„Времеубежище“ – гейзер за туристи, които да заснемат хвърчащата му струя

Болезнено преживяват някои български писатели международния успех на Георги Господинов. Толкова болезнено, че вестникът на Съюза на българските писатели предоставя първата си страница за текст, подписан от „сто читатели“ по повод наградата „Международен Букър“. Наскоро Михаил Вешим направи забавен анализ на текста, а сега ви предлагаме да го прочетете целия. Запазили сме стилистичните и граматични особености на „сточитателския“ слог.

Заглавието на този програмен „отзив“ е цитат от Иван Вазов.

И много имена и лесна слава

Клуб „100 читатели“, община Триадица

Редове за дарителя

Под същото заглавие на 24 февруари 2022 г. нашият Клуб протестира срещу безсрамного фаворизиране на две-три издателства и на техните автори, срещу класациите, съчинени от моментните щения на книжарите, според които писателите играят на прескочи-кобила в квадратурата от 1 до 10; срещу откритото слугинстване на неграмотници.
В протеста си бяхме подробни и няма да се повтаряме. Ще попитат: имаше ли резултат от вашия повик за чест? Как реагираха от „Хеликон“? Някой от авторите, изпъчени под табелата „най-четено“, помоли ли книжарите да не го излагат като надуваема кукла по рафтовете, защото ще докаже себе си по честен път, а не чрез надуваемост до пръсване? И конкретно – обади ли се Г. Г.?

За нелечимия му саморекламен бяс говорихме предния път, а тук ще припомним, че „Времеубежище“ бе изложена под горната табела, прочетена само от редактор и коректор. Повтаряме и потретяме: непозната за никого, книгата се пъчеше като най-четена. Това в най-могъщата книжарница на България. Отиде ли Г. Г. при нейния директор, извиси ли глас:

„Моля, веднага свалете книгата ми от онзи рафт. Като всеки пишещ, и аз имам самочувствие, но не ме превръщайте в манекен на себе си, не ме балсамирайте приживе! Нека книгата ми не тръгва с гръмка лъжа, не я урочасвайте!“

А кой пишеше дописките в чалга-вестниците, доде се разиграваше конкурсът „Букър“? Пълни с толкоз подробности, тях можеше да ги знае само участник в състезанието, не редовият новинар. Дали Г. Г. е подозирал как вестта за участието му в конкурса ще нахъса разгащените медии? Или тъкмо това е целял? Факт е, че представено по неговия начин, участието му така ги наелектризира, сякаш то бе „бой последен е този“, сякаш Киев бе капитулирал, сякаш 20 държави бяха изстреляли астронавти до Сатурн, за да участват в конкурс за най-бързо пробягване на неговия външен пръстен. Името на победителя (Г. Г. в случая) ще се издълбае със 100-метрови букви връз най-едрия камък на този пръстен. Така милиони години името българско ще се върти в Слънчевата система и отвъд нея.

Не подценяваме наградата, но ни отврати ориенталският медийно-мозъчен юруш, с който бе посрещната. В частност, гневът на Хр. Мут. срещу България, че не е помогнала на Г. Г. нито с лев, за да напише той своята книга. Като че ли Г. Г., живеещ от години отсам и отвъд океана (Ню Йорк) и с връзки на всякакво равнище, ще приплаче за някоя наша хилядарка.

Поздравяваме писателя, но подчертаваме: наградата не му дава никаква привилегия в родната литература. Ако в конкурса бяха участвали 10 българи и той бе станал пръв между тях, може би мнението ни щеше да бъде по-нюансирано. Но по различни причини, включително че за „Букър“ рядко се чува у нас, Г. Г. се състезава само с неизвестни чуждоземци. Затова с привилегиите – дотук. А „Букър“? Подобно на другите европейски награди и тя се обезценява, досущ приза на Алфред Нобел. Още преди век самите британци се засрамиха, когато бездарникът Уилям Голдинг размаха отличието над главата си. Неотдавна Боб Дилън смаян признаваше, че не заслужава Нобел заради десетина естрадни текста, които и сам е забравил. Съвсем скоро една дама от бивша съветска република също бе поласкана в Стокхолм. Неколцина от нашия Клуб се запознаха с една нейна книга и са единодушни, че ако за подобно четиво се става лауреат, то поне десетина родни писателки трябва да са нобелистки. Компромисните отличия, присъждани от всички конкурси, доказват техния стремеж да разширят географския си ареал. Накъде другаде да го разширят, освен към източните и по-бедни страни? Ще се усъмним ли, че отколешният етнически пъзел и актуалният политически сърбеж в Черноморския регион са заострили вниманието именно към книгата на Г. Г.?

