„Времето за четене (както и времето за любов) удължава времето за живот“

Защо четенето не привлича младите и те редовно заспиват над „Идиот“ на Достоевски обяснява Даниел Пенак в есето „Правата на читателя“. Първоначално публикувана под заглавието „Като роман“, книгата скоро ще излезе отново на българския книжен пазар от издателство „Кръг“, които добавят илюстрациите на сър Куентин Блейк – художник на книгите на Роалд Дал, нарисувал може би най-запомнящия се герой на автора, Матилда.

Авторът е работил като учител по литература, затова и в „Правата на читателя“ той обвинява за феномена „младите не четат“ първо училището и представя гледната си точка, анализирайки поведението на средностатистически тийнейджър. Според Пенак, училището е „неконкурентоспособно“ и опитва да сакрализира четенето, а не да го представи като едно от забавленията, наравно с интернет, гледането на телевизия или кино.

С хумористична нотка Пенак сравнява любовта към четенето в своето и в предишното поколение, чиято разлика в годините е 20 г. Но разривът истински се усеща във възприятието – докато по-старото поколение е виждало в четенето форма на бунт и съпротива срещу родителите (да стоиш до късно, когато те карат да си лягаш, например), по-младите вече се възприемат като част от обществото, а не негова „притурка“.

„Макар да се чувстваме психологически по-близки до децата си, отколкото бяха родителите ни до нас, от интелектуална гледна точка ние сме си останали по-близо до наши­те родители. Днес младежта е равноправен член на общество, което я облича, развлича, храни, образова, в което процъфтява „Макдоналдс“, в което се носят дънки „Уестън“, ризи „Ше­виньон“ и тем подобни модерни дрехи”, обяснява Пенак.

А „десетте права на читателя“ са както следва:

1. Правото да не четем
2. Правото да прескачаме страници
3. Правото да не довършваме книгата
4. Правото да препрочитаме
5. Правото да четем какво да е
6. Правото на „боваризъм“
7. Правото да четем къде да е
8. Правото да клъвнем оттук-оттам
9. Правото да четем на глас
10. Правото на мълчание.

Предлагаме ви откъси от три глави от „Правата на читателя“.

1

Глаголът „чета“ не търпи повелително наклонение. Същото отвращение към заповедната форма проявяват още някои глаголи: „обичам“, „мечтая“.

Можете да опита­те, разбира се. Хай­де:

„Обичай ме!“, „Мечтай!“, „Чети!“, „Чети, де! Чети, по дяволите, чети, като ти казвам!“, „Иди си в стаята и чети!“.

Резултат?

Никакъв.

Той спи над книгата си. Прозорецът извед­нъж му се е сторил широко отворен към нещо желано. И той е отлетял през него. За да избя­га от четенето. Но и в съня си е нащрек – не е затворил книгата. Само да открехнем врата­та на стаята му, и ще го видим да чете, при­лежно седнал зад бюрото. Дори да сме влезли на пръсти, пак ще ни чуе през тънката пеле­на на съня си.

– Е, харесва ли ти?

Няма да каже „не“, защото ще е светотат­ство. Книгата е свещена, невъзможно е да не обичаш да четеш! Не, той ще каже, че описа­нията са ужасно дълги.

Успокоени, ще се върнем при телевизора. Не е изключено впрочем забележката му да пре­дизвика разпалена дискусия между нас…

– Казва, че описанията били ужасно дълги. Трябва да го разберем, живеем във века на аудиовизуалното, а романистите от XIX век са били принудени всичко да описват…

– Това не е основание да му позволяваме да прескача по половин страница!

…

Излишно се морим, той пак е заспал.

33

Трябва да се чете, трябва да се чете…

Но ако вместо да го изисква, учителят реши изведнъж да сподели собствената си радост от четенето?

Радост от четенето? Това пък какво е?

Въпроси, които наистина ни подтикват да се вгледаме в себе си!

