа, от която не зависят хора?). Всичко това е пренебрежение към човека – към собственото аз и към останалите. Всеки път, когато някой си каже: „абе голяма работа, може и така, нищо, че не е достатъчно добре“, това застрашава здравето, разума и спокойствието на някой друг. И така се стига до забравения в скенера човек.

Времето на забравените хора е дошло. Всички сме в скенера на болницата в Павликени – сами, завързани и без идея как да се измъкнем. А някой някъде си пие кафето в сляпо доволство, защото  работният му ден е свършил, задълженията му са по-малко от правата, а и нали на пръв поглед не той е заключен в скенера.

Диагнозата е ясна – безчовечност акута.

Bookshop 728×90