Но защо да умуваме нахалост? Конкурсите за литература и изкуство не са състезание по стрелба с 10 патрона в мишена с 10 концентрични кръга. Затова почти винаги те са конкурси-томбола.

Сега – за самата книга. Отрицателите на Г. Г. не виждат в нея ни образи, ни психология, ни поезия, ни социални концепции, нито дори сатира и сарказъм, тъй необходими за уж ироничния замисъл на „Времеубежище“. При това тя вредом е в аз-форма, най-лесна за всеки писател, както и за най-скромния мемоарист.

Изповедният изказ действително е лесен, но Г. Г. го включва в хибридна форма, която заостря времената в нови ракурси, а те пък внушават все нови и нови илюзии за Времето като социум. И понеже така или иначе те винаги си остават илюзии, авторът няма рецепта за лечение от тях, та „излекуваното общество“ да закрачи бодро по единствения точен коловоз на Историята. (Какъвто коловоз бе комунизмът.) Засичайки времената под различен ъгъл, Г. Г. сменя ритъма и тембровката и постига най-важното за неговия сказ (за неговия!) – да зададе въпросите. А въпроси, оставени без отговор – но кой и кога им е отговорил!? – винаги държат в напрежение.

Ще отбележим и друго. Читателят винаги ще предпочете изповедната или квази-изповедната книга пред някой бляскав, но студенокръвен шедьовър. Хора, които никога не четат художествена литература, с радост затъват в мемоаристика, независимо от нейните качества. Това е обяснимо. Четейки изповеди, особено кръстосани такива, човек не остава хладнокръвен (както при шедьоврите), а винаги е съпричастен, трепетен, възторгнат даже. Той чете, пляска се по челото, пали цигара, гаси я, крачи от ъгъл в ъгъл:

„Браво, майстор си, и аз бих постъпил като теб! Ех, тука сгреши! Аха, ето, сега поправи грешката! Привет, продължавай в същия дух! Ох, пак провал, докога, господи! Аха, надигаш се от бездната, охо, изправяш се и си цял Прометей! Урааааа!“

И ето, развълнуваният читател поставя отлична оценка на четивото, без да съзнава, че дава отличен не на него, а на своето си вълнение. Запитат ли го по-късно досежно мнението му за някоя книга, ще възкликне: „Чудесна е!“. А поинтересуват ли се кое в нея е чудесното, той ще се озадачи и обърка. Всъщност чудесно е било неговото съпреживяване, с което той страница по страница е обогатявал инак постния разказ. Но дотук.

Сега – редове за дарителя. „Времеубежище“ е между добрите наши книги в последните години. Видяхме как я разпространяват преди още да са я разгърнали, камо ли пък чели. Да видим как я разпространява авторът.
На всеки от занаята се е случвало да дари подписа си и обикновено го върши набързо. Някои дори се стесняват, когато читателят поднесе книгата им, за да се увековечат на титула и го правят с полуусмивка и къса шега. Единици са авторите, които смятат своя автограф за декалог към поколенията и го засукват досущ императора Николая Первого.
Нам са известни и три по-необичайни случаи.

Самолетът на Екзюпери и Малкия принц се запалва над Мавритания, Западна Сахара, но французът успява да го приземи и то близо до един табор на туареги. Писателят и принцът изскачат с пожарогасители и за минута огънят е потушен; след още минута дотичват и десетина мъже от табора и техният главен, на сносен френски, предлага помощта им. Всъщност той се познава с пилота, който напоследък се подвизава в този район. Екзюпери вече бърка из мотора и уверява старейшината, че повредата не е голяма и ще я оправи сам и само за час. По-встрани младите туареги са обиколили Малкия принц, който е клекнал край купчинка бели книги и бърше от полепналите сажди. Те зяпат слисани непознатите лъскави предмети и питат кресливо старейшината що за вещи са това и не са ли те свещени, не са ли идоли, щом човечето тъй ласкаво ги чисти? Двамина дори вземат внимателно по една книга, вдигат ги над безкрайните дюни и заявяват, че ще платят по 10 овце за един такъв идол, който да краси и брани техните юрти.