И като начало да признаем една истина, коренно противоположна на догмата: голяма част от четивата, които са ни формирали, сме погълнали не за да, а въпреки че. Чели сме (и четем), като се изолираме, отказваме, като се противопоставяме. Ако поради това запри­личваме на бегълци, ако няма вероятност ре­алността да стигне до нас през „очарование­то“ на прочетеното, значи сме просто бегъл­ци, които се самоизграждат; избягали сме, за да се родим.

Всяко четене е акт на съпротива. Съпро­тива срещу какво? Срещу всички ограничения. Всички:

– Социални
– Професионални
– Психологически
– Емоционални
– Климатични
– Семейни
– Домашни
– Стадни
– Патологични
– Парични
– Идеологически
– Културни
– Или егоцентрични.

Доброто четене спасява от всичко, включи­телно и от самия себе си.

А освен всичко това ние четем и срещу смъртта.

Кафка чете срещу меркантилните планове на баща си, Фланъри О’Конър чете Достоевски въпреки иронията на майка си („Идиот“? Не се учудвам, че си почнала книга с такова за­главие!“), Тибоде чете Монтен в окопите на Вердюн, Хенри Мондор потъва в поезията на Маларме в окупирана Франция, журналистът Кауфман препрочита в затворите на Бейрут отново и отново все същия том на „Война и мир“, болният, опериран без упойка, за кого­то ни разказва Валери, намира „малко облек­чение или по-скоро известен прилив на сили и търпение“, като си повтаря наум „между два пристъпа на болката любима поема“. Да не за­бравяме и признанието на Монтескьо, чиято педагогическа окраска е дала повод да се изпи­ше толкова мастило:

„Ученето беше за мен най-доброто лекарство срещу отвращението от живота и не помня да съм изпитвал мъка, която един час четене да не разсее“.

49

Хубаво, но от коя част на претоварения си график да откъсвам всеки ден по един час за четене? От приятелите? Телевизията? От пътуванията? Или от семейните вечери? От домашните?

Откъде време за четене?

Сериозен проблем.

Който всъщност не е никакъв проблем.

Щом някой заговори за време за четене, това значи, че му липсва желание. Защото, строго погледнато, никой никога няма време за четене. Нито малките деца, нито юноши­те, нито възрастните. Животът непрекъс­нато пречи на четенето.

– Да чета? Много бих искал, но работата, децата, къщата, вече не разполагам с време…

– Как ви завиждам, че имате време за чете­не!

Но защо тази жена, която работи, пазарува, гледа си децата, шофира, обича трима мъже, ходи на зъболекар и ще се мести идната сед­мица, защо тя намира време за четене, а този свенлив пенсиониран ерген – не.

Времето за четене винаги е откраднато време. (Както впрочем и времето за писане, или времето за любов.)

Откраднато от кого?

Да речем, от задължението да живееш.

Навярно това е причината, поради която метрото – уместен символ на споменатото задължение – е най-голямата читалня в све­та.

Времето за четене, както и времето за лю­бов, удължава времето за живот.

Ако трябваше да гледаме на любовта като на част от дневното ни разписание, кой би се решил да обича? Кой има време да бъде влюбен? Но някой да е виждал влюбен, който не намира време да обича?

Никога не съм имал време за четене, но нищо и никога не е могло да ми попречи да до­върша роман, който ми харесва.

Четенето няма нищо общо с организация­та на общественото време, то е, както и любовта, начин на съществуване.

Проблемът не е да знам дали имам, или не, време за четене (време, което впрочем никой няма да ми даде), а дали ще си подаря, или не, щастието да бъда читател.

Дискусия, която Пънкаря резюмира в страхотна формула:

– Време за четене ли? Държа го в джоба си!

Като го гледа каква тухла вади („Легенди за страстта“ от Джим Харисън, 10х18 см), Бър­лингтън одобрява замислено:

– Ами да… човек като си купува яке, най-важно е джобовете му да побират голям формат.