Старейшината, само той грамотен и дори разлиствал вестник „Фигаро“, знае пустинния бяс на своите съплеменници и пита француза какви са тези книги и дали е склонен да размени няколко от тях срещу 5 овце за всяка. Екзюпери, също запознат с беса, се усмихва и отвръща, че това са последните двайсетина бройки от книжката му за това момче, да, за него, и че той не приема нито пет, нито една овца. Но щом твоите хора тъй ги харесват, то Малкия принц ще пусне по три златни косъма от косата си между първите страници, за да се знае от кого са подарени – ето, той цяла къдрица отрязва със своята ножичка! – и нека ги носят в юртите, та дано ги пазят от стихиите на пустинята.

Тъй и станало. Другите два случая са от едно време, от един град и от едно място: Прага, Старе место.

Местният автор Франц Кафка, чийто роман „Процесът“ няма никакъв пазарен успех, прави отчаян опит да продаде поне няколко книжки. За целта неговият герой К. взема десетина бройки и отива в един от ъглите на площада. Но вместо да опъне сергия, да подреди книжките и редом с тях, като екстри, да разстеле китайски чорапи, корсети, гащи, сутиени и жартиери, пък да се развика: Насам, народе! „Процесът“ на Кафка! Бестселър! Купуваш Кафка, а екстрата – по твой избор! Насам, народе! Кафка и гащи! Жартиери и Кафка! Насам!

Но вместо сергия – обратното. Прав, висок, с вдигната яка на пардесюто, с ръце, прибрани смирено отпред, с купчинка сиротни книжки в нозете му и с поглед, втренчен в бордюра пред него – К. е досущ готическа кариатида. Кой ще купи от такъв продавач? И като следствие – кой ще се сдобие с екстра – автограф от К.? Няма такъв.

А в отсрещния ъгъл на Старе место? Там по откритите маси на „При чашата“ стотина чехи празнуват раждането на Чешката република, и празникът е още по-ликуващ, понеже съвпада с първото издание на „Храбрият войник Швейк“. Самият герой е дошел не по волята на автора, а по своя, чисто швейковска воля. Натоварил е стотина броя в ръчна количка и ето я досами масата, отрупана с пълни халби. Колчем някой вдигне тост за нова Чехия, Швейк му помахва да дойде, пресяга се, взема том и се подписва: редник Швейк.

Картината е ясна. Творци, които създават герои, пращат тях да даряват автографи. Творци, които не създават герои, пращат себе си.

На живо или по медии Г. Г. винаги известява, че дава автографи. Наскоро дори четохме във вестник: еди къде си, кой ден и от колко до колко часа. (Може да не го е писал той, но го видяхме.) Липсата на художествен такт – меко казано! – дразни и във „Времеубежище“, където авторът ни в клин, ни в ръкав описва как дава-раздава-дарява автографи. Г. Г. няма чувство за хумор и за да разсмее читателя – подписва титулни страници. Това са единствените комични сцени в инак тягостната книга.

Дарявай, но защо трябва да тръбиш?! Виждали сме подобни кадри в севернокорейски документален филм, дето някакъв тамошен книжовник дарява йероглифи. Възбудената тълпа е ограничена от червен плюшен шнур и охранителят с фуражка, стърчащ до книжовника, вдига десница и сочи: Вие там, 90-годишната старица с бастуна, вие днес сте последна за йероглифи. Моля останалите зад вас да се разотидат до утре сутринта. И вас моля, да, с голата гърда и сукалчето. Заповядайте утре в 9 със сукалчето, то първо ще се сдобие с йероглиф. До утре!

***

Да обобщим. Книгата на Г. Г. е четивна, но не е творба, която ще запаметиш и ще разтвориш повторно-потретно, за да си припомниш любими образи, колизии и сцени. Няма такива. „Времеубежище“ е досущ спонтанен гейзер, който събира туристите за време, колкото да заснемат хвърчащата му струя, а сетне се насочват към по-вековечните стойности. Гейзерът остава в паметта само със своя минутен шум и пенести пръски, замиращи в слънцето.

Барабанният бой, който Г. Г. вдигна за „Букър“ – награда непопулярна и за мнозина неизвестна – този бой, както казахме, се завихри в медийно-мозъчен юруш. Но за да приеме и по-академична форма, през септември този юруш ще се преобрази в курсове по творческо писане, водени от Г. Г. А не са ли те курсове по автографиране на собствената грандомания?!

Авторе, не се облъщавай, че главата ти е в облаците на Олимп.

Наведи се, за да не я удариш в прага. Боли, мнозина са се оплаквали.

Да, така е по-добре. До нови срещи, г-н Господинов!

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“.